н.с.Трифон В. Трифонов                  Стефан Д. Петров

 

 

 

                                                     ИСТОРИЯ  НА  ГРАД    КНЕЖА

 

 

                                  Второ преработено и допълнено издание

                                                                      Кнежа 2006 г.

 

 

 

 

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

         Настоящата книга е плод на дългогодишна събирателска и изследователска работа на двамата автори.

         Трифон В. Трифонов започва своята работа по книгата през 1935 – 1936 година , а Стефан Д.  Петров насочва вниманието си към историята на Кнежа към 1946 година.

         Със своята събирателска и изследователска дейност авторите в значителна степен допринасят за изясняване историята на Кнежа.

Безспорно е , че ще бъдат откривани още подробности, дори и някои корекции, но в общи линии схемата е очертана.

         Настоящето издание е преработено и допълнено от автора Стефан Данов Петров със съдействието на Магдалена Петрова Денинска.

 

 

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                            От авторите

          Стефан Д. Петров – автор

          Валентина Димитрова – редактор

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

 

                                                                                                                                                                                

                                                                                                                                                                   

 

 

Настоящето издание се посвещава на 110 - годишнината на Народно читалище “Борба” – Кнежа

 

 

 

ГЕОГРАФСКО ПОЛОЖЕНИЕ.

КЛИМАТ. ПОЧВА. ФЛОРА. ФАУНА

 

            Град Кнежа се намира в северозападната част на България. Отстои на 30 км южно от река Дунав и гр. Оряхово, на 30 км северозападно от гр.Червен бряг и на 12 км източно от гр.Бяла Слатина. На 8-14 км източно е река Искър. Съседни селища са Махалата (гр.Искър), Долни Луковит, Гостиля, Ставерци, Галово, Остров, Селановци, Бърдарски геран, Търнак, Струпен (Лазарово) и Бреница.

            Землището на Кнежа е към 170 – 180 000 декара и заема централната част на равнината между реките Дунав (на север), Искър (на изток) и Скът (на запад). В посока от югозапад към североизток през землището протича малка рекичка, наричана в миналото и сега от местното население “бара “.В по-ново време официално се е утвърдило името р. Гостиля, чието име носи и селище, както и голямата част от долината на рекичката в долното й течение. Началните изворчета са в землището на с.Враняк. След това тя протича през землището на с.Търнак и все още като малко поточе навлиза в землището на Кнежа, където приема водите на други извори и поточета. С навлизането на барата в чертите на града почти до вливането й в Искъра, десният й бряг е осеян с тръпки, кладенчета и извори. По левия й бряг също има тук-там извори, а в три от долините , насочени към леглото на рекичката , се образуват поточета: изворът, известен под името Свинското езеро, който се намира в югозападната част на града и сега е главен  каптаж за неговото водоснабдяване, изворите в местностите Сребрен и Върбица, откъдето води началото си поточето, което минава през долината Върбишки дол, и изворите в местностите Тръпките и Пеев кладенец, които също образуват малко поточе. Увеличила своите води, река Гостиля напуска землището на Кнежа, преминава през северната част на землището на село Долни Луковит, след това навлиза в землището на село Гостиля и се влива в  р.Искър западно от с.Ставерци.

            Десният бряг на река Гостиля е тесен, склонът къс и стръмен с разлика във височината 20-30 м, след което на югоизток се откроява равнинна местност, която постепенно преминава в дълъг и много полегат склон, достигащ до левия бряг на река Искър.

            На северозапад от р.Гостиля теренът е обширна равнина, която е леко хълмиста и прорязана от сухи долини, които имат предимно посока запад-изток.

Кнежанското землище, освен от долината на р.Гостиля, която има посока юг-север, а от Пеев кладенец завива на изток, се пресича и от други  няколко долини с посока запад-изток. В северната част на землището е долината Маринов геран, която на изток преминава в Конунски дол,  свършващ в долината на р.Гостиля. Пò на юг е долината Залупен геран, която на изток преминава в местностите Бебов дол, Мирчовец и Тръпките и  се слива с долината на р.Гостиля. Южно от нея , от местността Сребрен , се образува друга падина, която пò на изток се нарича Върбишки дол, Калъчова бара и също опира до р.Гостиля. По тази падина са се движили черкезки орди и населението я е наричало и Черкезка падина.

            В северните окрайнини на Кнежа в същата посока минава по-малка падина, наречена Курчина (Вълча) падина. Според преданието до нея са достигали вълчите глутници, налитали зимно време откъм Влашко през замръзналия Дунав.

            Южно от Курчина падина е т.н. Влъчковска падина (на името на голямата фамилия Влъчковци). Тя също има посока запад-изток и се слива с долината на барата. Още по на юг градът се пресича от трета малка падина, наречена Търнавска, защото по нея минавал и земният път за с.Търнава.

            Последна е долината в южните окрайнини на Кнежа, наречена Кошутаня, която преминава в т.н. Свинско езеро.

            През зимата при силен вятър в Кнежа често падат обилни снеговалежи. При навяването на снега се получават големи преспи и дори затрупване на шосетата и земните пътища.

            През пролетта често духат северозападни ветрове, които бързо изпаряват влагата от почвата. Често се появява засушаване, което се отразява пагубно, особено върху пролетните култури.

            Най-тих сезон е сента. През ноември и декември в Кнежа преобладават източните ветрове, а през останалите месеци-северозападните.

            Според народната метеорология в Кнежа духат следните ветрове:

            Горняк-западен студен вятър, който духа през всички годишни времена, изсушава земята и спира дъжда.

            Долняк-североизточен студен вятър , докарва дъжд и сняг, желан от хората,  защото носи плодородие.

            Подунавец-северен студен вятър , духа откъм Дунава и то повечето пролетно време.

            Юга (Южняк)-топъл вятър , духа през пролетта , като стопява много бързо снега.

            Средногодишната температура е 10,5 градуса.

            Средногодишната температурна амплитуда е 26,2 градуса.

            Районът на Кнежа се отличава от този на другите селища. Той представлява един малък климатичен остров в Дунавската равнина с остри и студени зими със силни ветрове, ветровити пролетни и летни сезони с големи горещини. Ветровете са главно североизточни и северозападни. Валежите са много малко-от 395 до 512 литра за период от 10 години и лошо разпределение през годината. Валежите, особено през пролетта, често са проливни и не могат да бъдат използвани добре.

            Върху земеделските земи по начало са въведени две сеитбообръщения от типа на четириполката и петополката, а понастоящем десетополка сеитбообръщения.

            За Кнежа е характерна сравнително ниската средногодишна температура и голямата средногодишна температурна амплитуда. Още по-характерни са крайните стойности на измерените температури. Най-ниската средна дневна температура е –26,4 градуса, измерена на 24.01.1942 година и най-високата средна дневна температура +33,1 градуса , измерена на 16.07.1931 година.

            Абсолютната максимална температура (42,7) е измерена на 20.08.1945 година, а абсолютната минимална температура (-35,0) е измерена на 24.01.1942 година. Дори измерената на 23.12.1941 година на връх Мусала най-ниска абсолютна минимална температура –31,2 градуса е по-висока, отколкото в Кнежа. Само в гр.Трън е измерена по-ниска абсолютна минимална температура –38,0 градуса, но станцията там е на 703 м надморска височина, докато в Кнежа тя е на 120 м. След гр.Трън Кнежа е най-студеното място в България.

            През пролетта греенето на слънцето нараства с много бърз темп, което довежда до ускорено затопляне на времето. През някои години снегът се топи късно, както е било на 12.04.1942 година, и късните пролетни слани попарват по-топлолюбивите растения.

            През лятото слънчевото греене продължава да нараства и през юли-август достига максимума. В резултат на това средните месечни максимални температура бързо се повишават. Валежите достигат първичния максимум през юни. През юли и особено през август относителната влажност е най-ниска и растенията (особено царевицата) едва понасят сушата. Засушаванията , средно взето, са през две-три години и нанасят големи щети на селското стопанство.Понякога през лятото има унищожителни градушки и то върху обширни площи.Дъждовете са краткотрайни и падат рядко, но предимно с пороен характер.

            През есента слънчевото греене бързо намалява. Валежите проявяват тенденция към увеличаване, като през октомври достигат вторичния максимум. Ранното падане на първия сняг (както е било на 11.11.1943 година) нанася огромни щети на народното стопанство. Често пъти пък ранните есенни слани (както е било на 19.09.1938 година) попарват някои зеленчуци и листата на дърветата.

            Слънчевото греене е най-слабо и най-кратко през зимните месеци (средно около два часа на ден), като средните месечни температури са отрицателни.Опасността от измръзване е още по-ясно изразена от хода на средните месечни абсолютни минимални температури през този сезон, които се колебаят от –11 до –21 градуса. През декември и февруари има по 24, а през януари-30 мразовити дни. Средно взето, през декември 16-17, през февруари 10-11 и през януари 5-6 дни от месеца са без сняг. Опасност от измръзване има при ранното стопяване на снега, както става на 20.02.1943 година. Пълно изчезване на снежната покривка най-късно се отбелязва на 12.04.1942 година.

            Макар и рядко, сняг вали непрекъснато много дни, както е от 14 февруари (Трифонов ден) до 29 март (Светиите) 1864 година. През периода 1926 година-1945 година най-дебела снежна покривка се регистрира през януари 1942 година-52 см. Най-тънка е през зимата на 1929-1930 година, едва 16 см.

            Последният мраз средно се случва до 15 април. Най-рано последен мраз има на 22.03.1927 година, а най-късно - на 22.05.1943 година.

            Най-рано първа слана пада на 19.09.1938 година, а най-късно - на 08.11.1944 година. Последна пролетна слана има на 22.05.1943 година. За изследвания период абсолютно сигурно без слана е времето от 23 май до 18 септември.

            Наблюдаваните в Кнежа абсолютни минимални и максимални температури и много ранните и много късните случаи на мраз и слана се дължат на това, че поради своеобразния котловинен характер на терена при антициклонално състояние на атмосферата става прегряване или преизстудяване на приземния въздушен слой.

            В повечето случаи в Кнежа абсолютните минимални температури се дължат на интензивно топлинно излъчване през ясните и тихи нощи при наличност на студени въздушни маси и снежна покривка, а абсолютните максимални температури-на прегряване и задържане на прегретия въздух в низините на суходолията и по-рядко на т.нар. “горещи вълни”.

            Независимо от ниските средни величини валежите имат доста неравномерно разпределение по интензивност. Така например на 11 юли 1941 година падат 90 мм валеж. На 4 юни 1940 година-113 мм. Такива големи количества валежи , и то в повечето случаи паднали само за няколко часа, нанасят големи щети, особено на строителството. Често пъти се случват много поредни дни с проливни дъждове, както например е било през юни 1940 година, когато месечната сума на падналия валеж достига 330 мм.Така и някои години са по-влажни. Например през 1924 година общата сума на валежите е 866 мм.Но са се случвали и години, когато общата сума на валежите спада и под 500 мм Например през 1923 година тя е  400 мм, 1935 година-441 мм, през 1932 година-444 мм и т.н. В района на Кнежа много често вали град. Мъгли падат пролетно и есенно време. Понякога през есента или зимата валят смразени ситни дъждовни капки, които се наричат суграшица.

            От изложеното до тук проличава, че поради влиянието на локални и други фактори Кнежа в климатично отношение се очертава като климатичен остров в Дунавската равнина с по-рязко изразен континентален климат, с по-рязко настъпване на отделните сезони, особено на пролетта. Тук е най-ярко изразен континенталният характер на нашата страна.

            Геоложката структура на терена в землището е сравнително еднообразна. На отделни участъци по десния бряг на р.Гостиля се разкриват сарматски варовици, които на места са плътни, песъчливи или черупчести. Тези варовици са годни са строителен материал. Преобладават също льос, чакъли, пясъци, песъчливи глини и речни наноси.

            Почвената покривка в землището на Кнежа е представена главно от карбонатен чернозем и от типичен чернозем.

Около 61% от землището, главно в северната му част, е заета от карбонатен чернозем, който е средно мощен и слабо хумусен. Той е песъчливо-глинест, лесно се обработва и подхожда за виреене на всички култури от  умерената климатична зона, но най-вече за зърнено-бобовите, лозята и овощните дървета. Около 15% от площта на землището , и то главно в южната му част, е заета от типичен чернозем. Той е леко песъчливо-глинест, слабо хумусен и с мощност по-голяма от 60 см. Особено много подхожда за житните растения.

На трето място идват ерозираните карбонатни и типични черноземи, които заемат хълмовете и склоновете на суходолията.

Ливадно-блатна почва има по поречието на р.Гостиля. Тя е с най-високо естествено плодородие. 

            Безлесието на тези места, поройният характер на валежите през лятото, високият процент на обработваемата земя и разрушаването на някои места на зърнестата структура на почвата създават благоприятни условия за ускорена ерозия и за прашни бури.Хищническото използване на почвата довежда също до разрушаване на естествената й зърнеста структура, поради което се намалява нейното плодородие. За това особено много спомага двуполната система при обработването на земята, която често прераства в еднополна. На някои места 3-4 години по ред се засява само пшеница, след това - една година с царевица или някоя техническа култура, следвана пак от пшеницата.

            Природните бедствия не отминават и населението на Кнежа. Такава трагична картина се рисува в приписките на един требник от ХVІІ век от Врачанско. През 1614 година зимата е зла, а лятото много “сушаво”. “Ока пшеничено брашно струваше 100 аспри, а просеното-80”. Сеното от 1 до 15 аспри стига 300. От глад измират много овце, волове и коне. “И люде теглиъ глад лют”-отбелязва летописецът.

Продължителни суши се редуват през 1850 година, през 1863 година и последвали други години.

            Интерес представляват и сведенията на летописеца за други бедствия.Например чумавите времена , сполетявали и населението на Кнежа. Чума  има през 1795 година, през 1814 година и през 1837 година и трае три години. “И у това време (1837), на мая на 26 число, биде велик гром и дожд, и велик потоп. И потопи много человеци и скотове, и много места развали, и заличи воденици, села, ниви, ливади, градини. И биде велик студ през зимата, и на самое воскресение имаше сняг и зима. И у това време, на 11 февруарий, биде велико земно тресение и на много места можеха да се видят следите от това земно тресение. И други знамения станаха много и много человеци умряха внезапно от трескавица, дето блъска от небето. Имаше и някои други болести внезапни.”

            “На 1843 година не валя сняг до месец февруари 14 ден, и беше зимата като лято, и древесата имаха цвят и през януария месеца, и през февруария месеца.”

            “На 1862 година, месеца ноемврия, много и без край биде студ и мраз от ноемврия 20-ти до декемврия 8 ден. В тия 18 дни измряха кокошките и хвъркатите птици от студ и всичките води замръзнаха, и много човеци бедствуваха. За брашно от Орехово дойдоха да мелят при Недя Мечката, староселеца”.

            “На 1865 година много биде берекет, и толкова много снопове имаше, че не можаха да ги овършеят и през месец януари беше като лято и вършаха снопи някои човеци и зелена коприва беряхме.”

            В съзнанието на местното население  остава и споменът за “злата зима” на 1864 година, когато от 14 февруари / Трифонците/ до 29 март  /Светиите/ снегът вали непрекъснато.

            “На 1846 година биде зимата като пролет и цялата зима мина без сняг и със слънце и имаше зелена коприва и мерудия и други някои треви през месеца януария и февруария, и през тия два месеца ореха и сяха по нивите земеделците.”

            За времето на Кримската война (1853-1856 година) летописецът отбелязва: “Востана царство на царство, народ срещу народ, и данъците станаха твърде тежки и никой не може да мръдне на някъде да спечели две пари да се прехрани.”

            И по-нататък: “1859, септември 16, три пъти този ден земята се тресе. И опашати звезди явиха се две. И води големи имаше през тази година. И много градове се потопиха: Плевен, Търново, Габрово, Ловеч, Враца и други градове, села без брой.

И това да бъде известно: през 1963 година не валя дъжд през цялото лято, от месеца мая до месеца декемврия 22 ден. Удари малко сняг, колкото една длан, и много притеснение видяха человеците и нужда за вода, за воденици, за стоката, за паша. И някои добитъци умираха и като ги разпореха, червата им пълни със земя-нямали какво да пасат, но земя яли от глад.”

            До средата на ХІХ век Оряховска кааза е покрита с гъсти гори от дъб, горун, цер, бук, габър, полски бряст, липа.Горският характер на землището е документиран и в старите географски карти.

           Гората същевременно е един от най-вълнуващите и често срещани мотиви в етнографията на Кнежа, особено във фолклора. Това говори косвено за гората като реалност в народното битие. А като се има впредвид и миграцията на мотивите на народните песни, това навежда на мисълта за гористия характер и на другите съседни землища:

            Я не ща зема Петкана,

ала ще зема Тодора,

ако е клето сираче,

че дето мине Тодора

гората ехти над нея,

тревата цъфти под нея,

и се е поле засмело!

Стоян поведе биволе,

вървеле поле широко,

настале гора зелена.

         Откъм селата Галово, Селановци и Остров  има непроходима гора-Гарваньов лъг, от която сега няма и следа.

         В землището например на село Долни Луковит в началото на ХІХ век има брястове по над 300 години и “трима яки мъже” не могат да ги обхванат. В землището на Бяла Слатина допреди няколко десетилетия има единични екземпляри от грамадни вековни дъбове. В местността Кукутановец в Кнежа и днес е запазен единак вековен горун.

          В землището на Кнежа и сега съществуват топонимичните названия Пресолското бранище, Гергово бранище, Пацово бранище, Турско бранище, което навежда на мисълта за някогашните гори. Има и местност Пъняка, където на мястото на изсечена гора земята била превърната на нива и останалите пънове напомняли за бившата гора. Има и местности Бреста и Гьорсин бряст, което може да се свърже с по-стари наименования на гори /Брестака /.В двора на дядо Иван Церковски дълго време стои грамаден над 250-годишен бряст.

През 1871 година Ф. Каниц прави почивка в сенките на една “разкошна” горичка край Кнежа и на север от селото  вижда хубава дъбова гора, от която днес няма и помен.

           Поради гористия характер на земята реките и ручеите някога са били по-пълноводни. Характерен е примерът с р.Искър, която в долното си течение е била плавателна, като на устието й е имало пристанищно скеле.

Експлоатацията на горите през турското робство е хищническа. Този процес на обезлесяване настъпателно продължава и след Освобождението.

            За постоянно воюващата Турска империя  трябва дървен кюмюр за правене на барут, както и за рударски цели, трябва и катран за мазане на осите на дървените коли. Големи количества дървени въглища са необходими за отоплението на гарнизоните и на цивилното население във Видин и другите по-големи градове. Кюмюрът е доставян от каазата, а дървата - по наряд. Вероятно във връзка с производството и търговията с кюмюр и катран са и имената на кнежанските фамилии Кюмюрете и Катранджиите.

            След Освобождението горите са подлагани на сеч и огън, за да се освободят площи за работна земя, от която постепенно увеличаващото се население чувства все по-голяма нужда.Към 1889 година в цялата околия  има едва 30 000 дюнюма държавни, общински и частни гори, а по същото време в Белослатинска околия те са 70 000 дюнюма. В землището на Кнежа  има едва 136 дюнюма. И съвременникът в началото на 20 век с тъга  отбелязва: “В Кнежа през два часа път едва ли ще се срещне дърво.”

Остатъци от бившата горска растителност са запазени в Белослатинското бранище, в землището на Кнежа-в Пресолското и в Герговото бранища.

До 1934 година по нивите, угарите, орниците, пасищата, ливадите, не- обработените и пустеещите земи, по припеците, поляните и сенчестите места, по блатата и синорите в района на Кнежа  се срещат и са научно описани над 400 дървесни, храстови и тревисти растителни видове. Между тях  има и редки растения, които са намерени само около Петрохан и в землището на Кнежа,край с.Брегаре и гр.Оряхово.

В днешно време горите, доколкото ги има, са предимно изкуствени насаждения. Тяхната площ, включително и полезащитните горски пояси, възлиза на около 2 650 декара, което прави около 1,5 % от площта на землището. Преобладаващ дървесен вид е акацията (яворът). Срещат се още дъб и бряст, а от влаголюбивите - върби и тополи. През последните десетилетия се засажда и канадска топола, защото е по-бързорастящ вид.

До края на ХІХ век горите в землището на Кнежа са обитавани от вълци, зайци, лисици, диви котки, чакали, порове и други, а от птиците по-характерни са: прескачи, глухари, орли, рибари, бекасини, ястреби, дропли и други. Имало е и змии. В местността Динкови колиби в началото на ХХ век дядо Марко Янкулов  вижда грамаден “ като кросно “ смок.

 

  АРХЕОЛОГИЧЕСКИ МАТЕРИАЛИ ОТ ЗЕМЛИЩЕТО НА КНЕЖА

 

      Проучените досега археологически материали са богат извор на данни за живота на хората в днешното землище на Кнежа през последните няколко хилядолетия. Най-старите засега материали от праисторически човек , намерени в нашето землище, произлизат от м. Кривуля, където днес има каптаж и помпена станция за поливане. Там през 1981г. Никола Иванов Воденичарски намира красиво изработен каменен чук- брадва с метална форма, характерна за първата половина на бронзовата епоха – третото хилядолетие пр.н.е. При проучвания в същата местност са открити останки от жилища и късове от глинени съдове, украсени с така наречения шнуров орнамент, характерен за същата епоха.

През 1969г. при разкопки на една надгробна могила западно от града в м. Кошутаняка е намерено погребение от средата на второто хилядолетие пр.н.е. На два метра от центъра на могилата е открит правоъгълен гроб, ориентиран от юг на север. Той е вкопан на един метър дълбочина под основата на могилата. Стените на гроба са облицовани с дървета, а отгоре надлъж е покрит също с дебели дървени греди, над които е натрупана пръстта. С течение на вековете дърветата в гроба се карбонизират и при разкопките се намират запазени остатъци от тях. На дъното на гроба е намерен скелет на жена, поставена по гръб с главата на север. Ръцете са спуснати покрай трупа надолу, краката са свити. Кошутанската могила разкрива едно от най-интересните и редки погребения по нашата земя. Свитото положение ( хокер) сочи една много по-стара традиция , от което става ясно, че обитателите на нашите земи през споменатия период са ТРАКИТЕ.

По време на желязната епоха траките продължават да обитават района на Кнежа. Сигурен свидетел за това са тракийските надгробни могили в периферията на града. Към 1948 – 1950г. една от могилите, които се издигат източно от града, е разрушена и пръстта е използвана за направа на тухли. В основата на могилата е изровено тракийско погребение , осъществено чрез изгаряне на трупа. Заедно с това тук е намерено тракийско въоръжение: железен меч, върхове от копия и желязна юзда. Хората сметнали тези предмети за малоценни и ги захвърлят.

През октомври 1969г. при разкопки върху друга надгробна могила в местността Кошутаняка е разкрито погребение чрез трупоизгаряне,  датирано от II хилядолетие пр. н.е. Освен огнището с пепелта и недогорелите кости от човек и кон е намерено и въоръжението на тракиеца: меч, щит, части от юзда и стреме, парчета от разложен бронзов съд и два глинени съда , поставени при погребението ( материалите са експонирани в музея на Кнежа).

През периода на римското господство по нашите земи – I-IV век от н.е. - в днешното землище на Кнежа  съществуват няколко селища и вилни места.

Първото римско селище се намира северозападно от града в местността Сребрен. Освен керамика тук е открита и част от мраморна оброчна плоча с релефно изображение на богинята Диана ( Артемида), а също така и сребърни монети от II век.

Второ селище от римско време се открива и в местността Върбица. Теренът там се оре от началото на нашия век и много често в миналото са разкривани зидове от камък, тухли и хоросан, а и по настоящем местността е осеяна с натрошени керемиди и битова керамика. От там произхожда и част от мраморна колона , която е на съхранение в музея на Кнежа. В същата местност често се намират и римски монети, а към 1930г. Палка Калцункова, като оре на нивата си, изравя свещник.

Трето тракийско и римско селище е обхващало центъра на сегашния град Кнежа – от читалището до Общината и част от кварталите на запад от тази линия. При изкопни работи тук са открити глинени съдове, хромели и монети. Намерени са и 3 колективни находки от римски монети. Едната е публикувана през 1937г. и съдържа монети от втората половина на II век и първата половина на III век. Втората находка , състояща се от 1260 сребърни монети , е разкрита през 1969г. при изкопа за поставяне подземните телефонни кабели край градската градина – срещу Поповци. В нея има монетни емисии от I, II и III век до 248г. Третото съкровище е намерено през 1974г. То се състои от 56 монети: 45 сребърни и 11 бронзови от края на II до средата на III век ( монетите са в музея на град Враца). Част от монетите се отличават с прецизната си изработка и с високо гравьорско майсторство. Те са сечени в различни краища на империята, което говори, че  не са изработвани за локални нужди, а са били в обращение в почти цялата Римска империя. Последните монети са сечени по времето на Деций Траян ( 248 – 251г.). Както това , така и други съкровища от монети са  поверявани на земята с надежда, че като преминат бойните действия или други социални беди, собствениците им ще се завърнат и ще ги приберат отново. Но явно е, че някои не са имали това щастие.

Монетните находки говорят също, че обществото в съответната епоха е  класово и само богатите имат възможност да притежават и трупат такива съкровища, които в чести случаи са от благородни метали. Те показват също развити търговски и стоково-парични връзки и отношения между късно- античните градове и местното население. Освен това, понеже някои от монетите са открити в раннославянски заселища, те са доказателство, че и след заселването на славяните по тези места монетното обращение  продължава, но е  в по-ограничени размери.

Развалините от следващото , четвърто, селище са в североизточната част на сегашния град и се простират на една голяма площ около бившата консервна фабрика. Цялото място изобилства от типични римски тухли, покривен материал и натрошени глинени съдове. При изкопи за парници в зеленчуковата градина се разкрива и некрополът на това селище. Намерени са глинени погребални урни, а в една от тях – изкусно изработена игла за коса от кост. Горната част на костната игла представлява стилизирана женска фигура ( иглата е в музея на град Враца).

Петото селище е в м. Маринов геран. В края на XIX век то е изследвано от видния чешки археолог Карел Шкорпил. Поради това, че местността от дълги години вече се оре, днес от това селище има слаби следи – главно керамика и монети.

Останки от шестото тракийско селище са в м. Гостиля, северно от шосето в края на землището. При оран или иманярски набези тук са разкрити основи на постройки, зидани от камък и римски тухли, споявани с хоросан, а също и глинени съдове, бронзови монети и накити. Това селище, както и селището на Маринов геран, е било на римския път от Ескос ( при село Гиген) за Монтана.

По устни сведения в цялото землище на Кнежа от край време са изоравани, изкопавани или намирани много монети и фрагменти от битова керамика, строителен материал, а вероятно и оцелели култови предмети .

В м. Залупен геран при полска работа фамилията на Койнарчаните  намира на различни места три гърнета, пълни с кости от птици. Също така по-късно са открити фрагменти от глинени съдове и глинени плочи от вграден гроб на стотина крачки северно от герана.

През 1981г. е намерен хромел в местността Дилов дол. При разпит на граждани е установено, че преди време там са наблюдавани следи от жилища. През същата година Христо Николов Гуджелски посочва една низина в м. Тръпките , където са имали имот и са намерили сребърни римски монети.

Римска монета и фрагменти от глинени съдове са намерени и на височината южно от Пресолското кладенче в бранището.

При обхождане на землището се откриват остатъци от строителен и покривен материал в м. Кривуля на лявата тераса на реката, до североизточния ъгъл на двора на свинекомплекса. Оказва се, че оттук произхожда донесената в музея голяма крива керемида, намерена при изкореняване на дърво и предоставена преди време от Никола Пешов Гърков ( ул. “23-ти септември” 11).

През V – VI век в земите на Балканския полуостров идват и се заселват и СЛАВЯНИТЕ. Тяхното присъствие в нашия район се засвидетелства от имената на редица местности, запазени и до днес, като: Сребрен, Върбица, Тръпките, Съсека и други.

В района на Кнежа засега са известни и две селища от времето на Първата българска държава ( VII – X век). Останките и на двете се намират върху културния пласт на тракийските селища от римската епоха в м. Гостиля и в центъра на днешния град. Те са характерни с раннобългарска керамика, украсена с врязан вълнообразен орнамент. В раннобългарското селище в м. Гостиля е намерена глинена амфоровидна стомна с врязани знаци – непроучено още писмо на старите българи. От селището в центъра на града, както и от това в Гостиля, произхождат няколко ръчни мелници (съхраняват се в музея на град Кнежа).

Последните две селища от VII – X век, заселени от славяни и прабългари върху селищата на заварените траки, поднасят на науката интересен материал за изследване на културната и етническата приемственост и взаимното влияние върху завареното тук старотракийско население и придошлите славяни и прабългари, които влизат в основата на съвременната българска народност.

Бъдещите проучвания без съмнение ще ни запознаят с нови, неизвестни до сега, страници от историята на този богато населяван в миналото край.

Още от самото създаване на българската държава землището на Кнежа влиза в нейните предели. Доказателство за това са следите от погранични укрепления. Западната част на тогавашна Северна България се пресича от три вала / окопи /. Това са: Островският – дълъг около 58 км, Козлодуйският – дълъг около 40 км и Ломският – дълъг 25 км.

Островският вал или Окопа, както го нарича местното население, започва откъм село Габаре и в българска територия завършва на река Дунав до село Остров ( Оряховско), откъдето продължава в румънска територия по река Олт и се включва в така наречената Новакова бразда ( влашкият централен окоп), която завива на изток с фронт на север и достига до град Браила.

През землището на Кнежа Окопа има дължина 10 – 12 км. Вследствие на дългогодишната обработка на почвата в по- голямата си част Окопа е заравнен. Сравнително добре е запазен на две места: в местностите Сребрен и Залупен геран, където минава през естествени пасища.

Според археологическите проучвания в своя първоначален вид Окопа е с дълбочина 3 метра, ширина в горната част 5 метра и ширина в основата 2,5 м. Стените му са косо шкарпирани, а подът е равен. Землената маса е натрупвана от източната страна. Едновременно с натрупването пръстта е трамбувана и укрепвана откъм запад с чимове, а в неустойчивите участъци – с плет. Образуваният вал е висок 2 метра. Няма съмнение, че окопът и валът до него  представляват едно труднопреодолимо препятствие, предназначено да предпазва територията на българската държава от запад като преграда за аварската конница.

 

ГРАД  К Н Е Ж А – НАСЕЛЕНИЕ, НАИМЕНОВАНИЕ И УПРАВЛЕНИЕ

 

Едни от първите обитатели в землището на Кнежа са  траките. Останките на ранно тракийско селище се намират в м. Кривуля – на 1 км североизточно от днешния град. Оттук произхожда красиво изработен каменен чук-брадва с метална форма, характерна за първата половина на бронзовата епоха – третото хилядолетие пр.н.е. В същата местност са разкрити останки от жилища и късове от глинени съдове, характерни за онези времена.

По време на желязната епоха траките продължават да обитават района на Кнежа. Сигурни свидетелства за това са тракийските надгробни могили, могилите източно от града в м. Русалиите, в м. Кошутаняка, в м. Залупен геран и м. Гостиля.

През периода на римското господство на Балканите в околностите на днешния град Кнежа  съществуват няколко тракийски селища.

Засега са известни и две селища от времето на Първата българска държава (VII-X век). Останките и на двете се намират върху културния пласт на тракийските селища от римската епоха в местността Гостиля и в центъра на днешния град Кнежа.

Ясно е, че животът е продължавал в течение на хилядолетия.

Включването на района на Кнежа в пределите на Първата българска държава и близостта до самата укрепена граница налага повишаване на интереса на държавната власт към него. Вероятно за управляване на този район и опазване на границата е изпратен болярин , когото местното население нарича КЪНЪЗ. Оттам идва и  името на селището.

Старите българи преди Освобождението на  кметовете казват “князе”. Това личи от множеството селища с подобно име на различни места в страната. Като например: Княжево ( квартал на София), Князево – Провадийско, с. Кнежа и село Кнежки лък – Троянско, Кнезово – Момчилградско, Княжева махала – Ломско, Княжева поляна – Кубратско, Княжево – Елховско, Княжево – Тервелско, Князово торище – до село Борован , Врачанско. По тактически, практически и политически съображения през византийското робство владетелите използват изградената в славянобългарската общност традиция и права на кнеза и  ги запазват.  

Наличието на кнез и вече неговото наименование Кнежевич виждаме и в родовото дърво на такава фамилия, в което се посочва, че около 1350г. е живял Парчия Кнежевич , с чието име започва родословното дърво и продължава с неговите наследници до XVI-XVII век.

По време на османското иго княжеският институт в по-благовидна или по-драстична форма се използва за затвърждаване на икономическото, политическото и военно присъствие на поробителите. По такъв начин князете отново запазват своите функции и привилегии. Това се потвърждава от архивен турски документ от 1548г, в който са дадени имената на войнуците и ямаците от района на Кнежа, включващ селищата от Искър до Скът. От този документ е видно, че вписаните войнуци и ямаци са имали право на притежание на наследствена земя. От него се научават и имената на селищата около Кнежа.

Че Кнежа  съществува като значително селище през този период, говори и означението му като КНЕЗЕ ( KNEZE ) в географски карти от 1596г, 1718г, 1744г. и 1755 г. В карта от 1774г., издадена в чужбина под заглавие “Карта на Отоманската империя”, на географското място на днешния град също е означено селище, написано с латиница, КNEZLA.

В църковен служебник от 1715г. се намира приписка, че продажбата на същия служебник е станала в Кнежа за 4 ½ гроша.

В турски документ от 1673г. вместо името Кнежа се явява името Исмаил бунар. По това време -  XVII – XVIII век - болярите от Кнежа  напускат своите имения и се преселват в Чипровци, а дошлият за управител Исмаил нарежда да се вписва неговото име за име на селището. И това се  изпълнява, но само по линия на официалната турска администрация и документация, а в народния говор и памет родолюбивото население нарича селището си Кнежа, което име  устоява и просъществува през вековете, въпреки тежката съдба на населението.

Особено много се влошава положението на населението от нашия край в края на XVIII век. Притеснявани и ограбвани, селяните започват да се укриват, а понякога и да бягат с всичко, което може да се вземе и пренесе. Не са редки случаите на посегателства върху турците, както и избухването на селски метежи. Такъв е случаят със селския метеж през 1766г. около Бяла Слатина. След всяка единична или масова акция в много от случаите селяните напускат домовете си.

Особено значение има резултатът от Руско-турската война през 1787-1791г. , в която Русия е победителка и към нея са присъединени земите по северното Черноморие. Влашкото и Молдавското княжества стават полунезависими, под прякото покровителство на Руската империя. Естествено, там е могло да има убежище за гонените и ограбвани българи.

След тази Руско-турска война положението в нашия край се влошава извънредно много. Появяват се разбойнически групи, които беззаконно ограбват и подпалват беззащитните села. Това са така наречените кърджалии     ( полски разбойници ). Особено тежко  става положението на населението от Северозападна България, когато във Видин хитрият бошнак Осман Пазвантооглу ( 1759 - 1807) вдига знамето на бунта срещу султана. Цялата област от Янтра до Тимок става арена на кървави борби между султанските войски и войските на непокорния видински паша. Голямата обсада на Видин през 1798г, продължила повече от 6 месеца, завършва с победа над султанските войски. И тези разбити, недисциплинирани и гладни пълчища опустошават всичко по пътя си.

Без съмнение подобни опустошения и избивания са причина за страшната чума по нашия край от 1795г. За нея Софроний Врачански пише: “Като излязох аз из епархията, това лято удари внезапно чума и се запали цялата епархия, и градовете, и селата”.

Както цялата политическа и стопанска обстановка в Отоманската империя през втората половина на XVIII век, така и споменатите по-горе обстоятелства допринасят за обезлюдяването на равнината в нашия край.

Смята се, че в годините между 1595-1598г. много области в Северозападна България са опустошени и от хайдушки дружини, съставени от власи, маджари и българи, водени от влашкия войвода Михаил Витяз. Населението на село Гостиля се преселва в днешното село Гостилица – Дряновско. Село Върбица, както и Кнежа, са напуснати от своите обитатели , които забягват във Влашко.

Някои кнежани , участвали в Първата световна война и с частите си преминали през румънска територия,  разказват за стари хора, от които научили, че са българи, дошли от Върбица или Кнежа.

Като вземем впредвид всички приведени факти и съображения, остава убеждението, че в края на XVIII и началото на XIX век в землището на Кнежа животът е  прекъснат за известен период, вероятно за около 15 - 20 години. След време плодородната равнина отново приютява своите чеда. Няма постоянно население, но няма и кърджалии и спахии. Това състояние скоро е забелязано от прокуденото население и оценено като благоприятно за него. Потокът от преселници потича в обратна посока. За избягалите във Влашко завръщането по родните места се налага и по други причини . Като бежанци там те не само че били на чужда земя и без средства, но и изпаднали и под гнета на чокоите, които срещу непосилен труд им заплащали колкото за хляба.

И така. в началото на XIX век около 1808 – 1810г. в Кнежа идват първите заселници. Това са прадедите на днешните фамилии Пелкинци, Къндинци и Сайванците. С течение на времето притокът на завръщащите се увеличава, като същевременно започва прииждане и на преселници от припланинските райони. В кратки срокове селището бързо се разраства. За това говорят и много факти : например в географска карта от 1821г. селото е означено с името Кнезла. Също така, че селото значително  нараства, говори и фактът за отворено килийно училище през 1830 г., а през 1860г. е завършен строежът на църквата. Наред с българското население тук се заселват и известен брой турци и цигани, а от 1860г. идват и татари. Така в навечерието на Освобождението Кнежа е вече село с около 5000 жители.

По време на Освободителната война през есента на 1877г. всички татари от Кнежа се изселват, както и голяма част от турското население, особено тези, които са взимали участия в нападения над руските войски.

След Освобождението за броя на населението разполагаме с всички данни от редовните статистически преброявания:

Години	Брой население
1880	4389
1887	4988
1902	5070
1900	6205
1905	7089
1910	8140
1920	8900
1926	10554
1934	11882
1946	13085
1956	13804
1965	14072
1970	15228
1975	15600
1985	14599
2005	12510

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Увеличението в броя на населението наред с естествения прираст се обуславя и от прииждането на жителите от други селища. От данните в таблицата заслужава да отбележим броя на жителите от 1900г., когато Кнежа става известно като най -голямото село в България.Тази известност продължава до 23.11.1943г., когато Кнежа е обявен за град.

Слабият прираст през 1910 – 1920г. се дължи както на загубите по време на войните през това десетилетие, които възлизат общо на 214 души, така и на измрелите в холерната епидемия през 1913г., когато само за 20 дни умират около 400 – 500 души.

 Намаляването на населението пък след 1975г. се дължи на намалялата раждаемост и изселванията към по-големите градове.

Първите форми на ОБЩИНАТА като обществено-социална институция се крият в далечните векове на славянските племена и задруги. Начело на общината застават посочени от самото население мъдри и богати с житейски опит хора. Те решават както въпроси от обществен характер, засягащи живота и бита на населението, така и такива за отношенията между членовете на обществото и семействата.

По време на османското иго, особено до епохата на Възраждането, общините са ограничени в своята дейност от османската военнофеодална система. Те са само допълнения към тази система и сферата на дейността им засяга главно уреждането на църковнорелигиозни и занаятчийски въпроси и съдейства на османската административна власт.

Когато през 1834г. е премахната спахийската система и спахиите са лишени от правото да присвояват пряко от селяните феодалната рента, те преминават на държавна издръжка и заедно с това губят своите административни и полицейски функции в селата. Това е нова стъпка за укрепването на българските общини, защото тези функции преминават към назначени от османската власт чиновници, както и към общинските кметове

 ( мухтари ).

През XIX век, когато Кнежа икономически сравнително позакрепва и населението се увеличава, са избирани по двама души за управници – кметове, които турската власт нарича мухтари – първи и втори. Първият кмет е мухтар евел, а вторият – мухтар сани. Имената на тези мухтари засега не са известни. По предание се знае, че чорбаджи Ангел дълго време е старейшина  мухтар. От 1875г. старейшина мухтар е дядо Нино Братойчов. След установяването на българска власт ( 6.11.1877г. ) за кмет на селото е избран Цветко Вълчов Ролански.

Според приетите по-късно закони в страната се въвежда общинско управление, осъществявано от Общински съвет, при което съветниците се избират от населението, а те след това избират помежду си кмета и неговия помощник. Когато съветът се разтуря, е назначавана временна тричленна комисия.

За периода от 19.05.1934г. до 09.1944г. кметовете са назначавани от околийския управител, а те от своя страна служебно назначават съветници (За имената на кметовете даваме подробен списък в края на книгата).

До Освобождението село Кнежа е  община в Оряховската кааза  (околия) от Видинския санджак ( окръг) в Дунавския вилает ( Тунавилает) с център град Русе.

По отношение на административното подчинение на Кнежа след Освобождението разполагаме със следните данни:

През 1880г. Кнежа е  община от Белослатинска околия в Оряховски окръг; през 1887г. – община в Оряховска околия и Оряховски окръг; от 1892г. е община в Оряховска околия на Врачанското окръжие. След това Кнежа остава в Оряховска околия и Врачанска област. Когато околиите са закрити , община Кнежа влиза директно във Врачански окръг.

От 12.07.2001г. община Кнежа преминава към Плевенска област , към която се числи и в настоящия момент.

 

БОРБИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗАЩИТА НА ОТЕЧЕСТВОТО

 

Както на много места в страната, така и в Кнежа в миналото са налице известни благоприятни обективни и субективни обстоятелства за революционна дейност. В Оряхово  има изграден революционен комитет, като действа и канал за пренасяне на нелегални материали и за преминаване на Васил Левски и други революционери. Има предание, че в Кнежа са идвали Васил Левски и Димитър Общи за събиране на средства за освободителното дело, но ако не те, то техни сподвижници без съмнение са посещавали Кнежа.

Революционен комитет в Кнежа  действа от 1873-1874г. В ръководството му  влизат Сребро П. Стойновски, който по това време е  учител в Кнежа, Въло П. Гърков като представител на околийския комитет и други. През по-късните години секретар е Филип Симидов, а през 1875г. секретар на комитета в Кнежа става младият учител Михаил Попиванов. През периода на подготовката на Априлското въстание тук идват видните революционни организатори от нашия край Цеко Вълчов от Оряхово, Лукан Тодоров от Галиче и Иван Съйнов от Бяла Слатина. За участие в Априлското въстание в Кнежа са  подготвени, въоръжени и снабдени с въстаническа униформа съзаклятници. Това показва, че за тази дейност са били необходими време, средства и организаторски труд.

От съображения за по-голяма сигурност околийският ( районен ) комитет отбягва да заседава в Оряхово и провежда заседанията си  в Кнежа. Това говори, че революционната околийска организация  счита селото за по-сигурно място. При заседанията се спазват известни правила за конспиративност. Те стават тайно в дюкяна на Въло Гърков , като при приключване участниците излизат един по един, “за да не ги забележат турците”. Както е известно, по време на Априлското въстание Врачански окръг не взема участие, при което и кнежанските съзаклятници не се включват в борбата.

  Започва Освободителната руско – турска война. На 15.06.1877г. руските войски правят десанта при Свищов. В бърз ход на 30.06, четвъртък,от Видин за Плевен през Кнежа преминава 40-хилядната армия на Осман паша. Във връзка с това преминаване населението на Кнежа е мобилизирано да пълни с вода каци и други съдове, да взема ведра, котли и кратуни, за да подава вода на преминаващите войници : От запад по четирима в редици се задават турските войници. Конниците се навеждат и пият вода, без да слизат, водата ги облива по брадите и мустаците. От езлъка на Тодорчовата къща ( сега сграда на музея) Осман паша пие кафе и наблюдава преминаващите войници.

 Войската се установява на лагер по баира източно от селото, пренощува и рано на другата сутрин потегля за Плевен. Завзема града и се укрепява в него. След известно време руските войски напредват в югозападна посока и завземат пространството до река Искър, която дълго време е демаркационна линия. Източно от реката са разположени руски и румънски части, а на запад редовна войска  има в Оряхово и Враца. При това положение нашият край известно време е ничия земя – нещо, което носи риск и неизвестност за местните жители.

Българското население се страхува от нападение на башибозук, от ограбване и подпалване на селото, та много от жителите ( главно жените и децата) бягат зад руските позиции при Долни Луковит и Махалата ( днешен град Искър). Това става на 01.09.1877г. И действително, безотговорни банди често идват и ограбват добитък и друго имущество от местните хора.

Турското население в Кнежа се обляга на своето оръжие и прави опити да прогони освободителите. То организира потеря, придвижва се към село Долни Луковит и напада патрулните войски. Турците се предвождат от двама свои първенци - Мушията и Мюлязимина. Този им опит се оказва гибелен за тях , защото групата им е разбита, а двамата предводители стават жертви : Мушията пада убит в луковитското пасище, а Мюлязимина е пленен. На следващия ден след тая случка голяма част от турското население в Кнежа бяга към Видин и на юг, с тях бягат и всички татари. След тези случки от Оряхово идват началници , които увещават българското и турското население да не напускат селото, защото “гяурина” скоро щял да бъде разбит и прогонен отвъд Дунава. Един ден с такава цел идва каймакаминът от Оряхово с група войници, а в същото време няколко кнежани отиват в Махалата и молят началника на патрулните войски да изпрати войници, които да сплашат турците. Изпратените по този повод трима румънски конници, като не знаели за идването на турските войници, поединично обикалят през различни махали на селото. Единият от тях, минавайки през първа махала, попада на засада от турски войници, които убиват и него, и коня му. Това става на полянката пред къщата на Попичаните   (старата им къща). Тази е първата и единствена жертва, дадена за освобождението на Кнежа от турско робство. Убитият е войникът конник Предо от румънския кавалерийски отряд на капитан Пандуро. Войникът Предо е погребан от българското население в двора на църквата зад олтара, близо до гроба на поп Андро, заедно с починалия същия ден гражданин на Кнежа Дако В. Катански. 

През месец ноември 1877г.руските войски се придвижват откъм Плевен, за да съдействат на румънските части при превземането на Оряхово. Тези войски, съставени от различни родове оръжие и наброяващи около 3000 души, преминават през Кнежа на 06.11.1877г. и установяват българска власт.Наредено е общинско управление с кмет Цветко Вълчов Ролански и помощник- кмет Въло Петков Гърков ( Въло Големия).

По същото време в опълченските дружини, които се сражават заедно с руските войски във войната, участват и двама души от Кнежа. Това са Дамян Петров Дамяновски ( Ашлака ) и Христо Цветков Шарабански ( Комитата ).

     Дамян Петров Дамяновски е роден в Кнежа през 1850 година. Турските власти се плашат от него и искат да го погубят. Затова една нощ през пролетта на 1873 година Дамян Петров напуска бащиното огнище и емигрира в Румъния.

    Зареждат се месеци и години на изгнанически живот, скитания от село на град, слугуване по чокойските чифлици. През май 1876 година Дамян се записва в четата на легендарния войвода Панайот Хитов и заминава от Румъния за Сърбия. Наскоро започва Сръбско-турската война. С оръжие в ръка Дамян участва в сраженията с турците при село Корито на 20-21 юни, при Чипровци на 9-10 юли, в големите боеве на 18-24 юли при Княжевац. По известни причини Панайот Хитов е принуден да разпусне своята чета, но през август на същата 1876 година руският полковник Медведовски създава в Сърбия българо-руски отряд. Дамян и другарите му се записват доброволци в този отряд. Те са в чета под командването на капитан Райчо Николов и с рядък героизъм се бият с турците при Джуние и Гредетин.

     Поради ултиматума на Русия войната между Сърбия и Турция е прекратена. Дамян Петров и останалите живи български доброволци се прехвърлят отново в Румъния, но с високо чувство за изпълнен интернационален дълг.

     През пролетта на 1877 година удря часът на българското освобождение. Дамян Петров научава новината и заминава за град Кишинев, където се записва опълченец. На 19 април 1877 година той е зачислен във Втора опълченска дружина с командир подполковник Куртянов. Сред младите си другари Дамян е вече герой и стар боец, преминал през огъня на войната. Затова в сраженията при Казанлък, Стара Загора и Шипка той е неустрашим и младите опълченци се равняват по него. Смелост и съобразителност показва Дамян и в боевете при Шейново.

     Войната завършва. България е свободна. Дамян е изпълнил синовния си дълг пред родината. На 29 юли 1878 година той получава уволнителен билет в град Пловдив. На гърдите му блестят три ордена за храброст. По тялото му розовеят незараснали рани. Дамян се връща в родната Кнежа, но в бащиния двор заварва пустош и бурени. Родителите и братята му са починали.

     От общината за заслугите на Дамян му дават тридесет дюлюма пустееща земя в совата Върбица. С две голи ръце коравата земя не се работи. Дамян няма ни впрегало/добитък/, ни плуг, ни пари. Върти се година-две из Кнежа, докато опълченският шинел се скъсал на гърба му, и заминава за Оряхово. Тук се цани слуга при един гостилничар. А в това време бирникът облага земята му с данъци и Дамян става длъжник на държавата. Обеднял и изтерзан от болести и рани, гордият революционер праща прошения и жалби до Апелативния и Касационния съд, моли да не го облагат с данъци заради подарената земя, от която той още първата година се отказва и дори не стъпва да я види, защото  не за земя се  бил против турците, а за свободата на народа си. През1899 година подарената земя и оскъдното му имущество са продадени на търг за погасяване на данъците.

     Беден и забравен от всички, Дамян Петров умира в Кнежа на 11 август 1913 година, без да остави наследници.

 

Христо Цветков Шарабански (Комитата)

 

   Роден е в Кнежа през 1857 година. Произхожда от бедно селско семейство и на пет години  остава кръгъл сирак. Когато позаяква, роднините му, които го отгледали , го изпращат в Плевен да учи шивашки занаят. Момчето е будно и възприемчиво. За няколко години научава и шивачество, и обущарство. Но още непроизведен в калфа, плевенските революционери правят от Христо бунтар против турската робия. Младите съзаклятници се снабдяват с оръжие, събират се да пеят революционни песни, излизат накрай града да стрелят по нишан. Скоро турците узнават за това и търсят Христо да го затворят. Добри българи го прикриват и на следващата нощ той минава голямата река Дунав и се озовава в Румъния. Това става през есента на 1873 година, а Христо Цветков няма още навършени 16 години. Работи ту като шивач, ту като обущар, пристанищен хамалин, чокойски слуга. Сдружава се с българската революционна емиграция, закалява се и възмъжава.

     При обявяването на Освободителната руско-турска война Христо заминава за Кишинев. Там вече е пристигнал Дамян Петров и двамата се записват доброволци във Втора опълченска дружина. Заедно минават Дунава, рамо до рамо се бият с турците при Казанлък и Стара Загора. В едно сражение Христо получава тежка контузия и е преместен от Втора в Единадесета опълченска дружина. До края на войната той участва във всички походи на тази дружина. В една студена нощ през януари 1878 година му измръзват краката и  това му коства страдание цял живот. За добра военна служба е произведен ефрейтор и е награден със сребърен и със златен медал.

     От първи юни 1879 година до първи юли 1880 година Христо Цветков служи в казармите на град Видин и участва в обучението на първия набор от новосъздадената българска армия. След това се завръща в Кнежа и се отдава на обущарски занаят. Отказва подарената му като опълченец земя, не иска да вземе и пенсия заради заслугите си. За пословичната му честност и скромност кнежанските майстори го избират за председател на занаятчийското настоятелство, а в общинските избори през 1891 година е избран за кмет на Кнежа. Разбира се, от кметската заплата се отказва веднага, защото  смята тази длъжност за почетна. Като кмет открито  изразява омразата си към царя. Заради това на два пъти му правят хайка да го убият и накрая го принуждават да се откаже от кметския пост. Той е кмет последователно през 1891, 1892 и 1893 година. След това отново е избиран за кмет и  на тази длъжност е от 1 януари до 15 септември 1899 година. Няколко години след това Христо Цветков е прикован на легло. От раните и измръзването през Освободителната война умира на 8 август 1907 година на 49-годишна възраст.

 

Населението на Кнежа и след Освобождението подчертава своя патриотизъм и демократични стремежи. То подкрепя съединението на Княжество България и Източна Румелия, осъществено на 6.09.1885г. В Кнежа на 08.09 се провежда митинг и от името на цялото население е приета резолюция “да се поддържа силно това Съединение”. В резолюцията се иска подкрепата и на руския император - “ да покаже и в този случай покровителската си мощ над народа”. Населението на страната е  осведомено за отрицателното отношение на руския царски двор към Съединението, но независимо от това, вярно на своите русофилски чувства, то се надява на подкрепата на братята освободители. Телеграмата, с която е изпратена резолюцията от Кнежа до министър-председателя , е подписана от председателя на бюрото Яким Цеков и от членовете – свещеник Илия Генов, Симеон Иванов, Дико Гергов и Андрей Цветков.

Съединението е  посрещнато враждебно от Сърбия, която обявява война на България още през месец ноември 1885г. От Кнежа в тази война  участват като мобилизирани и доброволци над 200 души. Петима от тях оставят костите си на бойното поле.

Минават годините, а в останалите под робство български земи се водят непрестанни борби. При такива условия България участва в Балканската война (1912 – 1913г.)., последвана от  Междусъюзническата , но страната ни губи в тези войни. Само след 2 години започва Първата световна война и в продължение на повече от 4 години стотици мъже от Кнежа участват в нея. И тази война завършва с капитулация. След примирието войниците се завръщат по домовете си, а 110000 български войници и офицери остават в плен  в Гърция.

Общо във войните през второто десетилетие на XX век от Кнежа участват стотици мъже, от които 214 души  загиват по бойните полета. Техните имена и съдби научаваме от многобройни справочници. Но поради слабата отчетност по време на тези войни от войсковите части не са изпратени писмени съобщения и ние и до сега не знаем къде са техните гробове.

По време на Втората световна война ( 1941 – 1945г.) 678 души от Кнежа вземат участие в кървави сражения на едни или други участъци на фронтовете. От тях 17 души остават завинаги във военна униформа и костите им почиват в майката земя.        

За всичките вòйни герои, общо 238 души , признателното кнежанско население издигна величествен паметник в центъра на града. На белокаменните стени на паметника са издълбани имената на всички убити в отделните войни. Паметникът е издигнат с доброволни средства, събрани от кнежанското население, за признателност и ВЕЧНА СЛАВА НА ГЕРОИТЕ.

  ПОЛИТИЧЕСКИ   ПАРТИИ

 

            След Освобождението заедно с по-ускореното икономическо развитие в Кнежа започва идеен политически живот. Основани са дребнобуржоазни и селски партии, които защитават определени икономически, професионални или политически интереси.

            Още по време на Учредителното народно събрание през 1879 година се явява и първото политическо течение - на либералите, начело с Петко Каравелов, Петко Р.Славейков и Драган Цанков. Негови проводници в Кнежа са Въло Петков Гърков, Йоники Иванов Гърков и Стоян Генов Кольовски. “Цанковистите”, както се наричали, печелят привърженици сред кнежанското население, защото водят русофилска политика, а чувствата на любов и признателност на народа ни към Русия са много силни. Цанковистите  не изграждат партия, а само бюро, което се активизира по време на избори или когато партията им взема властта.

            Най-активен деец от Цанковистката партия е Стоян Г.Кольовски, спечелил си име на деен и честен човек и общественик.

            Той се ражда през 1843 година в Кнежа, където завършва основното училище, а трети прогимназиален клас завършва във Враца през 1860 година. От 1865 година до 1868 година е помощник на учителя Димитър Милчев, а след това до 1870 година е редовен учител. От 1870 година е взет за главен писар при старейшината в общината. През 1880 година е избран за касиер в Оряховската земеделска банка, където стои до 1883 година, когато го извикват в Кнежа, за да стане секретар-бирник при тогавашния кмет Яким Цеков. Този пост заема до 1887 година, когато е вече избран за кмет на селото. Кметува до 1890 година. По негова инициатива през 1889 година е построено училището в църковния двор-т.нар. Тенекено училище, а през 1890 година е възстановено старото училище. Като кмет той осъществява решението да бъдат дадени от общинския поземлен фонд 6 000 декара земя на училищата в селото, с което подобрява тежкото им материално състояние.

Стоян Генов Кольовски кметува и през 1895 година, както и по-късно през 1902–1903 година, и от 14.05.1911 година до 18.01.1914 година, когато напуска поради напреднала възраст. Умира на 14.04.1929 година.

            На политическата сцена в Кнежа се появяват и “стамболовистите”-Националлиберална партия начело с Андрей Цветков, Цветко Попов, Георги Иванов Пресолски и целия му род, Нино Петраков и  Цано Стоянов Осиковски.

Техни спътници са “радославистите”, оглавявани от Тодор Първанов Бачийски, Васил Димитров Веков и други. Тези две партии групират около себе си най-заможните слоеве от населението-земеделци и търговци.

            Народняшката партия създава свое бюро в Кнежа през 1895 година. Нейни представители по това време са търговецът Илия Гергов Бренишки, Никола Киров Зоровски, Томо П.Николчов, Симеон Стайкьов Дамяновски и някои други.

            Около 1900 година се създава бюро и на Демократическата партия, начело с Димитър Вълов Назърски, Гено Танчев, Дамян Железарски и други. В тази партия членуват малък брой средни земеделци.

            През 1905 година учителят Никола Маринов Горнишки и шивачът Илия Вътков основават в Кнежа бюро от отцепниците на Радикалдемократическата партия. Нейният член Христо Ковачев е издигнат за кандидат за народен представител и е избран за общински съветник. Със своята програма и идеология те оказват влияние върху някои средни и дребни земеделци, занаятчии, дребни бакали и отделни интелигенти.

            През октомври 1907 година в Кнежа се слагат и основите на местната Земеделска дружба. Инициатор на нейното основаване е Тодор Иванов  Жилков-среден земеделец, който за целта се снабдява с устава на БЗНС от свой приятел съидейник от Бяла черква.

            Учредители на Земеделската дружба са земеделските стопани Тодор Иванов Жилков, Трифон Гетов Глогов, Александър Петков Македонски, Вълко Трифонов Катански, Димитър В.Беленски, Петко Д.Беленски, Никола Ц.Малкодански, Пешо Тодоров Кутин, Никола Ан.Кочовски, Нино Ил.Нинаков и други. Още с основаването си Земеделската дружба развива активна политическа дейност, но нейните членове са преследвани от властите, поради което първите срещи и събрания се провеждат тайно. По-късно Дружбата се сдобива със свой постоянен клуб. В изборите за Народно събрание през 1908 година тя взема дейно участие, като в листата на земеделците издига кандидат от своята среда-Савчо Цеков Белоперкин. В изборите за общински съветници през 1909 година от Дружбата е избран един съветник, а през 1911 година в изборите за Велико народно събрание кандидатът на Земеделската дружба Никола Ангелов Кочов получава най-много гласове в Кнежа и е избран за народен представител.За кратко време Земеделската дружба в  Кнежа става една от най-влиятелните партии..

            В годините след Септемврийското антифашистко въстание, когато т.нар. Сговор идва на политическата арена,  в Кнежа около партията на Ал.Цанков и А.Ляпчев /Демократическия сговор/ се групират няколко десетки сговористи, водени от Илия Кънчовски и Георги Йоникиев, но те нямат социална опора сред населението.

            По същото време като водач на едно от крилата на Земеделския съюз в Кнежа и района се утвърждава Стефан Цанов.

            През 1910 година с прякото съдействие на Вълчо Иванов в Кнежа е основана група на Българската комунистическа партия, която по-късно взема дейно участие в Септемврийското въстание през 1923 година в оряховско-белослатинския край.

 

ЗЕМЯ  И  ПОЗЕМЛЕН  ФОНД

 

Основният обект , с който са свързани открай време икономиката, жизненият нерв, развитието и съществуването на населението в този край , е  преди всичко земята.

Славяните практикуват системата на така нареченото подосечно земеделие, т.е. те изсичат гората, изгарят пъновете и сеят, докато почвата се изтощи. След това търсят нови места. Просото и пшеницата заемат първо място в зърненото производство на славяните, дори и в отвъддунавските им поселища. В някои райони неблагоприятните условия водят до временно преобладаване на скотовъдството за сметка на земеделието.

В земеделската практика славяните  си служат с лопата, мотика, сърп, брадва, рало, дървен палешник, а след него – с рала с железен палешник.

През VI и VII век поради недоразвитост на производителните сили те все още не са здраво свързани със собствеността върху òрната земя. Но разложението на родовия строй и формирането на частните собственици е в ход, въпреки че в ранното средновековие има и задружна собственост като остатък от ненапълно изживения родов строй.

Още с покоряването на България от турците се оформя концепцията, че завладените земи принадлежат на хазната, т.е. върховната собственост върху земята принадлежи на османската държава. Доходите от земята се разпределят от султана между военачалниците  завоеватели. В един документ от 1548г. виждаме, че от село Кназ определените за войнуци имат право на 10-15 дка ниви и 2-3 дка лозя за ползване като бащина, което се  предава от баща на син.

Десетилетия наред както турците, така и българите обработват нивите около селото.Официално и по стара традиция османската власт определя диаметъра на землищата на селищата на разстояние колкото един човешки вик от края на селото. Вследствие на това землищата на отделните села често не се допират и не съседстват, а лежат като острови в цялостния поземлен фонд. Тази действителност е позната и на селяните от Кнежа дори до последните години на робството – пустеещи, “мъртви” земи има откъм землищата на Галово, Селановци, Бърдарски геран. Описания за границите на землищата на отделните села се пазят в Цариградското централно хранилище на тефтерите. Така ограничените селски землища съставляват само една част от общата площ на земята, която е могла да се обработва или използва стопански по някакъв начин.

 

ПОЗЕМЛЕН ФОНД СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

 

Освободителната руско-турска война (1877-1878г.) като премахва феодализма, открива пътя за капиталистическото развитие у нас. Разрушаването на старите обществени отношения и изграждането на нови, което започва по време на робството, особено се засилва по време на войната.

Войната ликвидира експлоатацията на българските селяни от турските завоеватели, които владеят 37-40% от засятата и засадена земя. В страната се извършва аграрен преврат, като още по време на военните действия селяните започват стихийно да завземат по-голяма част от турските земи.

Основните социално-икономически резултати от освобождението в Кнежа се свеждат до това, че феодалните отношения като цяло са премахнати завинаги и че мястото на едрото земевладение е заето от дребното селско стопанство.

По време на Освободителната война и селяните от Кнежа започват да разграбват и да завладяват както пустеещите, така и татарските и турските земи. Този процес продължава по-усилено и в първите години на Освобождението, за да поутихне в края на XIX век. В това отношение земя завладяват по-заможните още от по-рано кнежански родове, които  имат повече впрегатен добитък. Те се групират и кой колкото може да изоре през деня, се  счита вече за владетел на изораното. Затова всеки се  стреми да напори с ралото колкото се може повече земя, да я засади или засее.

Веднага след Освобождението българското правителство със закон обявява всички пустеещи и ничии земи, татарските, черкезките и турските такива, за държавни. То нарежда тяхното описване, за да ги продава на селяните. Местните чорбаджии, лихвари и заможни селяни всячески се стремят да укриват тези земи, пречат на описването, като същевременно организират редовното им разораване, заграбване и завладяване. Същевременно те фалшифицират стари турски тапии и ги представят пред властта, за да доказват, че са отколешни владетели.

В землището на Кнежа за държавни земи са обявени местността  Татарското- голям соват и ниви от 4270 дка, земите откъм Галово и Селановци, както и соватът Върбица, чийто граници на запад стигат до Галишкото и Търнавското землище.

От незапомнени времена някои домакинства от Кнежа имат ниви в местността Татарското. С идването на татарите (към 1860г.) нивите  са отнети и дадени на тях, което дава и наименованието на местността, наричана от българското население преди това Шантаво оградище. След Освобождението татарите се изселват и държавата започва да дава същите земи под наем за косене и паша. Но през 1894г. властите заселват там няколко семейства банатски българи. Създава се село Съсека. Жителите на Кнежа и Долни Луковит няколко години водят борба против това заселване и държавата е принудена да изсели жителите на село Съсека в село Войводово. През 1901г. селяните настояват пред Народното събрание да им бъдат върнати земите, но това не става. . Тогава общините са принудени да откупят совата от държавата и той е поделен между Кнежа(2270 дка) и село Долни Луковит (2000 дка).

Докъм края на XIX век извън чертите на обработваните от селяните на Кнежа земи остават грамадни пустеещи или неразорани площи. Такива са Галовският соват (1600 дка) откъм село Галово и полето, което обхваща 20000 дка земя, откъм село Остров.На 4-5 километра северозападно от Кнежа е разположен Върбишкият соват. Това е землище на изчезналото славянобългарско селище Върбица. След създаването на село Бърдарски геран през 1887г. и прииждането през следващите години на още семейства банатски българи, държавата им отпуска земя за обработване в местностите Азията и Върбишкия соват. Селяните от Кнежа протестират и гонят банатските българи при разораване на парцели в совата Върбица. По-късно Петър Панчов като кмет на Кнежа (1894/1895г.) урежда спора, като на село Бърдарски геран  дават кнежански земи в местността Лехите, а земята в совата Върбица остава за Кнежа. Но селяните не са доволни от това решение на кмета и за отмъщение му правят “проклетия” – някъде към североизточния ъгъл на селото забиват кол и струпват грамада от камъни.

Зачестилите спорове за границите на землището принуждават кнежанската общественост да вземе сериозни мерки. За запазване на земите откъм село Остров е засадена гора. Със същата цел през 1900г. е изпратена чак в Цариград нарочна комисия в състав: Петко Кръстев Гърков, Димитър Веков и Асан Кожухара. Тя прави справки по турските архиви и установява, че към землището на Кнежа  принадлежат земите, които селото ползва като мери и след Освобождението. На това основание се завръзва сериозен спор с белослатинчани. В миналото кнежани ползват цялата мера откъм Бяла Слатина чак до “баира”. Тук те имат много кошари и стадата им свободно пасат, като в пазарния ден на Бяла Слатина кнежанските овчари слизат със стадата си чак на пазарището.

В началото на XX век белослатинчани започват да излизат над “баира”  откъм Кнежа и да разорават земя. Кнежани се противопоставят и спорът се пренася в съдилищата.Към 1905г. Окръжният съд разглежда делото на самото място. Поради големия обществен интерес там присъстват и много граждани от Кнежа и Бяла Слатина. Съдът оглежда терена, разпитва като свидетели стари хора, приема и справката, донесена от Цариград. Става ясно, че решението е в полза на Кнежа. Но в последния момент съдът изменя решението си и признава правото на белослатинчани. Делото могло да бъде обжалвано. Заради нехайството на кнежанските управници, а може би и по други причини, срокът за обжалването пред Върховния касационен съд е пропуснат и искът на Кнежа пропада. Междувременно изчезва и самото дело. Така 6000 дка плодородна равнина от кнежанското землище преминават във владение на Бяла Слатина.

По повод на този съдебен процес художникът Иван Ангелов създава знаменитата си картина “Клетва при дознание чрез околни люде”, участвала в юбилейната изложба на Държавното рисувално училище през 1906г.и съхранявана в Националната художествена галерия.

Редом със споровете между държавата и отделните селища за земя продължава, както се изтъкна, упоритата надпревара за завладяването, разораването и разграбването на земи и от страна на самите селяни. Тук вече борбата с течение на десетилетия получава все по-остър характер. Като най-хищни грабители на турски и общински земи се налагат властниците, забогателите от търговия и други сделки чорбаджии и техните приближени. Така Димитър Иванов Гърков завладява земи в местността Пеев кладенец, Въло П. Гърков завладява 100дка общински шумак в местността Лисичи валог, разорава селско пасище в местността Кривуля и завладява от него 70дка . Някои от грабителите същевременно се появяват като купувачи на общински и държавни земи и покрай това отново и отново заграбват и присвояват обществени земи, съседни на закупените. Такива са  Андрей Цветков, Йоники Ив. Гърков, Цано Ст. Осиковски, Георги Николов, Динко Павлов, Цветко Н. Бачийски, Трифон Цалов, Никола Н. Станчовски, Въло П. Гърков и много други.

През 1905г. кнежанската буржоазия прави нов опит за бързо и лесно забогатяване. В местността Окопа до Галовското землище са обявени за продажба на търг над 1000 дка общинска земя. Търгът е така нагласен, че става известен само на предварително набелязаните купувачи Йоники Ив. Гърков, Андрей Цветков, Цветко Попов, Нино Петраков, Георги Иванов Пресолски, Цано Стоянов Осиковски и други. Търгът е тайно утвърден на 5 лв. за декар и “купувачите” изпращат свои орачи да разорат и завладеят земята. Научили за тази срамна сделка, на самото място се събират стотици бедни и средни селяни, организирани от Тодор Първанов Бачийски. Те със сопи и вили прогонват орачите, а ралата им струпват на едно място и ги изгарят. 

След първоначалния период за придобиване на земя започва време, когато придобиването и владеенето на земята става по законите на стихийния процес.Наблюдава се общо намаляване на земята на глава от населението поради увеличаване на неговия брой. От друга страна, при постепенното обедняване на част от земеделското население земята преминава в по-малко ръце. За изясняване на тези процеси привеждаме следната таблица :

 

Т А Б Л И Ц А

За броя на населението и притежателите на земя по групи

 

 

 

От таблицата е видно, че се увеличава броят на стопаните без земя, както и на тези със земя до 50 дка, намалява броят на стопаните със земя от 50 до 200 дка, а се запазва броят на едрите стопани. Ако направим анализ на данните непосредствено преди 1944г., когато вече е направено оземляване на 1264 стопани със земя от 5 до 35 дка, ще видим, че броят на стопаните със земя до 40 дка възлиза на 2741 или това са близо 76% от всички стопани на Кнежа. Такива стопани по онова време са признавани за бедни, което е и мотив при определяне размера на оземляването.

По общо мнение, за да може тогава едно семейство да си изкарва прехраната от земеделие, както и да поддържа чифт впрегатен добитък, за да може да свърже двата края , то трябва да притежава поне 50 дка земя. Ако приемем такава норма, виждаме , че със земя до 50 дка са  2965 стопани или 82% от всички .

Стопаните със земя от 50 до 200 дка се смятат за задоволени със земя. Такъв ще да е  и мотивът на законодателя, когато  приема закона за аграрна реформа, с който се определя максималният размер на земеползването за нашия район на 200 дка на домакинство. Техният брой – 621 съставлява 17 % от общия брой стопани.

Останалите 29 стопани със земя над 200 дка съставляват по- малко от 1 % , а това са типични данни за доказателство, че земеползването в Кнежа е дребно.

При това положение болшинството от населението живее при постоянна нищета от липсата на земя. То страда и от слабата продуктивност, както поради ниската механизация, така и поради невъзможността за по - сносно обработване на разпокъсаното земеползване. Притежателите на земя на брой 3615 са притежавали 20875 парчета земя или по 5 парчета земя на стопанин, но раздробяването е особено вредно и типично за дребните стопани. Има случаи, когато стопанин с 5 дка земя я  владе на няколко парчета; стопанин с 30 дка земя я владе на 14 парчета, а 3-ма братя си поделят по 53 дка и всеки получава по 25 парчета земя. Посочените примери не са единични случаи.

През периода от Освобождението до 1944г. борбата за земя в Кнежа се  изразява в безконечни съдебни дела както между самите селяни, така и между цели родове, какъвто е случаят със съдебните борби, траяли десетилетия между Гърковци и Янкуловци. Изразява се  в дела  между селяните и държавата или общината, между общината и държавата. Документите на Окръжния съд в Оряхово и на Мировото съдилище в Кнежа безапелационно потвърждават, че основната работа на тези съдебни инстанции за целия период се заема от разправиите за наследствени земи, за межди, за владеене на полски имоти и от свързаните с това обиди, нарушения, злосторства, палежи, заграбвания, убийства, ангажираност на адвокати, ходатаи и прошенописци. Всичко това е  свързано не само с грамадни материални разходи и разсипване на цели семейства, но и с морални терзания, разправии, кавги и омраза между чужди и роднини, които се  предават от поколение на поколение. 

 

ПОМИНЪК  НА  НАСЕЛЕНИЕТО

 

ЗЕМЕДЕЛИЕ, ЛОЗАРСТВО И ОВОЩАРСТВО

 

През XIX век в икономиката, във външното и вътрешното политическо състояние на турската империя се извършват процеси, които дават отражение върху цялостния икономически бит и живот на населението. Създава  се редовна турска армия, чиито нужди от храна, облекло и въоръжение нарастват, оформя се занаятчийско съсловие, все по-упорито прониква чуждестранният търговски капитал за задоволяване нуждите на още по-бързо разрастващия се с индустриализацията на Западна и Средна Европа външен пазар.

 След откриването на редовно параходно плаване по Дунава в края на 30-те години от XIX век, се засилват търговско-икономическите връзки на видинско-ломския край със западноевропейските страни и пазари. След Кримската война се покачват цените на зърнените храни и останалите селскостопански продукти. Всичко това дава отражение върху поминъка и бита на селяните от Кнежа. Въпреки постоянните нападения на черкези, татари и помаци, които откарват добитък и вещи и постоянно разоряват българските села, има на лице сравнително по-добри условия за развитието на земеделието и животновъдството. С проникването на капиталистическите отношения в търговията се създават благоприятни условия за оформянето на Оряховска околия като зърнопроизводителна.

 От векове земеделието и животновъдството са основен поминък на населението на Кнежа. В условията на затвореното и самозадоволяващо се натурално стопанство дори до края на XIX век селяните задоволяват всички свои нужди за прехрана и облекло преди всичко от земеделието и скотовъдството.

От данните за десятъка през 1871г се вижда, че от Кнежа са  взети :

 

/1 киле (кантар) се равнява на 70 сегашни кг./

     Тези  цифри като ги умножим по 10 и ги преведем към днешните мерни единици, ще получим количеството на общото производство по видове, както следва:

                                     

  

Приведените цифри ни дават представа за главните култури, застъпени тогава и тяхното съотношение, а размерът на общото им производство, без съмнение, е  по-голям. Една дописка от село Остров от 1875г. е показателна  за селското стопанство на Кнежа по онова време :” ...главните произведения са: ечемик, кукуруз, а овес, жито, просо, ръж и други се раждат по-малко, за това ги и твърде не сеят. Ечемик и кукуруз изваждат много, та продават и на търговци, които го прекупуват и товарят на Островската скеля.”.

Земеделието и след Освобождението продължава да е примитивно и ралото и мотиката са  основни средства за обработка на земята, която тогава още не се тори. Едва към 1898г. за цялото Врачанско окръжие са доставени 11 железни плуга, а през 1909г. на 1 рало се падат вече по 8 плуга. През 1897г. в Кнежа е докарана и първата вършачка.

Лозата по тези места вирее добре и за нея не са били познати никакви болести – мана, филоксера и други. В близките местности Старите лозя, Кривуля, Лисичи валог, Галишки път, Динкови колиби и другаде садят т.нар. нашенски лозя, които не се пръскат и раждат гроздове с черни и едри зърна – винен сорт. Но и лозарството е облагано с тежки данъци Лозята тогава са  малки, по 2-3 дка, колкото за собствени нужди, вино не се изнася. При това то се приготвя лошо, слабо е и бързо вкисва.  От джибрите се вари ракия.

Към 1891г. местната лоза е нападната от филоксерата и до края на века е напълно унищожена. Започва заменянето й с американски сортове, за която цел в Оряхово и Враца са организирани лозови разсадници.

При колективизацията на земеделското стопанство в Кнежа частните лозови насаждения са ликвидирани. В системата на ТКЗС започва засаждането на десертни и винени лозя, чиято площ през 70-те години достига 6000 дка. Изнасят се големи количества десертно грозде на външния пазар. В последствие на международния пазар стават сътресения, явява се конкуренция и от други страни и лозята в общи линии са ликвидирани.

 През XIX век стопаните в Кнежа отглеждат зеленчуци в ниската част покрай реката. По-късно зеленчуковите градини се разрастват източно от града покрай реката, както и в местността Върбица. Зеленчукови градини има и около водните мелници.

 След кооперирането ТКЗС предприема мерки за въвеждане на този отрасъл в системата си. През 1961г. е направен каптаж и помпена станция в местността Кривуля , както и помпена станция под язовира във Върбишки дол. След изграждане на напоителната система зеленчуковите градини са изнесени югоизточно от града до шосето за Плевен , те се разпростират на площ от 1800 дка. Въвежда се шестполно зеленчуково сеитбообръщение. Основна насока на зеленчукопроизводството става снабдяването с домати, краставици , пипер и други зеленчуци на изградената консервна фабрика на ТКЗС.

 В началото на XX век е внесена от чужбина и люцерната.

 Овощните плодове са  рядкост за селското население някога. Всяко овощно дърво се облага с данък и селяните отбягват засаждането им. Повече овощни дървета преди Освобождението  има в близките до градовете градини – особено в турските градини, лозя и чифлици.

В землището на Кнежа се засаждат ябълки, круши праскови, зарзали, орехи, сливи, джанки, череши, вишни, дюли, черници, дини и пъпеши. Отглеждат се зеле, лук, картофи, тикви, пипер и други видове зеленчуци, които служат изключително за собствени нужди.

 

 

 

ЖИВОТНОВЪДСТВО

 

От векове животновъдството също е основен отрасъл от поминъка на населението в Кнежа. Без него не е могло да има и земеделие. За сега не разполагаме с данни за броя на добитъка, освен с едно сведение от 1848г., когато от Кнежа са  взети като ондалък (десятък от животни) 1126 овце и 89 кози.

 Развъждат се говеда, биволи, коне, магарета, овце, кози, свине и различни видове птици. От естествените ливади се  коси сено, което служи за зимна храна на добитъка , но се разчита предимно на естествената паша. Дори и през зимата при слаб сняг стадата са пускани да търсят суха трева по шубраците. Пасбищно са отглеждани много коне, които се ползват при харман. Всичко това дава възможност за оживена търговия с добитък, главно с овце и говеда. Има и прекупвачи, които през пролетта и лятото събират стада от добитък и след като го доотглеждат на соват, го откарват за продан по пазарите на големите консумативни центрове: Плевен, Одрин, Цариград. След Освобождението обаче тези пазари не са ползвани.

 По подобен начин добитък е откарван за продажба и към средноевропейските центрове, но и този пазар е закрит наскоро след Освобождението. Вероятно след Сръбско-българската война Австрия затваря границите си за внос на добитък от България. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878г. също е нанесен голям удар върху развитието на животновъдството. Заедно с отстъпващите турски войски  бяга и голяма част от турското население, което отвлича със себе си и много добитък.

След Освобождението пасищата започват да намаляват, а с това намалява и броят на добитъка. Влияние върху него оказват и шапът, гърлицата, метилът и други болести, които върлуват по онова време.

За подобряване на животновъдството в Плевен е основано държавно депо за разплодници и от там след 1901г. в Кнежа доставят конски и говежди разплодници.

През 1911-1912г. в Кнежа е открита  ветеринарна амбулатория , която за годината прегледала 96 болни животни. По време на Първата световна война добитъкът в Кнежа отново много намалява, защото е реквизиран, изклан, а липсва и фураж. През 1925г. във ветеринарната амбулатория са прегледани и лекувани 690 животни. Към 1937г. в Кнежа има вече около 20000 глави дребен добитък и 5000 глави едър. За издигане на ветеринарното дело в Кнежа и района десетилетия наред влага своите сили  ветеринарният лекар Стефан Илиев Вътков

В Кнежа се отглеждат и свине главно за местни нужди. По-висок етап в развитието си свиневъдството бележи от 1929г., когато започва развъдно-подобрителната работа към земеделското училище.

 След 1944г. обликът на селското стопанство в Кнежа се обуславя от развитието на кооперативните стопанства. На 27.05.1945г. се създават първо и второ ТКЗС в първа и втора махала. През 1946г. са изградени стопанства и в трета и четвърта махала. По-късно назряват условия за масовизация на кооперативните стопанства. През 1950г. в ТКЗС влизат нови членове, земята се увеличава, стопанствата стават седем. Кооперирани са вече 82% от домакинствата, които разполагат със 79% от обработваемата площ на Кнежа. Впоследствие се явява необходимост от внедряване на повече механизация и по-голям размах в строителството и идва на дневен ред уедряването на ТКЗС. То се извършва на два етапа : в началото на 1955г. седемте стопанства се обединяват в четири, а в края на 1958г. се създава вече едно голямо кооперативно стопанство.

При новите условия степента на механизация значително се повишава. Основната и предсеитбената обработка се извършват изключително с машини, като се спазват най-новите изисквания на науката и челния опит. Осигуряват се най-подходящите предшественици на културите, а торенето им се превръща в основа на агротехниката. Поливането на културите става основа в борбата за добиването на високи добиви. Изградената през 1963г. напоителна система отначало обхваща 25000 дка , а  през 1968г. поливните площи достигат 34400 дка с тенденция за увеличаване.

Друг фактор, от който зависи получаването на високи добиви, това е химическата борба с неприятелите и болестите по растенията. В стопанството има сформирана самостоятелна тракторна растителнозащитна бригада, която води системна борба срещу болестите и неприятелите по културните растения. Започва използването и на селскостопанска авиация, с помощта на която се извършва и торенето с минерални торове.

Преди кооперирането обработката на почвата се извършва главно с добитък. Поради това почвите са много лошо обработени и силно заплевени. Всичко това става причина да се получават ниски, нестабилни добиви от културите. Така например от пшеницата се получават 100-120 кг/дка, от царевицата 100-150кг, от слънчогледа 60-90 кг и т.н. Прибирането на културите е предимно на ръка.

С изграждането на кооперативните стопанства се създават условия селското стопанство да бъде организирано на модерна основа. В кооперативните блокове се появяват първите трактори, за да се стигне до многобройна и мощна техника. През 1968г. машинно-тракторната база и автотранспортът притежават следните машини:

 

Тези условия дават възможност средните добиви от дка през 1967г. да достигнат следните размери:

 

 

Такива култури като пшеница, ечемик, фий, грах се отглеждат изключително с машини: като се започне от предсеитбената обработка на почвата и грижите за посева до прибирането и транспортирането на продукцията - всичко е механизирано. Предсеитбената подготовка, сеитбата, оранта, окопаването, растителнозащитните мероприятия, основното торене и подхранването също са напълно механизирани.

В животновъдството се работи главно за подобряване породният състав на селскостопанските животни – крави, овце и свине.

През 1968г. обединеното ТКЗС притежава:

 

 

В следващата таблица са дадени средната продуктивност и общите производства през 1968г.:

 

№	Вид продукт	От една глава	обща продукция
1	Краве мляко	3000 л.	3276000 л.
2	Овче мляко	71 л.	298000 л.
3	Овча вълна	5320 гр.	30000 кг.
4	Яйца кокоши	175 бр.	2903000 бр.
5	Пчелен мед	34 кг/семейство	12000 кг.

 

 В такъв вид селското стопанство в Кнежа се развива до 1990г., след което започва ликвидирането на ТКЗС като организация. На стопаните е върната собствеността на земята и дяловете от инвентарния капитал. Някои от тях започват самостоятелно да обработват собствената си земя, а по-голямата част от притежателите се групират в частни земеделски производителни кооперации.  Срещу вложената земя те получават рента в зависимост от количеството на добитата продукция. През 2005г. в Кнежа функционират четири частни селскостопански кооперации.

 

ПРОМИШЛЕНОСТ

 

 

ЗА ПРОМИШЛЕНО ПРОИЗВОДСТВО В КНЕЖА през XIX век не може да се говори. За задоволяване на местните нужди от брашно постепенно по течението на реката са построени воденици с един или два камъка, които задоволяват преди всичко нуждите на населението от Кнежа, но идват и селяни от съседни села. Уемът на воденицата се определял от самия собственик и се вземал в натура.

През 1911г. работят следните воденици: с по един камък - Радомирската, Вангалешковата, Терзийската и Бачийската; с по два камъка - Ниновската, Лисичковата, Гърковската, Савчовската, Колювската I, Колювската II и Станчовската. Тези воденици работят до 60-те години на XX век, когато след коопериране на земите започва коригиране на реката. На водениците много рядко се меле жито за “чисто брашно” и то само за посрещане на по-големи празници, за сбора или пък за някакъв семеен празник.

          От началото на XX век започва и строителството на мелници с моторни двигатели. От 1899г. започва работа мелницата на П. Гърков. През 1904г.   работи мелницата на Дамян П. Христов и на доктор Антон Т. Бесарабов, както и на австриеца Павел Мичинай, а от 1914г. започва работа и мелницата на Велко Георгиев. По-късно работят мелниците на братя Нинови-Трънски, на Петко М. Кацарски, на Томо П. Николчов и на Стою Маринов. В някои от тях се въвеждат валцови апарати за смилане на житото. След национализацията от 23 Декември 1947г. остава да работи само мелницата на братя Гъркови, а останалите са демонтирани и пратени в други райони.

             От 1915 г. в Кнежа е изградена и керамична фабрика.на фамилията Янкуловци.

              За задоволяване на нуждите от мазнини се въвежда производството на слънчоглед и тук-там се явяват небетчийски маслобойни в някои от околните селища , на които ходят кнежани да си преработват слънчогледовото семе. Наред с това има представители на маслодобивни фабрики , които приемат слънчогледовото семе в обмяна за масло. През 1932-1933г.в Кнежа възниква малка работилница , собственост на Илия Гергов , която  работи на принципа “каквото пусне”. С течение на годините слънчогледът се утвърждава като техническа култура и се вижда възможността за изграждане на по-голямо маслодобивно предприятие.

              През 1940-1941г. се урежда акционерно дружество за построяване на маслодобивна фабрика в Кнежа. През 1942г. изграденото ново предприятие посреща първите си клиенти и на следващата година фабриката заработва с персонал от над 50 души. След национализацията фабриката се преименова на ДИП “Перла”. През следващите години предприятието продължава да се развива. През 1953г. се обединяват маслодобивните предприятия в Кнежа, Бяла Слатина и Букьовци. След време другите две предприятия се закриват и остава само това в Кнежа. През 1957 г. започва строителство на големи складове , след чието завършване предприятието има най-голяма складова вместимост от всички маслодобивни предприятия в страната. През 1961г. се създава и бутилково отделение във фабриката.

През 1960г. започва производствената дейност на консервната фабрика ,  създадена от кооперативното стопанство с цел оползотворяване на големите количества суровини от плодове и зеленчуци . Въпреки наличието на вече три промишлени предприятия в града, въпросът с настаняването на свободната работна ръка все по-остро се поставя за разрешаване поради бързото механизиране на земеделското стопанство. 

От 01.04.1965г. в Кнежа се обособява Завод за изпълнителни механизми, настанен в сградата на бившето МТС. Постепенно се разширява производствената програма и от 1972 г. заводът работи в нова  сграда .  След приватизацията  е преименован в “КНЕЗИМ” АД и днес се произвеждат главно вентили – запорни, шибри и филтри. Изделията се реализират главно в “Нефтохим” , АЕЦ “Козлодуй” и в газо- и бензиностанции.

        В Кнежа  през 1969 г. към завода за електрокари “ Шести септември”в гр. София е открит  Цех 140, по-късно преименуван в Завод за резервни части и инсталации “Г.Михайлов”. В него се произвеждат главно :

1.      Електромагнитни превключватели.

2.      Реверсори.

3.      Щепселни съединения.

4.      Електрически инсталации за мотокари и електрокари.

5.      Силови електрически табла за електрокари.

6.      Правотокови електрически двигатели за хидросистеми на електрокари.

7.      Главини и спирачни барабани. 

        „Антикороза” АД се създава през 1985г. като държавно предприятие под името Завод за антикорозионни средства и заема водеща позиция в производствената си област у нас. През 1996г. се приватизира и в настоящия момент е изцяло частна собственост на български физически лица. Фирмата има годишен производствен капацитет от 5000 тона. Към настоящия момент броят на служителите в дружеството е 25 човека, от които с висше образование са 8 души. Дружеството е специализирано в производството на антикорозионни средства, смазочно-охлаждащи течности, фосфатиращи състави, обезмасляващи препарати, антифризи и препарати за битовата химия. Клиенти на дружеството са над 300 български и чуждестранни фирми – основно работещи в областта на машиностроенето и енергетиката в България, военните и корабостроителни заводи.

 

ЗАНАЯТИ, ТЪРГОВИЯ И КРЕДИТ

 

Известно е, че открай време сред населението са се откроявали хора, отдадени на отделни професии. От имената на най-старите фамилии в Кнежа научаваме, че в някои родове са преобладавали специалисти като шивачи, железари и много други професии и занаяти . Така например фамилията Терзийци ни говори за това, че в този род е имало хора , занимавали се с шивачество ( терзии). Името на Кюркчийците идва от това, че в рода е имало шивачи на кожуси (кюркчии). Такъв характер имат и имената на фамилиите  Кюмюри, Свещари, Шиндари, Дръндари, Грънчари и други.

Няма данни за съществуването на занаятчийски еснаф в Кнежа до Освобождението. Според сведения от 1903г. се вижда, че обущари са били Христо Цветков, Илия Лилов и Т. Кръстев ; шивачи – Илия Вътков, Симеон Стайков, Никола Бутански и А. Калчев ; кожухари – Атанас Червен брус, Д. Врачанеца и други.

Тежкото положение в Кнежа в началото на XX век се отразява и върху развитието на занаятите. Проникването на индустриалните стоки намалява търсенето на ръчното производство. За повишаване производителността на труда липсват и средства. Затова се правят опити за отпор срещу разоряването на занаятчиите по пътя на колективизацията. Първата занаятчийска кооперация е замислена още през 1912г. ,но опитите обаче се оказват неуспешни.

Идва Първата световна война. На фронта нашите занаятчии се срещат със свои колеги от градовете и от тях  научават за организирания колективен труд.

През 1925г. дърводелците първи от занаятчиите в Кнежа започват организиран колективен труд в новооснованата кооперация. Работи се при много тежки условия и след много трудности и несполуки кооперацията е ликвидирана през 1934г.

През 1926г. група шивачи образуват друга кооперация. Въпреки получаването на известни кредити от някои търговци и фабриканти и тази кооперация не устоява и през 1931г. прекратява съществуването си.

Опит за създаване на кооперация правят и бръснарите.

След 1944г. обстановката се променя. Правят се нови опити за изграждане на кооперации. Най-напред се изгражда занаятчийска кооперация само за доставка на материали за всички занаятчии. Председател на тази кооперация е Георги Христов Комитски.

Първият производствен колектив е обущарската кооперация “Христо Ботев” с председател Иван Спасов Кошутански. Официално кооперацията е регистрирана през 1946г. Създава се колектив от 40 души. През есента на 1948г. бръснарите учредяват ТПК “Хигиена” с председател Мехмед Велиев.

През 1948г. се учредява и шивашка кооперация “Изгрев” с председател Иван Т. Джанабетски. Основатели са 12 души. За няколко години колективът се разраства до 35 души. През 1949г. се учредява занаятчийската кооперация “Бор”  за столарски поръчки.

Освен изброените четири кооперации има и тенекеджийска кооперация с председател Илия Пирдопски.

Независимо от частичните успехи на някои от кооперациите, при тази структурна разпокъсаност не може да има по-значителни резултати, не може да се подобри материалната база, да се обхванат всички услуги на населението. За- това на 29.09.1951г. се учредява Обща занаятчийска трудовопроизводителна кооперация  ( ОЗТПК). Учредители са 89 членове. Оформени са пет отдела: шивашки, обущарски, бръснарски, столарски и тенекеджийски .

По-късно кооперацията разкрива нови отдели за задоволяване на гражданите с битови услуги. Създадени са такива отдели като строително бояджийство, часовникарски отдел, радиоремонтен цех, отдел за стъклопоставяне, килимарски цех; амбалажен цех за производство на щайги и пулпови бурета, отдел за бродерия. С течение на годините колективите се разрастват и през 1968г. членовете достигат 293-ма души.

При новите условия на пазарно стопанство и всестранно проникване на промишлени стоки занаятчийството намалява своето производство и услуги и оцелелите специалисти преминават на работа в самостоятелни ателиета.

 

Търговия и кредит

 

Размяната на стоки и услуги е стара практика на населението. За задоволяване на ежедневните си нужди хората в миналото прибягват до размяна на най-търсените предмети. Освен непосредствената размяна на стоки се практикува и заплащането с парични знаци, които са необходими и за изплащане на данъци. Набавянето им е изключително трудно поради слабата търговия и малкото производство на стоки за износ.  При такива условия хората нямат налични средства за посрещане на своите ежедневни нужди и прибягват до вземане на пари на заем или срещу лихва от по-заможните.

Ярък документ за голямата мизерия и безизходицата, за жизнения уровен и поминъка на населението в годините непосредствено до Освобождението е един запазен тефтер на общински дюкян от 1872 г., където са  вписвани вересиите на селяните.

Заедно със спиртните напитки в кръчмите се продават и някои колониални стоки, промишлени и занаятчийски произведения. Но същевременно в разните махали  има и няколко общински дюкяна, които също продават подобни стоки, отпускат на селяните пари на заем и по този начин до известна степен ги отклоняват от лихварите и търговците. Запазен е един от тефтерите на вересиите на такъв общински дюкян. Тефтерът се е водел и попълвал от Тодор Паунов Кирков, който е бил по-грамотен. Самият Тодор също е имал открита партида в тефтера, което навежда на мисълта, че също е бил сиромах. Тефтерът има размери 13/30см и съдържа 58 листа в добро състояние с изключение на последния лист, който е скъсан. На първата страница Тодор е нарисувал със синя боя и виолетово мастило образа на св. Богородица, с виолетово мастило са отбелязани и имената и сметките на длъжниците: кой какво е купил или изпил, колко бели меджидиета или грошове струва и т.н. Датите не са отбелязвани, но в замяна на това и за доказателство при спор, е описано при какви обстоятелства, кой  и с кого е бил купувачът, с кого се е черпил, в какъв съд е взел виното или ракията – с бъклица, котел, барде, за какъв празник или по какъв повод. Например: Цено Бачийски взел 1 литър ракия “кога се карахме със Йоло за селища”, Дамян Шарабаня взел за месни заговезни вино с бъклица, Цоко Белоперкин взел 79 лева на заем за “каса бакия”, Танас Пресолски взел вино с каца, Въло Христов взел лешници с Танас Джанабет, Цоло Бенчов  дал четири ока кукуруз за месо, поп Илия взел 10 литра вино с кумеца си Иван, на Първан Генов дали тютюн, когато закарвал ушура от кукуруза и т.н. Същевременно като календарна ориентировка  служат разните стопански или религиозни празници.

По това време в обращение са турският черен грош ( гологан), сребърната руска рубла, бялата меджидия, мангъра. Една ока сол е струвала 1,5 гроша, 1 ока вина – 1 грош, един сапун – 2 гроша, 1 калем – 5 пари, 1 сиджим – 2 гроша, 1 буквар – 2 гроша. Разменната стойност на монетите  има случаен характер,  несигурна и нестабилна е , което може да ни затрудни, когато се правят изводи за фактическите стойностни цени. Освен това цените на стоките са също нестабилни: в едни случаи за един и същи предмет е отбелязана една цена, а в  други – друга.      

Търговия се осъществява и на ежеседмичните пазари, които в миналото в Кнежа се провеждат във вторник. Посещавани са пазарите в Бяла Слатина и Оряхово. За набавяне на средства селяните откарват своите храни и на пристанището в село Остров. Освен това  има прекупвачи на добитък, които  събират стада от овце и говеда, за да ги препродават в големите консумативни центрове като Плевен, Одрин и Цариград. В началото на XX век за търговия с храни, добитък и други стоки в Кнежа са  известни следните търговци: Андрей Цветков, Димитър Гърков, Йоники Гърков, Пано Петров, Герго Терзийски, Стоян Осиковски, Бело Стоянов, Кральо Диков, Косто Зоровски, Н. Гергов, М. Беремски, Христо Гевреков, Кръстьо Гевреков, Михаил Конов и Илия Гергов.

Притиснати от местните чорбаджии, които държат властта в ръцете си чрез послушни държавни служители, а самите те са земевладелци, търговци и лихвари, трудещите се селяни и занаятчии търсят начин за облекчаване на своето окаяно положение посредством сдружаването си в различни кооперации и дружества. Така през 1907г. се полагат основите на Земеделско кредитно кооперативно дружество “Напредък”. Негов инициатор и пръв председател е Иван Петков Хинкин. Първата стопанска дейност на кооперацията е откриването на кафене. До 1911г. кооперацията се  занимава с раздаване на кредити, а по време на войните прекратява своята дейност. Възстановяването на дейността й става през 1919г, когато освен раздаването на кредити се откриват и дейностите “общи доставки” и “общи продажби”. Особена популярност кооперацията добива, когато се намесва в изкупуването на зърнени храни.

През 1924г. група занаятчии по инициатива на Денко Георгиев Денков полагат основите на ПОПУЛЯРНАТА БАНКА. Тя става член на популярните банки в страната и се занимава изключително с кредитна дейност, като извършва всички банкови операции. От 01.07.1948г. двете кооперации се сливат в нова кооперация под името ВСЕСТРАННА КООПЕРАТИВНА БАНКА  “НАПРЕДЪК” – град Кнежа. В състава на кооперацията влизат и агенцията на бившата централа “НАПРЕД”, както и образуваната кооперация за общи доставки на занаятчиите.

По-късно новият кооператив получава името НАРКООП “НАПРЕДЪК”.

През 1955г. кооперацията приема актива и пасива на ГРАДСКА ТЪРГОВИЯ и оттогава кооперацията става единствената търговска организация в града, която развива следните дейности: търговия на дребно, обществено хранене, изкупуване на ССП, местна кооперативна промишленост и люпилня.

Когато говорим за кредитната дейност, заслужава да отбележим дейността на БНБ, която открива своята агентура през 1912г.

 

ЦЪРКВАТА В КНЕЖА

 

За култова християнска сграда в Кнежа от преди 19 век знаем само това, че в близост някъде около Голямата чешма е имало развалини от черквище и други строежи. По всяка вероятност кнензовете, които владеят и управляват в миналото селището,  поддържат и църквата, и духовенството. Че и във вековете на робството в селището има свещеници, извършвали богослужения на славянски език в църква или друго култово място, говори и приписката към служебник от 1715г. Съдбата на църквата  е  обща със съдбата на всички църкви в страната – поголовно разрушение от завоевателите турци.

През 40-те години на XIX век в България решително се разгръща националноцърковното движение. Реформите в турската власт, колкото и фиктивни да са техните резултати, дават основания за някои национални искания, каквото е  искането да се строят църкви.

Около 1820г. в Кнежа се завръщат Вановци, които преди това  забягнали във Влашко. От този род произлиза поп Еленко. Вероятно той  е бил свещеник и във Влашко или е бил обучен за това, та още с пристигането си, като нямало друг по-подготвен, го ръкополагат за свещеник. През 1831г. идва и поп Андро. Той е от село Горно Озирово, Берковско, и произхожда от свещенически род. Според преданието идването му в Кнежа е свързано със следния случай: Един турчин идва в Горно Озирово,за да събира десятъка и отвлича мома българка. Поп Андро, научил за случилото се,  решава да отърве момата. Причаква турчина на полето и го убива, но не посмял да се върне в селото, а забягва във Влашко. Там престоява известно време и отново минава отсам Дунава, като става свещеник в село Струпен (Лазарово), а после идва за свещеник в Кнежа. Тук пристига и семейството му и се установяват завинаги.

Вероятно поп Еленко умира твърде млад, без да остави наследници, та Вановци са го почти забравили. Овакантената длъжност втори свещеник е заета от поп Илия Генов (дядо на Илия и Цветан Иванови Попови). Той е роден в град Камено поле (до 1881г. селището е град), доживява  90- годишна възраст и умира през 1910г.

Поп Андро умира през 1849г. и на негово място през 1850г. е ръкоположен за свещеник синът му Иван (Иванчо). Поп Иванчо е неграмотен и се учи да чете и пише, след като го направили свещеник (спазена е старата фамилна традиция).

В списъка на свещениците от миналия век фигурира и името на поп Кирко, станал  свещеник през 1855г.

Поп Иванчо също не  живее много и неговият син Тодор  заема мястото му като свещеник. 

От свещеническата фамилия на поп Тодор, поп Иванчо, поп Андро и техните предшественици в Горно Озирово от ръка на ръка се предава едно евангелие, писано в края на XVI век. Това ръкописно евангелие е в сръбска редакция и има 205 листа. На лист 152 е направена следната приписка: “това евангелие сохранихъ азъ долуподписаний и сегъ този мой малок даръ принасям на общеполезнатъ жертвеникъ чрез господинъ Андрей Лулчев, т.е. на общата книгохранителница въ гратъ Оряхово за вечно воспоминувание азъ Тодоръ Поповъ мартъ 20.1874г. Кнежа”.

След 1830г. настъпва период на усилено строителство на църкви и в нашия край. В това отношение не закъснява и Кнежа, която по онова време е  едно от големите селища в район.

Населението на Кнежа съзнателно отчита обществената значимост на това дело, за което се е борило. То би му дало възможност да се събира по религиозни нужди и да слуша проповеди и сказки по реални и вълнуващи го въпроси за обществото, нацията и борбата. Оттам и тая голяма енергия и саможертва да се строи църква

През 1856-1857г. идеята  вече обхваща цялото население и подготовката е в пълен ход. Както е  редът, във Видин отива представител на селото, за да иска от пашата официално разрешение за строеж. Разрешение се получава и се стига до определяне мястото на строежа. По този въпрос възниква спор с местното турско население. Налага се  намесата на видинския паша, който идва в Кнежа и помирява спорещите страни, като определя именно мястото, където е и построена църквата. На това място имало гробища. Така през 1857г. започва строителството на църквата. Изгражда се нещо като строителен комитет под ръководството на тогавашния старейшина дядо Ангел. В строителния комитет влизат още Дамян Дамянов, Тодор Стоянов, Илия Писеца, дядо Занко и синът му Цветко. Доведени са майстори от Берковица, от чиито имена се помнят тези на Митрето и Ставри. Строежът е спазарен за 85000 гроша, но без вътрешното изографисване и украса, а селото доставя всички необходими материали. Камъните се докарват от село Манастирище, помага се и в грубата работа. Събрани са и известни средства.от всяка къща по 1000, по 2000 гроша според възможностите. В продължение на три години църквата е построена и на 03.10.1860г. става нейното освещаване от Врачанския митрополит Доротей. На тържеството при освещаването идват хора от много селища и обдаряват църквата с икони и пари. Събрани са около 15000 гроша.

За отбелязване е, че сметките около строителството на църквата не са изяснени пред населението от страна на строителния комитет. След изграждането майсторите заключват църквата и искат да им се заплати труда, но пари в наличност няма. От тоя момент започват разочарованията и мъките на селяните, причинени им от постъпките на чорбаджиите. Налага се наново събиране на средства и заеми за разплащане. По този въпрос освен преданието, записано в летописната книга на църквата, има и една дописка от анонимен автор от Кнежа, публикувана в издавания в Цариград в. “Източно време” в броя му от 08.02.1875г.

Изографисването и вътрешната резбарска и друга украса на църквата  става до 1863г. от иконописци, някои от които са утвърдени и известни майстори художници на възрожденската епоха. Иконите са рисувани от габровския образописец Петър Николов и от Георги (Гено) Тихолов, син на известния иконописец Тихол Генов. Те прилагат тревненския начин на рисуване – яйчена темпера, покрита с лак.

Архитектурата на църквата отразява възрожденските художествени тенденции и високото народностно съзнание у българина. Храмът “Света Троица” в Кнежа представлява ценен архитектурен паметник. Този пръв наш обществен строеж има дължина 22м, ширина 12м и височина от вътрешната страна 7м. Стените са дебели 1м и изцяло са от дялан камък. Покривът е от тухлени сводове, които се опират на два реда колони, също от тухли. Външно покривът първоначално е  обвит с ламарина. Камбанарията е построена на юг от самата църква и имала две камбани. 

През 1890г. е построена църковната килия с дюкян откъм улицата и две помещения на горния етаж.

През 1910г. е направен първият основен ремонт на храма. Ламариненият покрив е свален и заменен от цигли,  изработено е и храмовото кубе. Поради появилите се пукнатини по северната и южната стена са поставени железни връзки надлъж и нашир в храма. Тогава е  развален вътрешният балкон, предназначен за женско отделение. През 1930г. е пристроено предното кубе, предназначено за камбанария.

През 1943-1944г. е извършено изографисването по стените на храма.

През 2005 г.отново е извършен ремонт, като са укрепени основите на църквата и е боядисана фасадата й.

 

ПРОСВЕТНО ДЕЛО

 

            Просветното дело в Кнежа не е  някакъв своеобразен процес. То не се различава от просветното дело в цялата страна. Особеното е само в това, че има известно изоставане по време и размах в сравнение с някои други селища в страната. Причините за това са в историческото развитие и в стопанското укрепване на селището. Без да се спираме на причините, условията и характера на Българското възраждане, ще споменем направо, че за Кнежа началото на просветното дело трябва да се търси през втората четвърт на XIX век.

            Документацията за учебното дело също не е много богата. За училищата през XIX век разполагаме с някои частични изследвания. За времето на първите две десетилетия от XX век също липсват много данни. Едва за времето от 1920 г. насам документацията е сравнително добра.

 

КИЛИЙНО УЧИЛИЩЕ

 

            Както на много други места, и в Кнежа най-напред е отворено килийно училище. Според изследванията на Иван Н. Илчев за първи път училища в Оряховска околия са открити в 1830г. в гр. Оряхово, Долни Луковит и Кнежа. В една статистика за училищата е посочено, че първото училище е отворено през 1835г.

            В записките на Върбан Трифонов е отбелязано, че не е известно кога точно е поставено началото на училището, но през 1838г.  започва да учителства Евстатий от село Озирово.

            Приведените по-горе данни не съвпадат, но взаимно се допълват. Като имаме впредвид тях и като вземем под внимание условията за съществуването на училищата по онова време, спокойно можем да приемем, че за първи път в Кнежа училище е  отворено през 1830г.

            В данните за отварянето на училища и в други селища също се посочват различни години. Това се дължи на обстоятелството, че понякога, след като училището работи година, две или повече, след като учителят напусне,  минава време, докато се намери нов учител, и тогава наново се говори за отваряне на училище. И тъй като сведенията са получавани по спомени, то естествено е дадено лице да си спомня добре как е отворено училището еди- коя си година, когато и той е бил ученик, но същото това лице да не  знае, че преди него или след него също така е отваряно училище с друг учител.

            Нищо чудно че и за Кнежа се сочат различни години. Някои неща са забравени, както не се помнят и имената на учителите до 1838г.    

            Вероятно първите учители са поп Еленко, по това време свещеник в селото, и дошлият в Кнежа за свещеник поп Андро. През 1838г. поп Андро довежда своя съселянин от село Горно Озирово Евстатий, който става учител в килийното училище. Негов ученик е  Тодорчо Стоянов Кольовски. Евстатий учителства 8 години – до 1846г., след което се покалугерява.

            През следващите години учителства ученикът на Евстатий Тодорчо Стоянов Кольовски - от 1846 до 1852г. При него се  учи Цеко Вълов Енишки – родолюбец и деец в освободителното дело, живял в Оряхово, известен под името чорбаджи Цеко. Тодорчо Стоянов умира през 1905г. на около 80-годишна възраст.

            През периода  1852-1855г. три години  учителства Въло Василов Чрънкински. Той е роден през 1834г. Учи  в град Ловеч, където завършва за поп (свещеник), а като се завръща в Кнежа, е избран за учител. През 1855г. Врачанският митрополит го назначава за поп в село Ставерци. Той отказва да заеме тази длъжност, поради което е лишен от правото си да бъде свещеник  завинаги. Освободен е и от училището. По-късно става клисар в църквата и като такъв умира през 1907г.

            Вероятно през учебната 1855/56г.  учителства Минко Цалов Вълков. Той е роден през 1828г. в село Камено поле в рода Цаловци. Завършва килийното училище в манастира до село Долна Бешовица. След краткия си престой в Кнежа отива в село Остров, а през 1862г.е учител в село Крушовица, където на следващата година става поп.

 

                                                   а.Училищно здание

 

            През килийния период няма специално здание (сграда) за училището. За такива служат частни помещения (землянки или бордели). Така например Евстатий учи учениците си в къщата на поп Андро, в Пресолската къща и други. Тодорчо Стоянов  учи децата в помещение на Моно Кольовски.

 

                                                   б. Учители

 

            Учител става този, който завършва килийното училище с изучаване на: 1/ азбуке; 2/ наустница; 3/ псалтир; 4/ светче и 5/ требник(последният се  изучава само от този, който иска да стане поп). Курсът на обучение трае 6-7г. Старейшините цаняват учителите и се грижат за училището. Спазаряването става за 1г. Определена заплата няма, а всеки родител плаща на даскала за всеки месец от 3 до 8 гроша на дете. При това учениците са  задължени да носят храна на учителя си. Той е на голяма почит и уважение и при свършване на всяка степен на килийното училище от всеки ученик е правен “почет” на учителя.

                                                                      

                                                   в. Ученици

 

            Определена възраст за приемане на учениците в училището няма. Тя се  движи между 10 и15г., а приемането продължава през цялата година. Броят на учениците зиме е до 30, а лете – 20. Учебната година  трае от Димитровден до Димитровден, разпуст (ваканция)  има за Коледа, Великден и за събора по 1 седмица. Обучението е единично, като се започвало с молитва. Учениците са задължени да пеят в черква, а при смъртни случаи отиват по 4-ма ученици да четат по 5 молитви. Дава им се подарък кърпа и по 2 гроша.

 

                                                  г. Дисциплина

 

            Учителят  въдворява тишина с по-висок глас към учениците. В съботен ден се прави преглед на чистотата. Наказания за ненаучен урок са налагани с удряне по ръцете с пръчка, а за по-лоши постъпки има и фаланга. Наставления за поведението са давани от учителя, а проверяването – от назначени за тази цел ученици, които ходят по домовете на учениците. Като награда за добър успех се счита преместването на ученика на седалище, близо до учителя, а като порицание – връщането на по-далечно седалище.

 

д. Пособия и помагала

 

            Използвани са учебниците псалтир, наустница, светче и требник, които са доставяни от гр. Свищов чрез познати търговци. Черни дъски по онова време няма, а учениците пишат с перо от гъска. Имат т. нар. дивити. Дивитът е  направен от една цев (тръба), дълга 20-25см, в която се поставят перата, и от една мастилница с капак,  където се налива мастилото. Достигне ли  ученикът до “калфа”, непременно трябва да се снабди с дивит, който винаги е забучен на пояса му. По онова време такъв човек минава за много учен. Затова и за дивита се разправят разни анекдоти. Когато например някой младеж  отивал на годеж за мома от друго село, той забучвал и дивит на пояса си, за да се покаже за учен човек. Момата се съгласявала и се омъжвала за него, като си мислела, че той ще стане или поп, или даскал. После узнавала, че е прост човек и на пояса си  носил чужд дивит, но нямало вече що да стори.

            Учениците се учат да пишат църковнославянските букви. С ръкописните букви не се занимават и на ръкописното писмо казват “вързаното” писмо. Даскалът знае “вързаното” писмо, но не го казва на учениците. По- прилежните, след като изучат предвидените книги, изучават и “вързаните” букви.  

 

                                               ВЗАИМНО УЧИЛИЩЕ

 

През 1856г. се слага началото на взаимното училище в Кнежа. За учител постъпва Александър Попиванов, роден в гр. Плевен, който обучава 15 ученици в землянката на Цело Гергов Пискулийски, а на следващата година повече от 20 ученици в зимника на Савчо Девенски. На третата година броят на учениците нараства на 50-60 и трябва по-голямо помещение. Тогава (1858г.) по инициатива на старейшината Иванчо Терзийски и мезлича (бивш учител) Тодорчо Стоянов е построена общинска землянка в средата на селото. Това помещение служи за училище до 1868г. След това тази землянка с дворното й място е продадена като общински имот. Даскал Александър  учителства в Кнежа до 1860г.

През 1861г. и 1862г. учител е  Георги Лазаров от гр. Тетевен.

През 1863г. се връща отново даскал Александър и учителства до 1866г.

През 1866г. учител става Иван Бачев от село Камено поле.

През 1867г. за учител в Кнежа постъпва Димитър Милчев, роден  в село Гложене, Тетевенско. Учил е в с. Гложене, в гр. Тетевен, в гр. Лом при даскал Никола Ковачев и във Враца при В. Пупешков. В Кнежа е условен от старейшината със заплата 600 гроша и храната. През 1867-1868 учениците му са 80-100 души.

През 1869г. селските първенци осъзнават, че “школото” е малко за увеличеното число на учениците, и по инициатива на Тодорчо Стоянов с общински средства построяват ново училищно здание, което да побира по-голямото число ученици и да служи за жилище на учителя. Зданието се намира пред църквата, където стои и до сега (в момента там се помещава печатницата). За учител в новото училище Тодорчо Стоянов повиква врачанеца Атанас Стоянов Едрефовски. Той е роден в Лом през 1835г. и е ученик на Кръстю Пишурката. Притежава богата за времето си култура и завидно възпитание. Има  богата библиотека и превежда от 7 езика: гръцки, турски, френски, еврейски, сръбски, немски и руски. По характер, обаче, е много страхлив и това става причина след 1 година да бъде изгонен от Кнежа. Разказват, че, понеже не била довършена направата на училището и нямало добри заключалки, той вземал със себе си ученици и ходел да спи в църквата. От това негодувал свещеник Илия Генов и в един празник при черкуване заявил това на селяните, които веднага изпъдили даскала.

През 1870г. отново се връща да учителства даскал Александър от Плевен, по чието време има повече от 100 ученици. Той се проявява и като политически будител на младежта. Негови ученици разказват, че тайно им говорил: “Учете се, деца, защото България ще се освободи, пък вие ще трябва да станете управители, началници и други, за да я управлявате”. През следващите години учителстването на даскал Александър е свързано с много неприятности, защото селските първенци се разделят на два лагера. Едните държат за него, а другите – за доведения от Тодорчо Стоянов врачанец Никола В. Станев – Станьовчето или Малкото даскалче, както бил известен в Кнежа. Даскал Александър учителства в училищното здание, а Станьовчето – в Арпаджиковата къща.

Негодуването против даскал Александър нараства и най-после противниците му извикват оряховския юзбашия и протосингела Алипи, които интернират даскал Александър в Плевен. Ясно е, че изгонването на даскала  става по политически причини.

Никола Станев има известен успех в обучението на учениците, защото премахва буквуването при четене, но пък им налага много телесни наказания , поради което и него прогонват.

През 1873г. в Кнежа  учителства и Сребро П. Стойновски от село Абрашларе (град Брезово). Той е личен приятел и съратник на Васил Левски. Може да се предполага, че  е  изпратен от Левски под прикритието на учител да работи в оряховския край като професионален революционер.

През 1872, 1873 и 1874г. повторно учителства Димитър Милчев. По това време учениците нарастват на 100 – 120, а в обучението се използват вече и географски карти. През 1875г. Димитър Милчев е ръкоположен за трети свещеник на Кнежа. Умира през 1922г..

През учебната 1874 – 1875г. в Кнежа е учител Младен Павлов Каменов (Козлодуйското даскалче). През следващата година същият става учител в село Козлодуй, където събира ценни сведения за турските военни обекти край Дунава и тайно ги изпраща на БРЦК в Букурещ. Когато Ботевата чета слиза на козлодуйския бряг, той пръв се присъединява към нея.

През 1875г. за учител в Кнежа идва Михаил Попиванов Македонски,  роден в град Криворечка паланка – Македония. През 1854г. след завършване на местното българско училище, където се изучават френски, гръцки и турски езици, той продължава образованието си в турското училище в град Куманово, след което се прибира в родното си място и прекарва там до 1875г. Хората го знаят като интелигент с “френски” дрехи, участник в основаването на читалището в Паланка, дописник на вестник “Турция” в Цариград. Събира младежите вън от града, където с ожесточение хвърлят фесовете си на земята и пеят“Вятър ечи, балкан стене” и други бунтовни песни от онова време. Заподозрян в непокорство към държавата и в писане на дописки против властта, през 1873г. той е арестуван. Непокорният младеж успява да избяга от затвора и през 1875г. се установява учител в Кнежа. Тук учи някои от учениците си и на турско писмо, за да могат да превеждат тапии и турски документи. Получава  заплата 1500 гроша и храна. Числото на учениците му е 80 – 100 – 120. Същевременно взема участие в обществения живот като секретар на местната революционна организация. След обявяване на Руско – турската война става куриер на руското командване, което му дава прякора Македонски. Държи  връзка с руските войски,  обсадили Плевен. След освобождението на Кнежа той ги придружава до края на войната като драгоманин (преводач) при командването.

 

СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО

 

През пролетта на 1878г., след завършване на войната, Михаил Македонски се завръща в Кнежа, където желае да учителства в освободеното Отечество и да вземе участие при наредбата на новото управление като сила, потребна за подемането на новата държавна организация. Оттогава Македонски става най-популярната личност в Кнежа и е известен на всички. През 1879 – 1880г. е ковчежник при Оряховското окръжно ковчежничество, а след това три години отново учителства в Кнежа. По негова инициатива на 19.02 (03.03) 1883г., след тържеството по случай Освобождението на България, се събират кнежанските първенци и решават на мястото на стария турски хамбар да бъде построена нова сграда за училище и общинско управление.

През 1884г. Михаил Македонски се премества в Оряхово, където става председател на Постоянната комисия. През 1886г. е избран за депутат, а след това последователно е окръжен управител в Хасково, Враца, Плевен и Кюстендил. През 1903г. става финансов инспектор в София. В родния си град се завръща след 41 години по време на Първата световна война. През 1916- 1917г. е избран за кмет на Криворечка паланка, а в периода 1918 – 1919г. е ревизор по подпомагане на войнишките семейства. След това става пенсионер. Последните години от живота си прекарва в Красно село / София/. Тук работи като кметски наместник, училищен и църковен настоятел. Умира на 5 май 1937г..

От началото на учебната 1878 – 1879г. в Кнежа се открива и девическо начално училище – първото в Кнежа, в което постъпват и момичета. Учителка в това училище е Донка Иванова Шишкова – първата жена учителка в Кнежа. За целите и задачите на това училище, както и за отношението на учителката към възложената й работ, съдим от произнесената от нея реч при откриването на училището, станало на 17 октомври 1879г..

През първото десетилетие след Освобождението отслабва ентусиазмът по отношение на просветното дело. Държавните ръководители имат други, по-важни политически грижи: борбите за присъединяване на Южна България и лекуване на раните от Сръбско-българската война от 1885г.

За учители са назначавани хора, които могат само да четат и пишат. В новосъздадените държавни учреждения интелигенцията постъпва на работа с по-голяма охота, отколкото в училищата, тъй като там се осигуряват по-високи и по-редовни заплати. От друга страна, в училищата се работи трудно в нехигиенични помещения и при крайно оскъдно обзавеждане. През учебната 1889-1890г. за училищата в Кнежа са изразходвани 4010лв. Като се има впредвид, че тук са включени и заплатите на учителите, може лесно да се направи извод за нищетата в българското училище. И учители, и деца е трябвало да се борят с тези условия, за да могат постъпилите да добият тъй необходимата за ония времена поне елементарна грамотност.

Законът за народната просвета от 1880г. предвижда задължително основно образование до IV отделение. В градовете има класни училища над основното образование с тригодишен курс на обучение – I, II и III клас.

С нов Закон за народната просвета от 1891г. се прави крачка напред, като срокът на обучение в селските училища се продължава до VI отделение. Наред с градовете и в някои от по-големите села, каквото е било Кнежа, се отварят трикласни училища.

През учебната 1888-1889г. числото на учениците за задължително обучение е 700 (450 момчета и 250 момичета), от които посещават училище 216 момчета. Тази учебна година е тежка за училището в Кнежа, поради това, че срещу първи ноември 1888 г. е опожарена сградата на училището / това пред църквата/. Създадена е комисия заедно с общинарите и училищното настоятелство, която одобрява бюджет за постройка на ново училище, възлизащ на 8000лв. порез (самооблагане) и 3000лв. от училищния бюджет. През лятото на 1889г. е построено училище в горната част на църковния двор, известно като  Тенекеното училище, понеже е покрито с тенеке (ламарина). През 1890г.е възстановена и изгорялата училищна сграда.

От началото на 1891 – 1892г.в новото училище започва да учителства Върбан Трифонов Цолов (Върбан Даскала). Той е първият кнежанин със специално педагогическо образование, посветил целия си трудов живот на просветното дело. Върбан Трифонов е роден на 13 март 1871г. в Кнежа. Умира на 25 юли 1952 г. на 81- годишна възраст. От него са останали ценни материали по историята на учебното дело в Кнежа.

След 1895г. броят на учениците трайно се задържа над 400, при което наличните училищни сгради стават недостатъчни. По тези причини, както и поради териториалното разрастване на селото, става необходимо построяването на още едно училище. През лятото на 1898г. северно от реката, до пътя от Оряхово за София, за 16000лв. е построено ново училищно здание с 4 класни стаи. Дворното място преди това е било изоставено гробище (сега кв. 17). От есента на 1898г. в него започват учебни занятия.

За по-добро различаване на училищата се поставя въпросът за тяхното наименоване. Този въпрос е разгледан на разширено заседание в присъствието на кмета Въло Илиев Занков, помощник кмета Петко Гърков, училищните настоятели Герго Ив. Терзийски и Стоянчо Цанов и всички учители. В протокола от това заседание с дата 30 август 1898г. са записани следните решения :

 

 

 

1.      Едно име да носят училищата в църковния двор.

2.      Училището в църковния двор да носи името “КНЕЖИЦА”.

3.      Новото училище при шосето Оряхово – София да носи името “СОФРОНИЙ”.

През следващите години, поради непрекъснатото разрастване на селото и вследствие на това увеличаване на децата, както и поради все по-пълното им обхващане в училище, а така също и за повишаване степента на образованието в Кнежа, постепенно се строят и откриват нови училища. По тази причина учебното дело през 20-ти век ще бъде разгледано по училища :

 

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ “ КНЕЖИЦА”

 

Училище “ Кнежица” е най-старото учебно-възпитателно заведение в Кнежа. То е приемник на килийното и на взаимоучителното училище. През 20-ти век неговите сгради са ползвани от прогимназията и гимназията до построяването на сграда за тях. През 1967г. училище “Кнежица” се премества в сградата на старата гимназия, а старите учебни сгради се предоставят за ползване от други училища. По-късно,поради замислен ремонт на сградата на старата гимназия, училището се премести в сградата на училище “ Христо Ботев”.

                                  

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ “СОФРОНИЙ ”

 

Както вече бе изтъкнато, на мястото на стари гробища в квартал №17 е построена нова училищна сграда. От началото на учебната 1898 – 1899г. е отворено ново училище под името “ Софроний”. През първата учебна година в него се обучават 163 деца. От 1953 - 1954г. училището влиза в състава на Единното училище ( от I до XI клас). От 1958г. гимназията се отделя и остават само класовете от I до VII и се обособява като самостоятелно основно училище под името “ Кирил и Методий”. През 1967г. в сградата на старата гимназия остават да се обучават ученици от първи до четвърти клас, при което се сливат учениците от училище “Софроний” и училище “Кнежица” под името Начално училище” Кнежица”.

 

ТРИКЛАСНО УЧИЛИЩЕ (ПРОГИМНАЗИЯ)

 

Както вече бе отбелязано, със Закона за народната просвета от 1899г. се закриват V и VI отделения и остава задължително само началното образование до IV отделение. В градовете продължават да съществуват трикласни училища като незадължителни. Такива училища се отварят и в някои по-големи села. Още през същата 1899г. и в Кнежа се обособява трикласно училище с I, II и III клас- общо с 63 ученика.

Отначало прогимназията се помещава в старата сграда на училище “Кнежица”. Поради липса на учебни помещения през някои години се учи и в частни сгради. От 1 септември 1925г. прогимназията е настанена в новата училищна сграда в тогавашния квартал № 41, строена през 1922, 1923 и 1924г. за 13000000лв. 40 години прогимназията в Кнежа е единствената в селището. От 1939 – 1940г. се отделя втора прогимназия в училище “Васил Левски”, а от 1950 – 1951г. се отделя трета прогимназия в училище “Отец Паисий”. От 1953 – 1954г. първа прогимназия влиза в състава на Единното училище. През 1967г. прогимназията заедно с гимназията се обособяват като Средно политехническо училище под името “Васил Коларов” и се настаняват в нова училищна сграда/днес СОУ”Н.Рилски”/.

 

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ “ОТЕЦ ПАИСИЙ”

 

   След отчуждаване на дворни места в квартал номер 81, през 1908 – 1909г. е построено ново училище в трета махала. С протокол номер 1 от 27.09.1910г. на учителския съвет, училището е наименовано “Отец Паисий”.

Предвидено  е  от началото на учебната 1910 – 1911г. в новото училище да започнат учебните занятия, но по вина на предприемача довършването се забавя. Затова от началото на учебната година учениците са записани и обучавани в училище “Софроний”, а от 12.10.1910г. са отведени в новото училище.

По време на Балканската и Междусъюзническата война училището е затворено на 17.09.1912г. и отворено за следващата учебна година на 1.11.1913г.

От самото отваряне на училището за главен учител е поставен Тодор Стоянов Зоровски, който прекарва целия си трудов стаж в това училище. Той е роден на  18.11.1884г. Освен като главен учител изпълнява и длъжността председател на главните учители. Тази длъжност е създадена през 1920г. в селищата с над 5 училища. Задачата му е да координира дейността на училищата в селището и да се грижи за стопанисването на училищните имоти. Тази длъжност  съществува до 1934г.

Тодор Зоровски умира на 04.07.1968г. на 84- годишна възраст.

През 1950г. е направена надстройка на училище “Отец Паисий” и от учебната 1950/1951г. училище “Отец Паисий” е и със среден курс като пълно основно училище – от първи до осми клас.

 

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ “ХРИСТО БОТЕВ”

 

Едновременно със строежа на училище “Отец Паисий” през 1908/1909г. е построено и училище “Христо Ботев” и от 20.10.1910г. то е отворено за учебни занятия.

По време на Балканската война училището е затворено от 17.09.1912г. до 14.02.1913г. На 04.07.1913г. в Кнежа идват румънските окупационни войски и училището е превърнато в склад за хранителни продукти и фурна за една войскова част. Инвентарът на училището е запазен.

В летописната книга на училището са отбелязани и следните по-интересни данни: през учебната 1925/1926г. училището е затваряно на два пъти, всичко за 8 дни, по причина на голямата кал. От 16 до 31 декември 1927г. училището също е затворено поради върлуването на скарлатина – умира един ученик от трето отделение. От 10.11 до 10.12.1942г. училището отново е затворено заради скарлатината и сградата му е превърната в болница.

Дългогодишен учител в това училище е Спас Трифонов,  работил тук от отварянето на училището непрекъснато до 1927г., когато се пенсионира

.

 

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ “КИРИЛ И МЕТОДИЙ”

 

Поради нарастване броя на учениците и отдалечеността на първа махала през 1919г. там е обособено самостоятелно начално училище под името “Кирил и Методий”. През първите 5 години от съществуването си то се  помещава в частни дюкяни. От 15.09.1925г. е преместено в старата сграда на училище “Кнежица” и така съществува до 1934г., когато е слято с училище “Кнежица”.

 

УЧИЛИЩЕ “ВАСИЛ ЛЕВСКИ”

 

През годините 1930/1931г. със средства на общината в квартал № 59 е построена нова училищна сграда. За учебната 1931/1932г. строежът е завършен и от 21 октомври се отваря начално училище под името “Васил Левски”. През първата учебна година в него се обучават 226 ученика в 6 паралелки.

Като начално училище то съществува до 1939г. През строителния сезон на тази година се прави надстройка на втория етаж на сградата и учебната 1939/1940г. училище “Васил Левски” започва като пълно основно училище (с начален курс и прогимназия).

 

КНЕЖАНСКА ГИМНАЗИЯ

 

Кнежанската гимназия води началото си от 1920г. За да може с по-малко средства децата да получат по-високо образование, по инициатива на кнежанската общественост се решава да бъде отворена непълна гимназия. След обявяване на това решение само за един ден се записват 22 ученици за ІV клас и 18 ученици за V клас. Нашите съграждани Цоно Гошов и Тодор Жилков, тогавашни дейци от Земеделския съюз, тръгват из страната да търсят учители. Всичко се урежда твърде бързо. Под ръководството на тогавашния директор на прогимназията Мило Нечев, подпомогнат от Димитър Антонов – тогавашен волнонаемен учител в прогимназията-, за учебната 1920-1921г. гимназията е открита с ІV и V клас. Издръжката е предимно за сметка на учениците, които плащат годишна такса от 1000 лева, носят дърва за отопление, поддържат чистотата и т.н.. За класни стаи са използвани дюкяните в Пановото здание на улица” Марин Боев” №61.

Министерството на просветата обаче не признава гимназията, не отпуска никакви средства за издръжка и в края на учебната година всички ученици от гимназията трябва да държат годишни изпити по всички предмети по целия материал пред министерски пратеник. Учениците показват добър успех и това заинтересова просветните фактори. От следващата учебна 1921/1922г. непълната общинска реална гимназия е напълно призната с ІV, V и VІ клас. В този вид тя съществува до 1934г. След това е оставена само с ІV и V клас, което положение продължава до 1944г.

През този период напъните на управниците с всички средства да ограничават образованието се отразяват твърде зле и върху новата и още неукрепнала гимназия. Достатъчно е само да споменем, че през първите 24 години от нейното съществуване името й е  променяно 5 пъти (“реална”, “непълна гимназия”, “средно реално училище” и “гимназиален клон”), за да се разбере какви лутания и каква неувереност  има в нашето средно образование по онова  време.

За грамадното значение  на гимназията в културното издигане на Кнежа и околните села говори фактът, че от основаването й до 1945г. през нея  преминават 1549 ученици от Кнежа и 1310 от селата.

През учебната 1944/1945г. тя става пълна гимназия – до VІІІ клас (сега ХІІкл.). През тази първа учебна година в гимназията се учат над 1200 ученици, разпределени в 27 паралелки.

През следващия период има също някои промени във формата на образованието. От учебната 1953/1954г. се създават единните училища от І до ХІ клас.

През 1958г. гимназията се отделя от основното училище, а от 1967г. заедно с прогимназията образуват Средно политехническо училище и се настаняват в новата училищна сграда.

Както вече бе изтъкнато, през първата 1920/1921 учебна година гимназията се помещава в частна къща. През следващите три учебни години се  помещава в старото училище “Кнежица”. През 1923 и 1924г. е построена новата училищна сграда в двора на училище “Софроний” и от 15.09.1925г. в нея са настанени гимназията в горния етаж и прогимназията в долния етаж.

През 1965 и 1966г. е построена нова училищна сграда в кв. №94, в която е настанена гимназията заедно с първа прогимназия като средно училище от V до ХІ клас. 

Понастоящем училището функционира като Средно общообразователно училище “Неофит Рилски”.

Една от първите и най-дългогодишни учителки в гимназията е Димитра Пешева Нечева. Тя е родена в Кнежа на 02.11.1891г. След получаване на основно образование в Кнежа завършва педагогическо училище в София и става начална учителка в Кнежа през 1909г. През учебната 1913/1914г. следва френска литература и специални курсове по френски език за чужденци в град Лозана, Швейцария, след което се завръща в България и става учителка в прогимназията в Кнежа. От отварянето на гимназията в Кнежа (1920г.) тя е непрекъснато учителка по френски език до 1944г., когато се пенсионира. Умира на 15.01.1987.

 

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ “Н. Й. ВАПЦАРОВ”

 

Голямата отдалеченост на квартал “Вапцаров” от началните училища в града винаги е била една от пречките за редовното посещаване на училище от децата. За отстраняване на тази пречка в самия квартал, в двор с много подходящо изложение, е построена специална сграда за начално училище и през 1947г. то е отворено с I и  II клас. През следващите две години започват да работят и III и IV клас. Поради малкото помещения се налага ученето на две смени. През 1959г. са пристроени още две класни стаи, но пак са недостатъчни. Животът налага нови изисквания. От 1959г. е отворена ученическа занималня, а от 1960г. и полудневна детска градина. Сега училището работи с по една паралелка от I до IV клас и една подготвителна паралелка.

 

ДЕТСКИ ГРАДИНИ И ЯСЛИ

 

За обхващане на децата в предучилищна възраст са отворени детски заведения както следва:

ОДЗ №1”Огнян Михайлов” ( до белослатинското шосе) е открита през юни 1972г. Сега в нея се обучават 102 деца в една яслена група и в четири градински.

ОДЗ № 2”Дафинка Чергарска” ( до гостилското шосе), открита на 26.03.1976г. Сега в нея се обучават 119 деца в една яслена група и в пет детска градина.

ЦДГ”Гълъбин Боевски” ( до ресторант “Ракета”) е открита на 18.01.1982г. Сега в нея се обучават 130 деца в шест групи детска градина.

Детската ясла започва да функционира от месец май 1965г. В момента се отглеждат 32 деца в две яслени групи. Тук е и млечната кухня, която осигурява храна за 50 деца от града.

 

ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО ЗЕМЕДЕЛИЕ “Стефан Цанов”

(ЗЕМЕДЕЛСКО УЧИЛИЩЕ)

 

Землището на Кнежа е едно от най-големите в страната по размера на обработваемата земя. Наред с това то разполага и с богати почви. Тези природни условия  спомагат за бързото развитие на селището още през XIX век и обособяването му като значителен земеделски център. Въпреки всичко земеделието тогава е крайно примитивно и нископродуктивно.

Плачевното състояние на земеделските стопани, бедствията при неплодородни години и външната конкуренция на земеделските произведения  вследствие на засилващата се международна търговия ясно показват, че е необходима известна култура в земеделието. Министерството на земеделието също съзнава нуждата от земеделско училище в този район, но липсата на достатъчно средства за построяване на училищна сграда забавя откриването му.

Ентусиазираните селяни, насърчавани от тогавашните агрономи Никола Бобев и Христо Монев и подкрепяни от местната интелигенция, успяват да издействат участието на общината в строежа на земеделско училище. Така се стига до утвърждаване на съответно решение за строителство и откриване на подобно училище.

За одворяване на училището е разчистен квартал № 57, който преди това е населен от цигани. Очертава се дворът, който в общи линии съществува и сега. За нуждите на училищното стопанство се дава и кварталът, в който сега е дворът на новата болница. Строителството е възложено на наемател чрез търг.

При неописуем ентусиазъм на 12.07.1904г. е положен основният камък на учебната сграда. Строителството започва, но скоро става ясно, че общината няма да може да осигури нужните средства, поради което от 22.01.1905г. училището е предадено изцяло на държавата. Строителството продължава 3 – 4 години. Построени са сградите за учебни стаи и пансион, кухня и няколко стаи за персонала. Стойността на извършеното строителство възлиза на 60 000 златни лева. От 01.09.1907 г. е открито Низше земеделско училище с двегодишен курс на обучение. За ученици се приемат младежи, завършили най-малко четвърто отделение. По време на войните през второто десетилетие на XX век училището последователно е отваряно и затваряно.

През 1919 г. училището е открито като Практическо земеделско училище с двугодишен курс на обучение, в което се приемат за ученици младежи, завършили трети прогимназиален клас. В този си вид училището просъществува до 1941г, когато със заповед № 969 / 09.02.1941г. то е преустроено в Училище за техници по скотовъдство с двугодишен курс на обучение.

При откриването на земеделското училище му е поставена следната задача: да подготвя възпитаниците си теоретически и практически за всички отрасли на земеделието, като създаде добри земеделски стопани. Със своите сервизи - краварник, птичарник, свинарник, зеленчукова и овощна градина с малък овощен питомник, лозе и млекарница - училището има за задача да демонстрира пред учениците и околното население храненето и гледането на всички видове животни, застъпени в стопанството му, и да ги разпространява. Чрез разплоден материал/ бичета, прасета и яйца по намалени цени/ се цели тяхното широко разпространение в района. Отглеждани са разнообразни земеделски култури, като се цели да се раздават сортови семена и да се разпространяват култури, незастъпени дотогава в района, какъвто е случаят със слънчогледа, люцерната, фия и други.

През първите години училището разполага с работна земя в самия двор и в съседство с него – общо 200 дка. През 1920г. училището допълнително е оземлено със 333дка земя до гарата. През 1924г. към земеделското училище е основан опитен земеделски сервиз, който по-късно прераства в опитна земеделска станция.

През 1928г. към училището е създаден свиневъден сервиз, който през 1934г. се отделя като самостоятелно учреждение под името Държавно депо за добитък.

Освен строителството, извършено през първите години при създаване на земеделското училище, впоследствие са правени пристройки, надстройки и преустройства с една или друга цел. Поради увеличения брой на учениците през 1930г. е извършена надстройка на втория етаж на учебната сграда.

Въз основа на заповед №207/12.04.1944г. на МЗ средното земеделско училище по скотовъдство при завод “Клементина” е преместено в Кнежа. Създава се Средно специално училище, наречено Земеделска гимназия. Така училището просъществува до 1952г., когато е преустроено като Селскостопански техникум.

През 1955г. се освобождават жилищните постройки около столовата и се поставя началото на пансион за настаняване на ученици от други населени места.

На 07.06.1969г. е направена първа копка за строителството на нова учебна сграда. Тя е завършена и на 23.05.1973г. тържествено е открита за учебни занимания.

От учебната 1976/1977г. училището прекратява приема за техникум и приема курсисти за СПТУ със специалности” механизатор в полевъдството” и “механизатор в животновъдството”. От 1978/1979 учебна година училището дава квалификация “професионален шофьор” и е открита  заводска паралелка – за две учебни години с вечерни занятия.

През следващите години в училището се правят преустройства на учебните програми в зависимост от практическите нужди на земеделското стопанство.

От 1992г. училището се преименува в Техникум по селско стопанство “Марин Боев”, а от 2000 г. носи името на нашия съгражданин и деец на младежкото земеделско движение Стефан Цанов. От 2003 г. всички техникуми у нас се преименуват в професионални гимназии и така училището вече е Професионална гимназия по земеделие “Стефан Цанов”.

 

ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО МЕХАНОЕЛЕКТРОТЕХНИКА

“ХРИСТО СМИРНЕНСКИ”

 

Дълги години град Кнежа се слави със модерно за времето си земеделие. В този типично земеделски край на страната през 60-те години на XX век започва зараждането и развитието на промишленост.

През 1965г. се създава Завод за изпълнителни механизми, а малко по-късно Цех 140 към завод “Г. Костов” – София. Към градския промкомбинат вече има пластмасов цех.

Тази обстановка поражда остра нужда от специализирани кадри като: електромонтьори, шлосери и особено стругаро-фрезисти. Със заповед №1966/08.1966г. на Министерство на машиностроенето в град Кнежа се създава Професионално-техническо училище по машиностроене, с двугодишен курс на обучение.

Началото е трудно, но ентусиазирано. Първата учебна година започва на- време на 01.09.1966г. За учебна сграда на ПТУ/Професионално-техническо училище/ се предоставя сградата на бившето Стопанско практическо училище по механизация на животновъдството, разположено в църковния двор. Обзаведени са учебни стаи и работилници.

Увеличаването на броя на паралелките налага от 01.09.1969г. училището да се премести в сградата на училище “Кнежица” ( старата гимназия).

От 01.09.1971г. ПТУ по машиностроене прераства в СПТУ/Средно професионално- техническо училище/ с тригодишен курс на обучение. Същата година започва и прием на заводски паралелки за повишаване на образованието и придобиване на машиностроителна специалност без откъсване от производството за нуждите на Кнежа и Бяла Слатина със срок на обучение  2 години.

С построяване на новата учебна сграда на Техникума по селско стопанство от 01.09.1975г. на СПТУМ “Христо Смирненски” е предоставена за самостоятелно използване старата сграда на техникума.

Настъпилите реформи в образователното дело не подминават и училище“Христо Смирненски”. Изгражда се УПК и МУЦТПО.

Със заповед РД 14-26/23.04.1999г. на МОН СПТУМ “Христо Смирненски” гр. Кнежа се преобразува в Техникум по машиностроене“Христо Смирненски”. Извършената работа в техникума се отразява благоприятно върху професионалното ориентиране, подготовката и реализацията на учениците.

През 2003г. училището става Професионална гимназия по механоелектротехника, която подготвя индустриални мениджъри, електротехници, хладилни техници, стругари и фрезисти.

ПГМЕТ “Христо Смирненски” изминава един труден, но достоен път. Полагат са неимоверни усилия, за да стане училището център за подготовка на квалифицирани изпълнителски кадри за машиностроенето.

 

НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „БОРБА”

 

     Създаването на читалищата е в неразривна връзка със създаването и укрепването на българските училища. Не е случаен фактът, че първи сред радетелите и строителите на читалищното дело са българските възрожденски учители, извървели бурния път на будители, просветители, революционери.

     Възникването на читалището в Кнежа също се намира в непосредствена връзка с утвърждаването на местното училище в първите десетилетия след Освобождението, когато и цялото селище бележи бурен социално-икономически възход.

     Идеята за основаване на читалището идва неслучайно. Учителят Димитър Анастасов (от гр. Кюстендил) донася устава на кюстендилското читалище. При удобен случай той прави достояние неговото съдържание на учителите Иван Петков и Христо Диков. Идеята е формулирана: да се създаде народообразователно дружество. На следващия ден тази идея е споделена с повече учители и граждани на Кнежа. Всички я подкрепят единодушно и ентусиазирано.

     На 23 декември 1896г. се провежда учредително събрание, на което се основава Народообразователно дружество “Борба”. Името е повече от сполучливо. Ясно е било на основателите, че им предстои трудна борба със силите на реакцията и крепителите на невежеството в не по-малка степен, отколкото на техните братя отпреди Освобождението.

     Деветнадесет са първите будни граждани на Кнежа, осъзнали необходимостта от просвещение и духовно издигане в името на една народополезна дейност. Техните имена остават завинаги в историята на нашето селище: Никола Киров Зоровски, Димитър Анастасов от Кюстендил, Тодор Първанов Бачийски, Никола Георгиев Церовски от гр. Враца, Цеко Андреев Ахчийски, Иван Петков Хинкин, Константин Мустаков от гр. Троян, Върбан Трифонов Цолов, Цоло Диков Герговски, Цветко Илиев Попов, Христо Иванов Диков, Илия Вътков Вътковски, Иван Попов, Йоникий Иванов Гърков, Игнат Петров Панчов, д-р Бальо Балевски от гр. Троян, Цанко Русев от гр. Варна, Христо Иванов от гр. Крива паланка и Павел Ст. Кръчмарски от гр. Берковица.

     Управителният съвет, избран на учредителното събрание, е в следния състав: Никола Зоровски – председател, Димитър Анастасов – подпредседател, Тодор Бачийски – касиер, Никола Церовски – библиотекар и Цеко Ахчийски – счетоводител.

     На 19.02.1897г. е приет първият устав на дружеството, а за помещение е нает дюкян в сградата на Цоло Диков.

     През 1898г. Общинският съвет решава да преотстъпи общинска сграда на дружеството. Тази сграда, която се помни под името Старото читалище, оставя трайни спомени сред читалищните дейци основатели, както и сред тези, които са работили  в него през първата четвърт на 20-и век. Ето защо заслужава да се кажат няколко думи за нейната история.

     Някога на мястото на днешната читалищна сграда имало хамбар, в който турците събирали десятъка от нашите прадеди. През 1883г. след тържеството по случай петата годишнина от Освобождението на България учителят Михаил Македонски събира по-видните граждани на Кнежа и вземат решение да бъде съборен хамбарът и на негово място да се построи сграда, която да служи за училище и за помещение на общината. Решението е изпълнено още същата година. Сградата е направена с две помещения : в едното е настанена общината, а в другото-Народно мъжко училище “Наука”.

     Когато през 1898г. същата сграда е подарена на Народообразователно дружество “Борба”, преградната стена е съборена и по този начин се получава онзи салон, който служи чак до 1925г..

Трябва да отбележим, че от основаването си до 1929г. официалното име на дружеството е Народообразователно дружество “Борба”, след което е преименувано на Народно читалище “Борба”.

     Старите дейци, свързани с читалището и осмислили младините си в него, разказват за простичката вътрешна уредба: за салончето с портретите на възрожденците, за ниската сцена със завеса, върху която неизвестен художник  нарисувал картина, изобразяваща, може би, богинята Мелпомена. С умиление си спомнят за добре подредената и не бедна за тогавашните условия библиотека, за уредената към библиотеката читалня. Още след първите няколко години от работата на читалището става ясно, че старата сграда не е удобна  да задоволи всестранната  му дейност. Замисля се постройката на нова читалищна сграда. За тази цел през 1905г. е основан специален фонд. С първата подписка са събрани деветдесет лева. През 1909г. Общинският съвет подарява на читалището 570 декара земя, с приходите от която да се подсилва фонда.  Впоследствие тази земя е увеличена на 1000 декара.

     Условията за постройка на нов читалищен дом назряват едва през 1925г.. На общо събрание, проведено на 08.02.1925г. се взема решение да бъде съборена старата сграда и да започне новият строеж.

     На 12 юли 1925г. е положен основният камък на днешната читалищна сграда. Проведено е подходящо тържество. В основите е вградена бутилка, в която е поставено платно с имената на около 30 души по-крупни дарители във фонда за строежа. Стоителството продължава дълго. Наличните средства не достигат и се налага много пъти да бъдат отново и отново събирани помощи от населението. В основни линии сградата е завършена през 1938г. и възлиза на стойност 3 500 000 лева. През 1934г. е довършено вътрешното измазване на сцената и салона, за да се използват и за кинопрожекции. Външната мазилка е завършена през 1943г. В следващите години се предприема ремонт и преустройство на салона – през 1954-1956г. стените са облицовани с перфорирани талашитни плоскости и са монтирани кабели и високоговорители за озвучаване.

     От 1960 до 1963г. в читалищната сграда се изгражда парна инсталация. Извършен е основен ремонт на помещенията на втория етаж,заети изцяло от библиотеката, като са доставени и нови тръбни рафтове.

     През 1966г. е завършена пристройката на читалищната сграда, на първия етаж на която е настанена детската музикална школа, а на втория – репетиционни зали.

     През 1968г. е извършен цялостен ремонт на покрива на читалищната сграда – свалена е калната мазилка и са наковани летви, върху които се нареждат циглите.

     Основен ремонт на сцената се извършва през 1972г., когато са монтирани механизмите и чигите за подобряване на нейната функционалност. Гладката мазилка на фасадата е заменена с пръскана.

     Сериозни повреди на сградата са нанесени от земетресението през 1977г. и това налага нов вътрешен ремонт на салона и сцената. В продължение на повече от две години е направена нова електрическа инсталация, облицовка на тавана с гипсови орнаменти, а на стените – с изкуствена кожа и дървени плоскости.

     През 1996г. е извършено преустройство на входното стълбище и подстъпите към входа на читалището. Средствата са осигурени от Първа източна международна банка, която построява собствена сграда в съседство.

     Със своето централно разположение и важно културно значение читалищната сграда оформя облика на нашия град.

 

ЧИТАЛИЩНА БИБЛИОТЕКА

 

Безспорно първо място по възраст, а и по значение, се пада на библиотеката. Още през втория месец след избирането му настоятелството на читалището взема решение да абонира дружеството за вестниците “Учител” и “Дело” и за списанията: “Светлина”, “Медицинска беседа”, “Природа” и руското списание “Нива”. За библиотеката са закупени и книгите “Под игото” от Иван Вазов, “Иванко” от Васил Друмев, “Записки по българските въстания” от Захари Стоянов, “Какво да се прави” от Чернишевски, “Зъби и тяхното лечение” и други.

     През 1904г. библиотеката притежава 338 тома – една внушителна за времето си цифра. Нараства и броят на периодичните издания.

     Библиотеката читалня заживява свой живот. В нея се изнасят и много беседи или, както тогава ги наричат, народни четения, които разглеждат животрептящи въпроси. Читалищното слово играе важна роля в делото за широка народна просвета. Бавно, но непрекъснато, расте книжният фонд: през1928г. има 2200 тома, през 1939г.- 3000 тома, през 1952г.- 9800 тома, през 1962г.- 22 846 тома, през 1980г.- 65 664 тома, а през 1990г.- 70 684 тома.

     В началото няма щатни библиотекари. Отговорникът на библиотеката е избиран от читалищното настоятелство. Първият библиотекар е Никола Георгиев, работил от 1897 до 1900г.. След него работят учителите Иван Петков, Върбан Трифонов, Марин Тодоров, Спас Трифонов, Никола Маринов и др.. В читалищните протоколи срещаме за пръв път решение на настоятелството за изпращане на едномесечен курс за подготовка на библиотекари  Георги Костов Хинкин през 1943г..

     На 30 март 1946г. е назначен първият щатен библиотекар Илия Михайлов Беремски. Започва нов, благотворен период в развитието на библиотеката, свързан с разширяване и обогатяване на нейната дейност и със засилване значението й сред населението на града.

     През 1960г. се извършва нова реорганизация на библиотечните помещения, в резултат на което се изгражда книгохранилище и зала за свободен достъп на читателите до книгите.

     В своята история читалищната библиотека играе водеща роля в утвърждаването и издигането на цялата читалищна дейност.

 

ТЕАТРАЛНА САМОДЕЙНОСТ

 

     Интересен е фактът, че първите театрални представления в България се свързват със създаването на първите български читалища.

     В Кнежа и двете неща стават в една и съща година-1896г. Годината на създаването на Народообразователно дружество “Борба” е и година на първото “театро”. Представена е пиесата “Многострадална Геновева”. Ето как Иван Петков описва обстановката на това представление: За салон служи дългият коридор на училището, в дъното му има завеса, на която е нарисуван Чепинският водопад, газовите лампи мъждукат, сякаш и те се плашат от тъмнината. Вътре задушно, мирише на пот и кожуси, пълно е с народ-чакат да видят представлението, за което толкова преди се  говори -, а старците са донесли със себе си и вино, шарените бъклици обикалят из редиците, даже и до артистите достигат.

     Когато се учредява  читалището, се представя пиесата “Изгубена Станка”.

     След отстъпване на общинската сграда за читалище и приспособяване помещението за салон, най-напред в него е представена пиесата “Иванко” от Васил Друмев. Ролята на Иванко изпълнява учителят Кръчмарски, ролята на Исак – Иван Тричков, ролята на Мария – Анастасия Карамаждракова и ролята на Петър – Иван Петков. Публиката надвишава 150 човека.

     След тези се представят още “Разбойници”, “Иманяри”, “Хъшове”, “Руска”, “Опърничавата” и други наши и чужди пиеси.

     По време на войните от второто десетилетие на 20-и век театралната самодейност е преустановена, за да се прояви с още по-голяма активност през периода 1920-1923г.. Традиция става за всеки културен сезон да се подготвят и представят по една-две пиеси. През ваканциите студенти и гимназисти организират литературни вечери с разнообразно съдържание. Активна дейност развива кръжокът “Димчо Дебелянов”, ръководен от Борис Иванов Терзийски.

     От 1940г. ръководител на театралната трупа при читалището е Александър Македонски, поставил в продължение на двадесет и пет години десетки пиеси.

     Повече от четиридесет години от своя живот посвещава на театралната дейност и Никола Крайшников. Няколко поколения самодейци преминават заедно с него през читалищната сцена, за да създадат незабравими образи и изиграят вълнуващи спектакли.

     На стогодишния юбилей на читалището през 1996г. театралната трупа под ръководството на Милка Кочовска и с помощта на Иван Петровски посвещава своята постановка “Политикани” от Рачо Стоянов.

   След близо десетгодишно прекъсване любителският театър при читалище “Борба” бележи своето възраждане с комедията на Ст.Л.Костов “Златната мина” през 2005г.и продължава да радва своите съграждани с изкуството си.

     Естествено е много от театралците да се изявяват и като добри рецитатори. Та нали словото е в основата и на драматургията, и на поезията. Още на първите вечеринки в читалището в ония далечни години достойни декламатори представят вълнуващите стихове на български и чужди поети. Декламациите са неразривна част и от организираните по различни поводи литературни програми.

 

ХОРОВА САМОДЕЙНОСТ

 

     Организираната хорова самодейност в Кнежа води началото си от 1920 г., когато е създаден първият читалищен хор под диригентството на Димитър Бояджиев.

     По-късно в Кнежа запява “Йоан Кукузел” – получерковен, полусветски хор, който, благодарение на вещото ръководство на диригента Яков Иванов Володин, често представя и пиеси в читалището.

     През 1930 г. диригент на хора става Димитър Ганев. Много са концертите на хора, преминали с голям успех в Кнежа и в близките села, в които прозвучават песни на Добри Христов и Петко Стайнов и народни песни в обработка на самия диригент.

     През 1946 г. се ражда нещо невиждано дотогава в Кнежа – внушителният мъжки хор “Александров” – истинско постижение на песенната самодейност в читалището. След време мястото на хор “Александров” заема женски хор, а по-късно на основата на двата хора е създаден смесеният читалищен хор, който дълги години  радва хората от Кнежа с нови и нови изпълнения.

     Повече от 25 години от музикалната си кариера посвещава на този хор Спартак Бутански – един изявен читалищен деятел, музикант, композитор, диригент, свързал името си с възхода на музикалната самодейност на читалището. Като диригенти на читалищния хор работят и Галина Джелатова, Мария Василева, Илия Начев, Екатерина Бебова.

     Почти четвърт век отдава на хоровата самодейност и Константин Марински, който успява да изведе читалищния хор на нови висоти.

 

ТАНЦОВА САМОДЕЙНОСТ

 

     Танцовите колективи винаги се посрещат радушно от публиката, но тяхното организиране е свързано с редица трудности. Преди всичко, необходими са ентусиазирани млади хора и второ, системна и продължителна подготовка.

     Танцов колектив към читалището се създава през 1954 г. под ръководството на Петра Къндинска и с ентусиазма на младите да съхранят и предадат на поколенията неповторимостта на българските народни танци. По-късно ръководител на танцовия състав е Йото Миловски. Има години, в които интересът към народните танци е голям и освен към читалището се изграждат самодейни състави към училища и предприятия.

     По повод стогодишния юбилей на читалището е сформиран и детско-юношески състав за народни танци.

 

ДЕТСКА МУЗИКАЛНА ШКОЛА

 

     В началото, през 1946г., е организирано обучение по цигулка, акордеон и китара. Първи преподаватели са Илия Начев и Спартак Бутански.

     От 1959 – 1960г. детската музикална школа започва своя втори период на развитие. Организират се класове по пиано, цигулка и акордеон с преподаватели Райна Ваевска, Илия Начев, Константин Марински и Димитър Герговски. В школата се записват повече от сто деца. Работата тръгва добре, налице са и първите успехи в музикалното обучение.

      В последните години преподаватели в детската музикална школа са Галя Илчовска, Мая Няголова и Даниела Пашова, а от есента на 2005г.школата носи името на почетния гражданин на Кнежа Спартак Бутански.

     В детската музикална школа е създадена хубава традиция по време и в края на всяка учебна година децата да представят продукции и концерти пред родителите и пред публика. Създаването на концертна обстановка формира у учениците изпълнителски навици, мобилизира ги за по- добро представяне.

    

ЧИТАЛИЩНО КИНО

      

     Кога и от кого за първи път е извършена прожекция в Кнежа, все още не е установено. По-възрастните си спомнят, че по време на събора, на панаира, на Великден или на друг празник в тогавашното село са идвали хора, които са показвали с помощта на съществуващата тогава техника заснети картини, на които има движение, но липсват говор и музика.

     Разлиствайки протоколните книги на читалищното настоятелство, се открива един факт, който ни доближава до началото. На 28 април 1912г. се обсъжда въпросът как да бъдат изразходвани получените 45лв. наем от извършените на 12 и 15 април прожекции в салона на читалището от Н. Петрович със собствен кинематограф.

     За истинско начало на организирана кинодейност в Кнежа се приема датата 9 ноември 1934г.. Тогава се сключва договор с Михаил Иванов, Христо Средков и Иван Тончев за отдаване под наем на читалищния салон за кинопрожекции. По същото време се прави сдружение “Електровод”, което в двора на читалището построява електрическа централа. И така през 1934г. е прожектиран първият филм в читалищния салон.

     През 1939г. след като изтича срокът на договора с Михаил Иванов и съдружниците, читалищното ръководство закупува собствена киноапаратура и започват прожекции.

     На 27 февруари 1952г. киното става държавна дейност и от читалището е прехвърлено на ДП “Кинефикация” – Враца. Въпреки това, още 20 години продължават прожекциите в салона на читалището срещу наем, докато през 1972г. е построена специална сграда за киното. За жалост, през 90-те години на миналия век киното в Кнежа е закрито.

 

МАЛКОТО РАДИО

 

     Неразделна част от ежедневието на кнежани днес е всеки ден – сутрин и вечер - да слушат предаванията на местното радио. То им съобщава какво се е случило или предстои да става в града. Почти няма дом без радиоточка. И в същото време малцина знаят, че то, малкото радио, се е родило не другаде, а в читалището. И че решението, което читалищното настоятелство взема през 1947г., има историческо значение – Кнежа става първото радиофицирано селище в България.

     Със съдействието на Кръстьо Атанасов – Бруса, който по това време работи в Министерството на пощите, е доставен първият усилвател. На втория етаж на читалищната сграда са обособени две помещения – за апаратна и за студио.

     В началото са поставени само улични високоговорители, монтирани на стълбове, а по-късно се появяват и домашните радиоточки. За отговорник по радиофицирането е определен тогавашният кинооператор в читалището Петър Николов Беленски.

     Кнежанският радиовъзел работи под егидата на читалището до 1951г., когато минава към пощенското ведомство. Радиотранслационният възел остава в читалищната сграда до 1960г., когато е преместен в новата пощенска сграда.

      Понастоящем РТВ е вече под ръководството на общината след сключен договор за преотстъпено право на собственост и стопанисване с БТК.

 

ИЗЛОЖБЕНА КЪЩА

 

     В едно от заседанията на читалищното настоятелство през 1943г. се взема решение от урежданите изложби на известни български художници да се закупуват картини и се създаде картинна сбирка.

     От вземането на това решение до откриването на изложбената къща в Кнежа минават почти 40 години. През тези години читалището разгръща изложбена дейност под различни форми. Отначало това са изложбите на българската книга, уреждани в малкия салон на читалището. По-късно през панаирните дни се организират изложби на изобразителното и приложното изкуство. Заедно с творбите дарения на художниците Асен Крайшников и Любен Диманов в изложбите се включват и други местни творци. Тези изяви стават реална предпоставка за нещо повече – за обособяване на специално място, където да могат да се излагат различни творби.

    Идеята за организиране на изложбена къща е подкрепена и от общинските ръководства. Общината се заема с реставрация и ремонт на Пановата къща, която през 1983 г. отваря врати като изложбена къща и кнежани вече имат къде да се срещат с културните ценности, да се докосват до вълшебството на багрите, да се наслаждават на майсторството на творците. Година след година изложбената къща се утвърждава като център за естетическо възпитание, обичана и посещавана от млади и стари.

     Кратък се оказва животът на едно прекрасно културно завоевание. През 1991г. по силата на Закона за реституцията къщата е върната на бившите собственици, а десетките картини са приютени в музейната сбирка. Уредничката Магда Влахова прави всичко възможно да ги показва и да запознава с тях предимно учениците, да им разказва за това скромно, но безценно богатство.

 

МУЗЕЙНО ДЕЛО

 

     Музейното дело е една от по-новите читалищни дейности. То води началото си от 1968г., когато се активизира дейността на избраната комисия за изграждане на музейна сбирка към читалището. Започва се с публикуването на поредица от исторически статии за миналото на селището под надслов “Исторически бележки за Кнежа” с автор Стефан Д. Петров. Едновременно с това материалите се четат и по местния радиовъзел. Не закъснява положителният отклик на обществеността към идеята да се изучи и съхрани паметта на историята. Много кнежани оказват съдействие на първите музейни радетели със спомени, с мнения, с предмети.

     От м. април 1969г. започва и конкретна събирателна дейност за оформяне на музейната сбирка. Същата година на читалището е предоставена Кольовската къща, където през 1970г. е подредена първата музейна експозиция, открита официално на 11 февруари 1971г.. Тя се превръща в изходна база за по-нататъшната работа по събиране на писмени и веществени материали за историята на кнежанския край. В следващите 15 години историческото богатство се множи и помещенията стават недостатъчни да поберат всичко. През 1985г. общината откупува сградата и започва реставрацията и приспособяването й за нуждите на музейната сбирка. В новите помещения музейната сбирка е открита тържествено на 23 май 1989г..

     Днес в музейната сбирка се съхраняват над 1500 експоната в основния фонд и голямо количество предмети и експонати в спомагателните фондове, над 2400 снимки и няколко хиляди листа архивни материали.

     Музейната дейност през изминалите години е насочена предимно към развитието на Кнежа. Същевременно се отделя внимание и на някои моменти от миналото на селищата в общината, като в общи линии е изяснена археологията. Най-старите материали са открити в две селищни могили: едната е в землището на с.Бреница и датира от началото на петото хилядолетие пр.н.е., а другата е в кнежанското землище и датира от началото на третото хилядолетие пр.н.е.. Събрани са исторически доказателства за обитателите по нашите земи: траки, славяни и прабългари. Изяснени са въпросите за произхода на наименованията на селищата, както и за начина на живот на нашите предшественици чрез предмети на труда, предмети от дома и бита, облекло, накити и други.

     Направени са проучвания и в областта на етнографията. Музейната сбирка разполага с магнетофонни записи на музикални изпълнения, разкази и спомени на съвременници.

     Родознанието е една от добре развитите насоки в нашето музейно дело. Проучванията се правят със съвременни научни методи. Обект на внимание са предимно старите родове, които водят началото си от 19 век. Всичко събрано и опазено в музейната сбирка е предназначено за хората в нашия край – да им разказва за миналото, да възпитава в дух на родолюбие, да ги прави горди, че са потомци на славни българи.

     Някои области на обществения, икономическия и културен живот на селището са изучени основно: просветно дело, читалищно дело. Изучена е историята на икономическото развитие на Кнежа през  ХІХ и ХХ век: земеделието като основен поминък на хората от този край, занаятчийството, търговията, зараждането и развитието на промишлените предприятия и други.

      Всичко онова, за което е разказано по-горе, напомня, че самото съществуване на музея като сграда и дейност, като сбирка с безценни материали, е изходна база за бъдеща още по-богата дейност. Може да се припомни и това, че с проучванията ог преките и косвени сътрудници в музейното дело е предизвикан небивалият интерес към паметта на загиналите във войните от Кнежа. Без работата на музея не би се проявила цялата енергия по събирането на средства и изграждането на величествения паметник на загиналите, който не само че краси центъра на града, но и възпитава в дух на родолюбие. Ако не бе създаден музеят и не бе работено в него всеотдайно в продължение на 35  години, не би я имало и настоящата история.

 

* * *

 

     Запалената искра през 1896г. е вече пламък, който обгаря сърцата ни, залива със светлина домовете ни, за да израсне Кнежа като истинско културно средище. Тоя огън не трябва да угасне и занапред.

     Такъв е пътят на нашето Народно читалище “Борба”.

     Съдейки по ролята, която то играе в живота и борбите на града ни след Освобождението, както и в по-ново време за овладяване на политически, икономически, селскостопански и други научни знания, ще свалим шапка и ще кажем: ХВАЛА НА НЕГОВИТЕ ОСНОВАТЕЛИ! ПОЧИТ И ПРИЗНАТЕЛНОСТ КЪМ ТОЯ СВЕТИЛНИК И СТРАЖ НА ДУХА, ЧЕСТТА И СВОБОДАТА.

 

ИНСТИТУТ ПО ЦАРЕВИЦАТА

 

     За да се подобри състоянието на земеделието в Северозападна България, към съществуващото практическо земеделско училище в Кнежа се създават някои нови сервизи като опитно поле, семепроизводно стопанство и свинарници.

     Опитното поле и семепроизводното стопанство са открити въз основа на заповед № 4054 от 25. 10. 1924 г. на министъра на земеделието.

     За нуждите на опитното поле са отпуснати 2326 дка земя до гарата, а откриването му е във връзка със създаването на мрежа от опитни институти, която е трябвало да служи като гръбнак на агрономическата служба в нашата страна.

     До 1927г. опитното поле е в процес на организация, разработване и парцелиране на земята, набавяне на жив и мъртъв инвентар, построяване на сгради и други. Макар и в период на организация, през 1926г. се поставя началото на научноизследователската дейност на полето, като Жечо Чолаков започва подобрителна работа с царевицата.

     През 1928г. се залагат първите опити с пшеница.

     През следващите 2 години – 1928 и 1929г.- опитното поле е заето все още главно със своето вътрешно уреждане, като постепенно разширява опитната си дейност.

     През 1930г. покрай подобрителната работа с пшеницата, фасула, ечемика и овеса се залагат и първите опити за обработка на почвата, за отглеждане на растенията и торенето. Това е първият организационен период на института, който може до се охарактеризира като подготвителен.

     Ръководители на опитното поле през това време са Ботьо Ников – пръв директор, който е същевременно и директор на Практическото земеделско училище в Кнежа, Александър Смирнов и Жечо Чолаков.

     Към Практическото земеделско училище до 1931г. освен опитно поле има и семепроизводно стопанство. През 1931г. двете стопанства – опитното поле и семепроизводното стопанство - са обединени в Държавна земеделска опитна станция със семепроизводство и с по-широки задачи. Ръководството на станцията се състои от директор, двама началници на отдели и един ръководител на семепроизводното стопанство.

     До 1938г. главната насока на работата в земеделската опитна станция е агротехниката. През този период са поставени за разглеждане най-важните задачи по обработване на почвата, отглеждането на растенията и торенето, като продължава и работата по селекцията на пшеницата, царевицата и слънчогледа.

     От 1938г. до 1940г. научноизследователската работа се разпределя еднакво между агротехниката и селекцията. През следващите 6 години, до 1946г., превес в работата на станцията взема селекцията, като през това време са излъчени пет царевични и два слънчогледови сорта.

     От 1946 до 1950г. научноизследователската работа отново се поделя поравно между агротехниката и селекцията.

     Това е вторият етап от развитието на Института, през който дейността му обхваща главно изследванията за подобряване на вегетационния фактор вода, който е решаващ за повишаването на добивите и за предпазването на реколтата от опустошителното действие на сушата; определяне торопотребността на почвата и рационализиране на торенето; селекционна работа в широк мащаб с царевицата и пшеницата, в резултат на което е излъчена пшеница сорт 301 и по- ограничено е работено със слънчогледа, ечемика и овеса, както и с производството но семена от нови сортове и видове селскостопански култури, подходящи за условията на района на Института.

     През 1950г. в резултат на проведена дискусия за положението на агробиологичната наука по решение на Министерството на земеделието станцията прераства в Институт по агротехника със значително увеличен обем на научноизследователската работа.

     Този е третият етап от развитието но Института – етап на преустройство на изследователската работа.

     Като сервиз към Практическото земеделско училище в Кнежа от 26.11.1928г. се откриват и свинарници. За завеждащ новооткритите свинарници е назначен агрономът Исай Георгиев.

     Откриването на свинарниците става в зависимост от опита да се осъществи износът на свинско месо “Бекон” за Англия чрез реализиране на така наречената “свинска концесия” (1926г.). През това време значението на нашето свиневъдство чувствително нараства, схваната е неговата могъща роля в процеса на трансформация на земеделието и за първи път нашата общественост открито  заговаря за свиневъдството в страната и въпросът за намиране на външен пазар за неговите продукти настойчиво е сложен за разрешение. Паралелно с това нуждите на нашето нараснало и до голяма степен подобрено свиневъдство изискват вече масова развъдно – подобрителна работа, изразяваща се в конкретни стопански агро-зоотехнически мероприятия.

            През месец април 1934 г. свинарниците се отделят от Практическото земеделско училище и се обособяват като самостоятелно учреждение със стопанство под названието Държавно депо за добитък край Кнежа. До 1936г. земеделската площ на депото достига 159 дка.

            През 1939 г. Депото за добитък е превърнато в Опитна станция по животновъдство, а през 1948 г. – в ДЗС, за да премине отново в опитна станция през 1959г..

            Бързите темпове, с които се разрастват и укрепват ТКЗС и ДЗС след масовизацията, налагат да се потърсят по-нови форми на селскостопанските научноизследователски институти. Така се раждат новите комплексни институти.

            През 1954г. Институтът по агротехника и Станцията по животновъдство в Кнежа се обединяват в Селскостопански научноизследователски институт.

            За да се подобри, разшири и задълбочи изследователската работа на института, за да може той по-добре да отговори на нуждите на селското стопанство в района, за да се подобри материално-техническата база и да се укрепят кадрите му, както и за по-тясното му свързване със селскостопанската практика, през август 1957г. Министерството на земеделието и горите излиза със специално решение по дейността и перспективите на института. По силата на това решение се предвижда институтът да бъде изграден и да се развива като комплексен селскостопански научноизследователски институт, който да обслужва научно селското стопанство във Видински, Михайловградски, Врачански, Плевенски, Ловешки, Търновски и Габровски окръг. За тази цел в системата на института са включени Комплексната опитна станция във Видин и Хидромелиоративната опитна станция в Павликени.

            През 1958г. се открива още една, трета, опитна станция по поливно земеделие към института в село Долни Луковит, Плевенски окръг.

            През периода след 1950г. научната тематика и организацията на института са разширени и броят на сътрудниците е увеличен.

            С обединяването на Института и Станцията по животновъдство през 1954г. и превръщането им в Селскостопански научноизследователски институт се увеличават поставените за разрешение задачи, една от които е работата с царевицата.

            По силата на две разпореждания на Министерския съвет от 1956 и 1957г. към института е обособена експериментална база, която работи на принципа на стопанската сметка.

            След реорганизацията и специализацията на научноизследователските учреждения в системата на АСН от 1961г. на Института по царевицата в Кнежа е възложено да координира и ръководи научноизследователската работа по селекция и технология на царевицата. В института работи един голям колектив от 24 научни сътрудници, който проучва комплексно всички въпроси по селекцията, биохимията, физиологията, генетиката, обработката, торенето, напояването, механизацията и икономиката на царевичното производство.

            В резултат на целенасочена научноизследователска работа в института са разработени и решени редица теоретически и практически въпроси от селекцията и семепроизводството на царевицата. Най-голям успех на колектива са създадените през този период нови високодобивни хибриди царевица. От тях най-голям интерес представляват Кнежа 35 - двоен междулинеен хибрид, създаден през 1963г.и Кнежа 36 , създаден през 1965г..

            Голям интерес представляват и най-новите хибриди на института: Кнежа 2л-601, Кнежа 2л-602 и Кнежа 2л-604. Тези хибриди имат големи продуктивни възможности и могат да осигуряват по 1200 до 1500 килограма зърно от дка.

      Проучени са и въпросите по механизацията на царевичното производство и са разработени технологии, които позволяват отглеждането на царевицата у нас да се води на световно ниво. С разработването и изпитването на новите технологии се дава възможност царевичното производство да се приведе изцяло на промишлени основи, като посредством прилагането на химизация и комплексна механизация се получава висока продукция с ниска себестойност.

В Института се разширява работата по напояването и механизацията, изследва се икономиката на царевичното производство и т.н.

Нов етап,  пети, в развитието на Института е изграждането на НПК в системата на НПО “Сортови семена и посадъчен материал”. Осъществената интеграция дава възможност за по-нататъшно развитие на науката и по-добрата й връзка с производството, за по-бързо внедряване на научните постижения в практиката. Тук се съсредоточава цялото сортоподдържане на хибридите, семепроизводството на родителските им форми и на една трета от хибридното семепроизводство при най-ефективно използване на Микрозавода за самоопрашени линии и ЗСКХЦ.

Поради добрите взаимоотношения и координацията между директора на Института от 1978г. д-р Н. Томов, по-късно академик, и генералния директор на НПК д-р П. Беремски и помощта на производствените единици, този период е един от най-плодотворните за Института. Научноизследователската работа в него е поставена на високо научнометодическо равнище в унисон с развитието на световната наука, в резултат на което са признати и районирани хибриди от всички групи на вегетация и направление на използване.

В Института е концентрирано цялото суперелитно семепроизводство на разпространените хибриди. Разширена е внедрителската дейност и е създадена мрежа от демонстративни опитни полета в страната.

Изследванията в областта на технологията са насочени към пълна изява на генетичните продуктивни възможности на хибридите, към разработване на комплексни технологии по направление на използване и условия за отглеждане на царевицата.

В широк план са разработени въпросите по обработка на почвата с различна степен на редуциране до нулева при сеитбооборотно звено и като монокултура с напояване и без напояване, за ролята на сеитбообръщенията и предшествениците на царевицата и връзката им с борбата срещу плевелната растителност.

Разработени са икономически оценки и обосновки на отделните фактори от технологията на царевицата за зърно, силаж и семепроизводство. Внедрени са технологии за суперинтензивно производство за зърно и силаж при средни добиви 1200 – 1500кг/дка зърно и 2500 кг/дка суха биомаса в различни райони на страната.

Високомащабна и ефективна научноизследователска дейност се разгръща в Института през неговия пети етап на развитие и особено по времето и ръководството на академик Никола Томов. Тя е резултат и на добрата кадрова научна политика.

Научноизследователската работа на Института се осъществява при активно международно сътрудничество и сътрудничество  с институти в страната.

Сътрудничеството се осъществява чрез обмяна на селекционни материали и създаване на съвместни хибриди, обмяна на информация и научна литература, съвместни сесии и симпозиуми, посещения и обмяна на опит и сътрудници, обучение на кадри, съвместни научни програми и т.н. Институтът активно участва в европейската организация ЕУКАРПИЯ, в четири програми на Европейската научна група по царевицата към ФАО, в световната организация за борба с царевичния пробивач.

Настъпилите в края на 1989г. промени в обществено-политическия и икономическия живот на страната оказват определено влияние върху организационното и икономическото състояние на Института. От 1991г. той излиза от системата на НПК и НПО “Сортови семена и посадъчен материал” – София и преминава изцяло към ССА. В съответствие с новия пазарен механизъм и новите форми на земеползване научноизследователската работа се ориентира към разработване на теми и задачи с по-близък приложен характер.

Изпълнението на научноизследователската програма е резултат от труда на няколко поколения учени: трима академици, един член кореспондент, дванадесет професори, няколко десетки старши научни сътрудници, специалисти и работници, посветили творческите си усилия за просперитета на аграрната наука и земеделското производство. Общо в Института работят 134 човека, от които 25% са научни работници и специалисти с висше образование Научноизследователските програми на Института се изпълняват от 21 научни работници и 4 специалисти с висше образование.

Институтът по царевицата е бил и ще бъде един от стожерите на аграрната наука в Република България.До сега в него са създадени: пшеница – 2 сорта; ечемик – 1 сорт; слънчоглед – 2 сорта; овес – 1 сорт;; царевица – 5 сорта; между- сортови хибриди – 9 броя и 85 междулинейни хибрида, от които 19 защитени със сертификат; породата Голяма бяла българска свиня.

В генбанката се поддържат 3000 селекционни образци.

 

ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ

 

Будните културни дейци още по време на турското робство съзнават огромното значение и силата на печатното слово. Както вече бе изтъкнато, в Кнежа са получавани редица периодични издания, главно вестници.

Освен изданията на революционната организация, в Раховската кааза се получават печатаните в Цариград български вестници – “Македония”, “Турция”, “Слава”, “Училище” и други. Те се считат за народни вестници, защото в една или друга степен поместват дописки за положението на народа, за зулумите на турци, гърци и чорбаджии, отпечатват статистики, географски и етнографски описания, материали за българската история и други.

Обществено-културният живот в Кнежа след Освобождението се характеризира и с някои седмични и периодични издания.

Първият вестник в Кнежа, който има неколкогодишно съществуване – от 1910 до 1914г -, е седмичният независим обществен вестник “Кнежански глас” с редактор Иван Г. Бакърджиев, а след него Илия З. Мишев и стопани Иван Тричков и Стефан Зелков. Първият брой на този вестник излиза на 30.11.1910г, а последният е от 29.06.1914 г. Излизат общо 45 броя.

Вестникът официално обявява, че ще защитава интересите на населението от кнежанския  край и мени политическата си линия съобразно политическите режими през този период.

През 1924г. и 1925г. под редакцията на Иван Н. Кольовски излиза седмичният вестник “Кнежански вести”, чийто стопанин е Кръстьо Марински. От вестника излизат едва 25 броя. Това е единственият селски вестник за времето си в България и има за цел “да стане изразител на обществения живот в селото”, като съобразно тежките политически условия през тези години се  стреми да следва прогресивна политическа линия : препечатва статии от прогресивни вестници, прави прегледи на външните и вътрешни политически събития, помества статии за кооперативното обработване на земята, за хигиената и благоустрояването на селото, за скъпотията, за беднотията и обезземляването на селяните. 

По това време вестникът поставя въпроса селото да стане град, като се мотивира, че ще има “икономически район”, и играе в миналото и политическа роля.

В архивите е намерен и вестник “Мизия”, год.I, бр.7 от 26.07.1926г.- седмичен вестник за обществен живот, селско стопанство, благоустройство и просвета, издаван от Младежки демократичен сговор “ Кнежа-Бяла Слатина”.

През 1927г. излизат едва 3 книжки от месечното литературно списание за родно творчество и критика “Жетварка” с редактор току-що завършилият художествената академия и постъпил като учител по рисуване в Кнежа , станал по-късно известен скулптор, Иван Фунев. В списанието се поместват стихотворения, статии по просветни въпроси, театрални бележки и други материали.

По същото време в Кнежа се отпечатва и излиза в 4 броя месечният бюлетин на кнежанската Популярна банка със статии по кооперативни и банкови въпроси.

В единствен брой през 1927г. излиза и седмичникът “Кнежанско ехо” за обществен живот и култура, пълен с много реклами.

Сравнително по-дълъг живот – от 1927 до 1933г.- отбелязва “независимият седмичен вестник за стопанска култура и просвета” – “Тръбач”. От вестника са отпечатани 256 броя. До 65-тия брой вестникът излиза под редакцията на Ангел Иванов Терзийски и съвместен комитет от Кнежа и Бяла Слатина. Отпечатва статии по селско стопанство, по здравеопазване и просветно дело, както и обявления. Вестникът се печати в Бяла Слатина в тираж до 800 броя.

От 1928 до 1930г. в тираж от 200 - 500 екземпляра , в началото 3 пъти месечно, излиза вестник “Кнежански стопански известия”. Последователно негови редактори са Ангел Ив. Терзийски и Иван Н. Кольовски. Вестникът ратува за подобряване на селския бит в кнежанския район, помества статии по селскостопански, здравни и педагогически въпроси и за злоупотребите по отдаване под наем на фондовите зем, опитва се да стои на официални позиции.

Във връзка с тези културно-просветни изяви е необходимо да се изтъкне и печатарската дейност на няколко печатници в Кнежа. Първата се назовава “Труд”. Засега няма данни кой е нейният стопанин и колко време е просъществувала. След нея работи печатницата на Стефан Зелков, който същевременно е и книжар. В печатницата му, която е добре организирана, са отпечатани и първите панорамни снимки на Кнежа.

След 1912г. работи и печатницата на Денко Г. Денков, в която по-късно се отпечатват местните вестници. Тя задоволява нуждите от печатни материали, обяви, покани и формуляри на културните институти, на учреждения, училища и частни лица в селото и района.

От 1950г. започва излизането на вестник “Сталинец”. Брой 1, год.I от него излиза на 30.06.1950г. и с известни прекъсвания продължава до 24.03.1961г., след което вестникът е преименуван на “Септемврийско знаме” - така излиза от 01.04.1961г. до 07.09.1990г. като орган на общинските ръководства в Кнежа и финансиран от по-крупните предприятия в града. 

 

 ЗДРАВНО ДЕЛО

 

По време на турското робство населението на Кнежа при заболяване широко използва народната медицина, лечението с билки. Редом с това широко се практикуват баенето, заклинанията, магиите и други, свързани с дълбокото и тотално невежество и суеверие на хората, средства, които в повечето случаи се крепят на чисто религиозна почва. Сред населението се подвизават разни врачки, баячки, самозвани лечители на зъби, които при вадене на болни зъби  си служат с най-обикновени клещи. Голяма и гибелна роля за измирането на населението по време на чумни и холерни епидемии играе и убеждението за предопределеността. В повечето случаи изцелението на болния се предоставя на съдбата, т.е. на това, “което му е писано”, “както е орисан” от трите орисници при своето раждане. Хората нямат елементарни здравни навици, с изключение на това след събуждане от сън и преди сядане за ядене да се мият очите и ръцете. Къпането на тялото в повечето случаи се свързва с благоприятен случай или ситуация – наличие на река, дъжд или голям празник. Сапунът се прави от луга, добита от промиване на пепел, защото прадедите ни не са познавали що е това сода каустик. Добитият при такива примитивни условия сапун служи преди всичко за изпиране на връхни дрехи, защото в повечето случаи не се носят долни дрехи, бельо. Паразитите по хората тогава са нещо обичайно и естествено, особено въшките. Поради лошите хигиенни условия, липсата на навици, голямата пренаселеност в землянките и то заедно с животните, сиромашията и други социални причини, болестите се ширят и хората  измират смирено и безропотно. Голямата смъртност при децата е истинско социално бедствие. Така например през 1895г. от всичките 196 раждания са регистрирани 137 смъртни случая, от които 57 на деца до 3-годишна възраст, а едва 9 души достигат над 70 години.

Санитарно-медицинското обслужване на населението след Освобождението се развива много мудно.

За първи път в Кнежа е открит медицински фелдшерски участък през 1892г., а от 1893г. функционира и правителствена аптека. Фелдшерският участък в Кнежа държи и селата Д. Луковит, Гостиля, Ставерци, Брегаре, Бешлии, Горни и Долни Вадин, Остров, Галово, Крушовене, Селановци и Лесковец.

От месец януари 1904г. е открит лекарски участък със завеждащ д-р Балю Балевски от град Троян. В началото на 20-и век материалните условия за работа на медицинската служба в Кнежа са много тежки. Липсва сграда за болнично лечение, а се ширят епидемии и болести – дифтерит, краста, очебол, туберкулоза и др.

При такива условия и настойчиви искания не закъсняват и някои мерки. XIV-то обикновено Народно събрание в първата си сесия през 1907г. взема решение за построяване и откриване на петокласна болница в Кнежа. През 1909/ 1910г. сградата е построена, за което са изразходени 23 843лв.

През 1920г. болницата се води вече като Третостепенна областна болница. Разбира се, за пълно обхващане на населението с необходимата здравна помощ не може да се говори.

Освен построената болница в сградата на общината се организира и общинска амбулатория, където се извършват прегледи на населението, а също така и някои профилактични мероприятия като имунизации и ваксинации, организиране на обезвъшляване, карантинни мероприятия и др.

През 1938 г. Държавната болница се завежда от общинския лекар д-р Андрей Брусев, има две акушерки и един прислужник. Същите лица завеждат и здравносъвещателната станция в града.

Справедливостта изисква да се изтъкне, че д-р Брусев от София десетилетия наред работи в Кнежа като лекар, който  отдава енергия и умение за издигане на здравната култура и лекуването на населението.

Дълги години в Кнежа работи като аптекар и Васил Тотев.

 

СЕЛИЩНО УСТРОЙСТВО, БЛАГОУСТРОЯВАНЕ, СЪОБЩЕНИЯ, ЕЛЕКТРИФИКАЦИЯ, ВОДОСНАБДЯВАНЕ

 

     Според събраните данни за вида на селището  преди Освобождението можем да скицираме следната картина: Село в полусъбран вид, къщите са предимно землянки и около тях зимници, кошари и голям харман. В повечето случаи всичко това е оградено с окоп или плет. Дворовете са разделени поединично или на групи по родове, а между тях – поляни, използвани за хранища, а на някои места и за гробища. Така е зает целият северен склон на хълма Русалиите. По левия бряг на реката е заселена една малка ивица, приблизително около две линии на днешните строителни квартали, от сегашния централен площад до Бешковския мост.

     Гробища е имало там, където е дворът на църквата, на площадчето пред Малкоданците и на изток в четвърта махала, в двора, където по-късно е построено училище “Софроний”, в двора на сегашното училище „Паисий” и на други места. През 1880г. е взето и приведено в изпълнение решението да бъдат изоставени всички стари гробища и да бъдат използвани само новоочертаните, които се използват и досега.

     По южния склон на Русалиите  има български дворове, а южно от линията, където сега минава шосето за Плевен, се простира турската махала. Циганската махала е  там, където сега е дворът на гимназията по земеделие.

     Преди Освобождението единствените масивни обществени сгради са църквата и училището пред нея. Частни зидани над земята къщи има съвсем малко. Една от тях е запазената и досега Кольовска къща (сега музейна къща), строена през 1860г. Десет години след Освобождението дори при преброяването от 01.01.1888г. 75% от къщите се оказват землянки. Тук ще добавим и това, че за разлика от днешно време, когато се полагат грижи за озеленяване и за засаждане на овощни и декоративни дръвчета, тогава не се е виждало нито едно дръвче из селото. От една страна, причината е в това, че свободнодвижещият се добитък унищожава растителността, а от друга, дървета не са засаждани, защото ще правят завет и ще спират вятъра при отвяване на житото по харманите.

     След Освобождението започва строителство и на зидани къщи - някои от тухли, а повечето от кирпич. Селото се разраства и не може да се развива повече безразборно. Наложително става неговото планиране и работата по това започва през 1896г.. През 1900г. регулационният план е завършен и приет.

     През периода до 1944г. обликът на Кнежа значително се променя. Наред с прокарването на плана всеки стопанин се стреми да си направи къща над земята. Покривите вече се правят от керемиди (стария модел), по-късно се въвеждат в употреба циглите (марсилски керемиди). През този период са построени известен брой обществени сгради: седем училища, старата болница, ветеринарната лечебница, сградата на опитната станция, читалищната сграда, народната банка и други.

     Благоустрояването на улиците започва с изграждането на главните пътни артерии. В това отношение се забелязва влиянието на старите държавни пътища. По време на римското владичество в Кнежа и землището му  минават пътища, които имат преди всичко стратегическо-отбранителен характер и свързват крепостните крайдунавски градове с вътрешните центрове на империята. Такъв път с посока запад – изток  минава през Конунски дол и свързва римския град Монтана с град Оескус в устието на река Искър. Останки има и от пътя, свързващ град Видин с град Плевен. В старите географски карти са означени и други пътища, като например пътят от Оряхово до Орхание (Ботевград).

Известно е, че направата на шосето Оряхово – Кнежа – Червен бряг – Орхание  има за Османската империя преди всичко стратегическо значение. То е строено на части в различно време и често е поправяно. След Освобождението неговото стопанско значение нараства особено много. Това шосе има голямо значение за развитието на икономиката на Кнежа особено в края на ХІХ век, когато е открита железопътната линия София – Червен бряг. През 1888г. започва по-солидна поправка и поддържане на това шосе.

     През 1889-1900г.е построено шосето Борован – Бяла Слатина – Кнежа – Махалата /дн.гр.Искър/. Този път също работи усилено през турско време.

     Пътят за село Гостиля и селата в поречието на река Искър е шосиран в средата на 60-те години на ХХ век, като преди това през 1943/1944г. му е направена реконструкция и пренастилка.

     През Първата световна война започва строителството на теснолинейна ж.п. линия от Червен бряг за Оряхово. Участъкът от Червен бряг до Бяла Слатина е завършен и открит за експлоатация през месец март 1918г., а участъкът до Оряхово окончателно е завършен през 1930г.. Тази нова съобщителна артерия започва да играе положителна роля в икономиката не само на Кнежа, но и на целия район. Въпреки подобренията в техническо отношение относно подвижния състав, в края на ХХ век тази линия не успява да издържи на конкуренцията на шосейния транспорт и е закрита и демонтирана.

     По отношение на градската пътна мрежа трябва да отбележим, че 87-те километра улична мрежа на Кнежа представляват главна грижа на общинските ръководства. В днешно време има 42 км асфалтирани улици, 3 км бетонирани, 23 км шосировка и въпреки всичко остават с черен път 19 км.

     След Освобождението в условията на развиващия се икономически и културен живот са организирани и по-редовни пощенски съобщения.

     На 15.06.1884г. в Кнежа е открита и работи телеграфо-пощенска станция. Тази изключителна за времето придобивка радва извънредно много населението на Кнежа и околните села. Възможностите за една съвременна връзка с останалите краища на Родината и с чужбина неимоверно нарастват. Засилва се естествено и информацията от столицата към кнежанския край.

     По това време пощата се пренася по пощенския тракт, поддържан от пощонаематели по договор, с коне и каруци. Така например, през 1890г. пощенският тракт е  три пъти седмично Рахово – Кнежа – Д. Луковит и три пъти седмично Враца – Б. Слатина – Кнежа и обратно.

     Телеграмите се разменят с морзов апарат.

     Дълги години пощенската станция се помещава в частни сгради, до 1960г,. когато се настанява в новопостроената собствена сграда.

     За повишаване културата в бита на населението голямо значение има електрификацията на селищата. За Кнежа това мероприятие е осъществено при изключителен интерес и упоритост, поради което ще разкажем малко по-подробно за неговото осъществяване.

     Инициативата е подета през 1934г. Ръководствата на Потребителната кооперация, представлявана от Тодор Николов, и на Популярната банка, представлявана от Върбан Тричков, Трифон Бачийски и д-р Стефан Вътков, се събират на заседание за обсъждане на инициативата за електрификация на селището. Взема се решение и се основава Производителна кооперация “Електровод”. От кооперацията и банката се отпускат средства за закупуване на едно динамо и известно количество бакърена жица и стълбове. С парен двигател, взет от тогавашната цигларница, се започва работа по електрификацията на Кнежа. За председател на новооснованата кооперация “Електровод” е избран Тодор Николов /адвокат/ и за заместник-председател д-р Стефан Вътков. Материалната част на кооперацията е настанена в задната част на читалищния двор, с оглед обслужване на бъдещо кино в читалищния салон, където е построена малка сграда за машинно отделение и канцелария.

     Първите опити с така стъкмената централа се оказват несполучливи. Налага се парният двигател, взет от цигларницата, да бъде освободен и се взема самоходният локомобил на Кръстьо Ачката, който става и първият машинист на централата. Този двигател издържа само една зима. Необходим е двигател с повече мощност. За целта се взема нафтов мотор от Петко Христов, жител на село Търнак. С него работата чувствително се подобрява и централата заработва редовно, макар и с малък производствен капацитет. През 1936г. общо в селото е консумирана електрическа енергия в размер на 12 000 квт/ч. За оползотворяване на отпадъчната вода се построява и малка баня.

     За да се направи кооперация “Електровод” кредитоспособна и се разшири дейността й, се пристъпва към масово записване на членове на кооперацията. Тодор Николов напуска кооперацията по здравословни причини и на негово място председател става д-р Стефан Вътков. По негова инициатива се подема акция за събиране помощи за “Електровод”. Организират се махленски събрания. В училище “Кнежица” акцията е подпомагана от Димитър Антонов, в училищата “Отец Паисий” и “Софроний” – от Тодор Зоровски и в училищата “Христо Ботев” и “Васил Левски” – от Никола Бачийски. Тази акция продължава две години. Населението се оказва отзивчиво към мероприятието електрификация и дава много помощи. На самите събрания, след като д-р Вътков разяснява нуждата от електрификация, веднага стават записвания на парични суми, а на другия ден тръгват коли, които събират помощи, давани от населението под формата на зърнени храни. Дават кой каквото има – някъде и яйца. С такива средства се построяват електрически линии в първа махала от техникума до Динковския площад, във втора махала – от кооперация “Напредък” до двора на Петър Търговски, по Оряховското шосе – до Струпенското ханче, в трета махала – до Занковското и в четвърта махала – до Голямата чешма. Събраните суми се приемат от кооперация “Електровод” като дялов капитал, срещу който се записват нови членове от съответните махали. По този начин за две години се записват около триста нови кооператори. Кредитоспособността на кооперацията е подсигурена и Народната банка дава неограничени кредити за разширяване на мрежата. Това налага да се търси нов, по-мощен двигател, тъй като мрежата много се разраства.

     През 1938г. договорът с Петко Христов се преустановява и от фирмата “Абоба” – София се закупува мотор от седемдесет конски сили, който за една година утроява производството на електрическа енергия. Поради неудачно монтиране тоя мотор работи само една година, получава неотстраними повреди и се наложило закупуването на нов двигател.

     Дейно участие в работата на кооперация “Електровод” вземат Илия Хиков – като секретар на управителният съвет и Тодор Зоровски – като председател на контролния съвет.

     В описания вид кооперация “Електровод”съществува до 1945г., когато с целия си актив минава към държавата по силата на новия закон за електрификацията на страната. Кооперацията е предадена на държавата с 20 км електрически линии, двигателна стойност 350 000 лева и генератор на стойност 150 000 лева, без да е показан какъвто и да е пасив на кооперацията.

     След одържавяването на електрификацията в Кнежа за свързването й с държавната мрежа са построени два трансформаторни поста. През следващите 60 години електрическата мрежа в Кнежа обхваща цялата територия на селището, включително и много стопански обекти в землището. Само градската електрическа мрежа има дължина 80 километра, а консумираната електрическа енергия за 1963 г. е 3 577 000 кВт/ч, а за 2005 г. е в размер на 48 476 890 кВт/ч.

 

ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ

 

     Наличието на водни източници е важен фактор при създаването на населени места. Без да се спираме на значението на големите водни басейни и бреговете на големите реки, местата покрай течащи води и наличието на извори често са определящи за трайно заселване на групи от хора. За Кнежа наличието на река Гостиля и многобройните извори от двете страни на нейната  долина  определят местата за заселване от най-стари времена.

     Останките от селище в местността Кривуля показват, че още в средата на третото хилядолетие пр.н.е човекът е предпочитал близостта на реката за задоволяване потребностите си от вода.Наличието на извори около площада, където сега е автогарата на Кнежа, също е определящо за наличието на тракийско селище, което е видно както от надгробните могили в района, така и от наличието на стари строежи и монетни находки от римско време. Такъв е случаят и с местностите Върбица, Сребрен и Кошутаняка.

     Наличието на останки от селища и в такива местности като Залупен геран и Маринов геран говори, че и в онези далечни времена вода е  черпана и от места с високо ниво на подпочвените води. Така с течение на времето се усъвършенстват начините за копаене на кладенци(бунари, герани).

     Съществуването на Кнежа като селище през Първата и Втората българска държава, та дори и до края на ХVІІІ век, е свързано с водоизточниците, наричани сега Голямата и Малката чешма. И макар животът на селището да е прекъсвал през кърджалийско време, при новото заселване в самото начало на ХІХ век първите заселници се установяват пак около познатите чешми. Оттук се  черпи вода не само от близката околност по десния бряг на реката, но и от голяма част от живеещите по левия бряг, от района на старата гимназия до източния край на града, където водата по химически състав е негодна за пиене.

     Ако за чешмите Голямата и Малката изобщо не се знае кога са правени, то според една легенда турчинът феодал Исмаил, вероятно през ХVІІ век, е направил чешма близо до конака (т.е. в източната част на квартала до сегашната автогара), наредил тази чешма да се нарича на негово име, както и самото село (Исмаил бунар).

     Впоследствие разрастването на Кнежа по територия на запад и север става за сметка на кладенците,  някои от които с махленски характер. Използването им, особено на обществени места, е много рисковано от замърсяване, поради което често  върлуват епидемии.

     В по-ново време се осъществяват опити за отвеждане на вода по гравитационен път и направата на чешми в места, нуждаещи се от питейна вода. Първата чешма с доведена вода от извора, намиращ се до шосето за Плевен (над мелницата), е направена през 1895г. при кметуването на Петър Панчов. Това е чешмата в черковния двор. По-късно този водопровод е продължен до двора на старата гимназия.

     Вторият случай е с хващането на вода от района на Малката чешма и направата на няколко чешмички по сегашната улица  “23 Септември”. Това става около 1940г..

     За цялостно водоснабдяване на град Кнежа се заговаря от 1949г.. Проучен е водоизточникът Свинското езеро – до двора на земеделското училище. След преодоляване на много трудности по водохващането, изграждането на помпената станция, резервоара, напорния и главния водопроводи, през 1955г. водоснабдяването е пуснато в пробна експлоатация. Още същата година, а особено през следващите, започва усилено строителство на странични водопроводи по отделни улици, в много случаи с активната помощ и средства на живущите около дадения водопровод. С държавни средства са построени водопроводите и по други главни улици. Водоснабдени са редица стопански обекти, което довежда до голямо увеличение на количеството на консумираната вода. Това налага изграждането на второ водохващане и помпена станция в местността Пеев кладенец. По-късно към съществуващата водопроводна мрежа са включени още две помпени станции.

     В най-ново време се пристъпва към изграждането и на отводнителни канали във връзка с изграждането на жилищните кооперации и други обекти.

     Понастоящем в Кнежа са изградени водопроводна мрежа от 87 км, 100% от наличната улична мрежа и 15 км отводнителни канали.

 

                                        ГАЗИФИКАЦИЯ

 

Кнежа притежава една природна даденост в м.Маринов геран, която дълги години стои безстопанствена и неизползвана. Става въпрос за инсталацията за подготовка на газ, събиран по газопроводни пътища от различни близки до Кнежа газонаходища. През 2004г.общинското ръководство начело с кмета Симеон Шарабански, подкрепено от Общинския съвет,  актува като общинска собственост 2560 м газопроводи, които влага като апортна вноска в изграденото дружество”Кнежа-газ”ООД и от 2005г. започва поетапната газификация на града в сътрудничество с фирма “ТАСИ”ООД. Дяловото участие на общинското дружество възлиза до този момент на 67%, а на фирмата съдружник 33%.

Стартът се поставя с изграждането на разпределителна газопроводна мрежа и сградни отклонения в уличната мрежа на града като начало на битова газификация. През 2005г.са изградени 3600м газопроводи изцяло в регулация и са газифицирани 2 промишлени, 4 обществено-административни и няколко частни, битови, обекта.В края на 2006г.се добавят още 6000 м разпределителни тръбопроводи и се увеличава броят на потребителите на газ : още 8 промишлени и 5 обществено-административни обекта, както и 40 битови абонати.По този начин синьото гориво се използва по-рационално и с голям икономически ефект за нуждите на общинската болница/” МБАЛ-Кнежа” ООД/, на няколко училища и детски градини, на сградите на Общината и читалището; за тютюнева сушилня, хлебопекарна, кооперация и други обекти с обществено и икономическо значение за града и общината. Така в началото на новото хилядолетие Кнежа прави своите малки, но категорични стъпки в благоустрояването си по европейски.

 

ПРИЛОЖЕНИЯ

 

А/ СПИСЪК НА КМЕТОВЕТЕ НА КНЕЖА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО НАШИ ДНИ

 

1.    Цветко Вълчов Ролански – 1877 - 1878г.

2.       Димитър Иванов Гърков – 1879г.

3.       неизвестен

4.       Яким Цеков – от 1883 - 1887г.

5.       Стоян Генов Кольовски – 1888-1890г., от 13.10.1902г. до 23.09.1903г. и от 14.05.1911г. до 18.01.1914г.

6.       Христо Цветков Шарабански – 1891-1893г.       и от 01.01.1899 до 15.09.1899г.

7.       Петър Панчов – 1894- 1895г.

8.       Въло Пацов Денински – 1896 - 02.11.1896г

9.       Въло Илиев Занков – от 03.11.1896 - 1898г.

10.  Георги Иванов Пресолски – от 15.09.1899г. до 11.02.1900г. и от 07.10.1904г. до 10.06.1906г.

11.  Тодор Първанов Бачийски – от 18.03.1900г. до 12.03.1901г., от 13.05.1901г. до 13.10.1902г. и от 18.10.1908г. до 14.05.1914г.

12.  Ненчо Калейчов – от 23.09.1903г. до 06.10.1904г.

13.  Йото Нинчов Петровски – от 10.06.1906г. до 01.02.1907г.

14.  Гено Танчов Кольовски – от 11.04.1907г. до 18.10.1908г. и от 01.06.1928г. до 01.08.1930г.

15.  Васил Димитров Веков – от 18.01.1914г. до 13.11.1918г.

16.  Симеон Стайков Дамяновски – от 13.11.1918г. до 03.03.1920г.

17.  Тодор Иванов Жилков – от 03.03.1920г. до 15.05.1922г.

18.  Александър Петков Македонски – от 15.05.1922г. до 09.06.1923г.

19.  Тричленка – от 09.06.1923г. до 16.08.1924г.

20.  Илия Стоянов Кънчовски – от 16.08.1924г. до 01.07.1925г. и от 11.01.1927г. до 01.06.1928г.

21.  Иван Михайлов Конов – от 01.02.1931г. до 30.06.1932г.

22.  Трифон Илиев Бачийски – от 01.12.1931г. до 25.02.1933г. и от 25.02.1934г. до 20.09.1934г.

23.  Йордан Пешунов – от 01.10.1934г. до 04.12.1934г.

24.  Христо Иванов Терзийски – от 04.12.1934г. до 30.08.1935г.

25.  Петър Д. Черняев – от 01.09.1935г. до 24.03.1937г.

26.  Димитър П. Бакърджиев – от 14.04.1937г. до 15.12.1937г.

27.  Георги Христов Иванов – от 26.01.1938г. до 09.01.1940г.

28.  Никола Партениев Николов – от 08.01.1940г. до 15.12.1941г.

29.  Александър Йорданов Стайков – от 15.12.1941г. до 09.02.1944г. и от 02.08.1944г. до 01.10.1944г.

30.  Дончо Йосифов Дончов – от 13.03.1944г. до 04.08.1944г.

31.  Ангел Тодоров Бачийски – от 01.10.1944г. до 30.11.1945г.

32.  Петър Михайлов Бешков – от 01.12.1945г. до 05.04.1949г.

33.  Борис Димитров Йоцев – от 05.04.1949г. до 02.06.1949г. и от 01.04.1955г. до 10.02.1968г.

34.  Борис Томов Николчев – от 02.06.1949г. до 31.01.1955г. и от 30.05.1981г. до 08.06.1986г.

35.  Петър Петков Беремски – от 10.02.1968г. до 25.02.1970г. и от 02.11.1999г. до 11.11.2003г.

36.  Михаил Хинов Начов – от 25.02.1972г. до 13.01.1974г.

37.  Цанко Георгиев Белегански – от 13.01.1974г. до 30.04.1977г.

38.  Тодор Цветков Драшански – от 30.04.1977г. до 30.05.1981г.

39.  Илия Димитров Неновски – от 10.06.1986г. до 31.10.1990г.

40.  Тричленка

41.  Веселин Петров Попишки – от 01.11.1991г. до 31.01.1995г.

42.  Николай Георгиев Горнишки – от 09.11.1995г. до 02.11.1999г.

43.  Симеон Тодоров Шарабански – от 11.11.2003г.

 

Б/ КАЛЕНДАР НА ПО-ВАЖНИТЕ СЪБИТИЯ И СТРОЕЖИ В КНЕЖА

 

Приблизително около 1810г. в Кнежа идват първите заселници след “кърджалийско време”. Това са фамилиите Пелкинци, Къндинци и Сайванците.

            От 1830г. в Кнежа има свещеник – поп Еленко.

            През 1830г. поп Еленко отваря първото килийно училище в Кнежа.

            През 1846г. в килийното училище в Кнежа започва да учителства първият кнежанин учител – Тодорчо Стоянов Кольовски.

            През 1856г. училището в Кнежа става взаимоучително и за него е изградено специално помещение – замлянка. Предполага се, че тя е била в двора, където е построена по-късно съществуващата и сега двуетажна къща, бивша собственост на Герго Ив. Терзийски.

            През 1860г. е завършен строежът на храма “Света Троица”.

През 1860г. е построена Кольовската къща, сега сграда на музея.

През 1869г. е построена първата училищна сграда над земята. Тя съществува и сега, пред църквата. В нея се помещава печатницата.

На 14.07.1884г. е открита телеграфо-пощенската станция.

На 01.11.1888г. съществуващата учебна сграда изгаря.

През 1889г. е построена нова учебна сграда с четири класни стаи – южно от църквата. Наричали я “тенекеното училище”.

През 1890г. е възстановена изгорялата учебна сграда (пред църквата).

През 1892г. за първи път в Кнежа са открити медицински фелдшерски участък и аптека. 

През 1896г. е основано читалище “Борба”.

През 1897г. е построено училище “Софроний”.

През 1897г. в Кнежа идва първата вършачка, движена от парен локомобил.

През 1899г. е отворено трикласно училище – прогимназия.

През 1904г. е открит медицински лекарски участък.

През 1904/1905г. е строена сградата за земеделско училище.

От 01.09.1907г. е открито земеделското училище.

През 1908/1909г. се строят учебните сгради на училище “Христо Ботев” и на“Отец Паисий”.

През 1909/1910г. е построена първата сграда за болница (Старата болница).

През 1910г. са отворени началните училища “Христо Ботев” и “Отец Паисий”.

През 1911г. е открита петокласна болница.

През 1911г. е открита ветеринарна амбулатория

През 1920г. в Кнежа е открита непълна гимназия.

През 1923-1925г. се строи нова училищна сграда (старата гимназия), в която от 01.09.1925г. са настанени прогимназията и гимназията.

През 1924г. се слагат основите на опитното поле – предшественик на Института по царевицата.

През 1928 година е построена ветеринарната лечебница.

През 1930г. е построена сградата на общината.

През 1930г. е извършена надстройка на втория етаж на земеделското училище.

През 1930/1931г. е построена училищна сграда в първа махала и от есента на 1931г. в нея е отворено начално училище “Васил Левски”.

През 1936г. заработва първата електрическа централа.

През 1938г. в основни линии е завършен строежът на читалищната сграда.

През 1942г. новопостроената маслодобивна фабрика посреща първите си клиенти.

На 23.11.1943г.село Кнежа е обявено за град.

През 1945г. на 27.05 са основани І и ІІ ТКЗС.

През 1946г. е открито Средно професионално училище, което подготвя по 60 специалисти годишно по професиите шивачество, готварство, домакинство и др. По-късно то прераства в Земеделско практическо училище с краткосрочен курс на обучение по селскостопански специалности. През 1965г.  се обединява със селскостопанския техникум.

През 1950г. става масовизиране на ТКЗС и са обособени 7 текезесета.

През 1950г. е направена надстройка на втория етаж на училище “Отец Паисий” и е отворена трета прогимназия.

През 1955г. става уедряване на ТКЗС и са обособени 4 текезесета.

От 01.01.1959г. е създадено обединено ТКЗС “Ленин”.

През 1960г. е открита новата пощенска станция.

От 1960г. започва производство в консервената фабрика.

През 1964г. е открита новата болница.

От 01.04.1965г. е обособен Завод за изпълнителни механизми.

От 1966г. се открива ПТУ по машиностроене.

През 1967г. е построена нова учебна сграда в квартал №94 (ІІ махала). Там се настаняват гимназията и първа прогимназия като Средно политехническо училище.

През 1968г. е обособен Завод за пластмасови изделия.

През 1968г. е открито Средно професионалнотехническо училище “Христо Смирненски” за подготовка на кадри за машиностроенето.

От 1969г. се поставя началото на събирателната работа за музейната сбирка.

През 1969г. е открит Цех 140 към Завода за елекрокари – София, по-късно преименуван в Завод за резервни части.

На 09.09.1969г. е открит свинезаводът.

През 1970г. влиза в експлоатация автогарата.

От началото на 1971г. започва да функционира АПК.

На 11.02.1971г. е открита първата музейна експозиция.

През 1972г. е открита сградата на киното в трета махала.

На 23.05.1973г. тържествено е открита новата учебна сграда на ССТ.

През 1975 се открива пансион към ССТ за ученици от други населени места.

От 01.01.1976г. започва да функционира НПК.

През 1985 и 1986г. е извършена реставрацията на сградата на музея.

На 23.05.1989г. тържествено е открита експозицията в реставрираната музейна сграда.

През 1996г. излиза първото издание на “История на Кнежа”.

От 1999г. СПТУ по машиностроене се преобразува в Техникум по машиностроене “Христо Смирненски”.

От 2000г.селскостопанският техникум се преименова в Техникум по селско стопанство”Стефан Цанов”/понастоящем Професионална гимназия по земеделие/.

На 23.11.2001г. тържествено е открит паметникът на загиналите през войните от Кнежа.

 

В/ ИМЕНА  НА  МЕСТНОСТИ

 

            АГИНИТЕ ОРНИЦИ, АГИНОТО. Равнинна местност на юг от селото. Вероятно нивите са  владение на някакъв турчин феодал, ага, който около Освобождението избягва и нивите му остават необработени, неорани/орници/.

            БАГЛЪКА (в турски документ от 1869 год.). Поредица от по-малки и по-големи хълмове, които обхващат десния бряг на селската рекичка, след като тя напусне селището. Там някога са били старите лозя, “нашенските лозя”, които до края на ХІХ век са напълно унищожени от филоксерата и заменени с американски сортове. След Освобождението населението изоставя турското име на лозята и започва да нарича същата местност Лозището.

            БАИРА. В землището на Пирдоп, а и другаде, се срещат местности с такова име.

            БАЧИЙСКИ ДОЛ. Местност, която се включва в м. Бачийското.

            БАЧИЙСКОТО. Обширна равнина и полухълмиста местност на северозапад от Кнежа, където са били имотите на Бачийците.

            БЕБОВ ВРЪХ. Стръмни места, където са били ливадите на Бебовци.

         БЕБОВ ДОЛ. Плодородна долина, част от падината, която започва от м.Залупен геран и завършва към м.Мирчовец. Там са имотите на фамилията Бебовци (заедно с Бебов връх).

            БОЖУРИЦА (в турски документ от 1869 г.), сега видоизменено в БАДЖАРУЛИЦА. Равнинна и плодородна местност в близост до селото откъм бренишкото землище. Някога там е расъл много божур.

            БРЕНИШКИ ПЪТ ( в турски документ от 1883 г.-БРЕНИЧКИ ПЪТ). Равнинна и плодородна местност по протежение на земния път за с.Бреница.

            БУНАРА. Неидентифицирана местност, среща се в турски документ от 1869 г.

         ВАКОВСКОТО. Неустановен произход на името.

         ВЛАОВА ГАМКА. Северно от града, където са полските имоти на фамилията Влаовци/Влаховци/.

            ВЪРБИШКИ ДОЛ. Плодородна долина, която започва от м.Сребрен и завършва до м.Пеев кладенец. По нея протича безименно и непресъхващо поточе. По средата й се намира м. Върбица. По-рано се е наричала Черкезка падина, понеже там минавали черкезите за своите набези по българските села.

            ВЪРБИЦА. В турски документ от 1869 г. се среща като ВРИБНИЦА и ВЪРБИЧЕ. От съществителното върба и наставка –ица /с ударение върху наставката/. Трябва да се изтъкне, че наставката -ица като топонимична е извънредно жизнена още в VІ-VІІ в. н.е. в българския език, за което говорят много местни имена от славянобългарско потекло в Гърция от онова време (ЛИПНИЦА), както и многото имена от среднобългарския период (ДЪБНИЦА, Ломско). За сравнение ще посочим имената  Бреница, Лепица, Еница, Попица и т.н.

Това е плодородна местност на 4-5 км северозападно от селището, където има извор и течаща вода. Изоравани са и постоянно се изорават фрагменти от строителна и битова керамика, постоянно се намират и римски монети.

         ВРЪВИЩЕТО (в турски доумент от 1873 г.-ВЪРВИЛИЩЕ). Широк път между нивите, по който се прекарват овцете и говедата.

         ВРЪА. Среща се в турски доумент от 1869 г. редом с названието Баира. Неидентифицирана местност.

         ГАЛИШКИ ПЪТ. Ниви на 3 км от селището, около земния път на с.Галиче. Равнинна и плодородна местност на границата между льоса и чернозема.

            ГАМКА. Неголяма по размери и малко хлътнала местност /ЗОРОВСКА  ГАМКА/. Мястото не е равно, а на гамки, на гамки.

         ГЕРАНА. Неуточнена засега местност. В турски документ от 1869г.се среща и като ГИРЕНА.

         ГЕРГОВО БРАНИЩЕ. Неголяма гора с дъбови дървета на няколко километра североизточно от града, собственост някога на един от първите търговци в Кнежа след Освобождението-Герго Терзийски.

            ГОСТИЛСКОТО БЛАТО. Блато по протежение на селската река след завоя й от Пеев кладенец.

            ГОСТИЛЯ. (В турски документи от 1869 г. и 1873 г.-ГОСТИЛ, не- членувано). Плодородна долина по протежение на селската река. Започва от местността и извора Пеев кладенец и завършва до село Гостиля. До средата на местността по-рано долината се  казва Смърданя. По цялото й протежение се откриват римски монети, а в източния й край до землището на село Долни Луковит и останки от римско селище.

            ГРАВЕ, ГРЪВЕ. (В турски доумент от 1873 г.). Не е уточнена за сега местността

         ГРАДИНИТЕ. Ниска плодородна равна местност по течението на рекичката североизточно от селището.

            ГРАДИЩЕ. (В тур.док. от 1868 г.). С това понятие се означават местности, в които се намират следи от някакво старо селище, за които не се знае нищо конкретно.

         ГРЕДА. Не много висока, полегата и продълговата местност, рът.

         ГРЪКОСКОТО. Плодородна ниска местност непосредствено на юг от селото. Някога там са били полски имоти и зеленчукови градини на фамилията Гърковци.

            ГРОБА. (В тур.док. от 1873 г.). Равна местност на 15 км северно от Кнежа, близо до шосето за Оряхово. Преданието говори, че бил убит роб българин и погребан там.

            ГЬОРСИН БРЕСТ. Равнинна местност на 5 км югоизточно от селището, сред която доскоро и от голяма далечина се съзира самотен грамаден бряст. Вероятно названието е свързано с изчезналото женско собствено име Гьорса. Предание не е запазено, но има легенда, обнародвана от Стоян Пекунов.

            ДАМЯНОВСКИ БАИР. Източният край на местността Коновски дол.

            ДЕБЕЛО БЪРДО. Южно от Кнежа.

            ДИЛОВ ДОЛ. Виж Бебов/ски/ дол.

         ДИНИЩАТА. Равнинна местност на 7-8 км северозападно от Кнежа, където са били селските бостани.

            ДИНКОВИ КОЛИБИ. Плодородна долина и слабо пресечена местност на 7-8 км западно от селището. Там са се намирали имотите на Димовци, прадеди на днешните фамилии Койнарчаните и Янкуловци. По време на чума и холера са бягали и там са търсили спасение , живеейки временно в колиби.

            ДИНКОЛОВСКИ ПЪТ. От двете страни на земния път от Кнежа до местността Динкови колиби.

            ЗАНКОВСКОТО. Равна и плодородна местност на няколко км северно от селото, между местностите Пеев кладенец, Мирчовец и Калъчова бара, като обхваща и част от местността Тръпките. Там са били имотите на богатата фамилия Занковци, която се е занимавала със закупуване, отглеждане и търговия на добитък за нуждите на османската държава.

            ЗЛАТИЯТА. Рядко употребявано име, с което се означава пространството от Дунавската равнина на запад от кнежанското землище.

            ЗОРОВСКА ГАМКА. Местност на 5-6 км североизточно от Кнежа.

            ИКОВ ДОЛ. На 7-8 км,североизточно.

            ИСУЕВ ГЕРАН. Местност на запад от селището (от Юсуфов геран, по турско лично име на Usuf).

            КАЛЪЧОВА БАРА. Намира се в м. Върбишки дол, на изток от шосето за Оряхово. Събира в по-голямо пространство, в гьол, водите на притока,  който извира от м. Сребрен и тече в долината на Върбишки дол. В миналото няма голямо стопанско значение, а само да се въди риба в нея, да служи за напояване и за водопой. Няма запазено никакво предание, но името навежда на мисълта за нанесен кървав погром над беззащитното робско население, което изразява по някакъв начин своя протест за неправдите и е изклано, минало “под калъч”.

         КАПАКЛЪ БУНАР. (В тур.док. от 1869 г. и 1873 г.). След Освобождението, понеже по-младите поколения не знаят вече турски език, назовават местността в нейния превод на български език-ЗАЛУПЕН/ЗАХЛУПЕН/ ГЕРАН. На 12 км северозападно от Кнежа. Местността се намира в западната част на долината, която започва от село Бърдарски геран в посока на изток към село Гостиля.. От незапомнени времена там има два герана с  хубава и изобилна вода, за които преданието говори, че са намерени захлупени с каменни плочи. Името на герана (единият е по-голям) дава названието и на околната местност. Гераните се намират на 200 м западно от Окопа. В околните ниви са открити каменни зидове, вероятно от римски строеж, и останки от битова керамика. Легендата е обнародвана от Стоян Пекунов в местния вестник “Септемврийско знаме”.

            КАРДАЛЪКА. (Среща се в турски документ от 1869 г.). Неуточнена местност.

            КАТАНОВЧЕ, КАТАНОВИЦА, КАРТАНОВИЧЕ. (В тур.док.). Има вероятност това да са други неустановени засега местности (по фонетичните закони на турския език Ц минава в Ч). Редом с КУКОВ ДОЛ, местността сега се нарича КУКУТАНОВЕЦ и КУТАНОВЕЦ.

         КОНОВСКИ ДОЛ. Далечна, на 15 км северно от Кнежа, местност, където са зимували овцете на по-голяма част от селото. Вероятно произлиза от фамилното име Коновци. Сега населението го нарича Конунски дол, като е заличена семантичната връзка с фамилията Коновци.

            КНЕЖАНСКО ПАСБИЩЕ.

         КОЗОВИ ДЪРВЕТА. Местност в близост до м.Маринов геран, на 15 км северно от Кнежа. Вероятно там са били имоти на фамилията Козовци.

            КОШУТАНЯКА. Местност към Бяла Слатина, с геран Кошутаняка или Кошутаня.

            КРАВЕ ВАЛОГ. (В тур док. от 1873 г.). По народна етимология населението сега го нарича КРИВИ ВАЛОГ, като го свързва с характера на самата неравна местност на изток от  селото. Явно името се свързва с това, че там са пасли кравите (чардата) на селото..

            КРАЙ БАИРА. (В тур док. от 1873 г.). Неустановена местност.

            КРАЙ ГОРАТА. Неизвестна сега местност. Споменава се в турски документ от 1869 г.

            КРИВУЛЯ. Завой, място на път или река, дето завива на една или друга страна. На 3-4 км североизточно от селището.

            КУКОВ ДОЛ. Ниска местност покрай реката и в съседство с м.Кривуля. Вероятно там е имало гора и през пролетта най-напред се е чувала кукувица. В тур.док. от 1873 г. се явява като Катиновче, Катановица, Катановиче.

            КУРЧИНА ПАДИНА. Влаховска падина, ниско място, в града.

            КЮТУКА. (В тур.док. от 1869 г.). В по-късните времена по-младите поколения не знаят вече турски език и започват да наричат същата местност с българския превод на турското име-ПЪНЯКА. Местността се намира на север от Върбишки дол до следващата долина-Гостилската падина.

            КЪМ ТРЪК. (В тур.док. от 1873 г.). Вълниста местност на юг от селото по посока за село Търнак. Сега се нарича ТЪРНЪСКОТО.

         ЛАМБОВ ДОЛ. На 3 км източно.

            ЛЕХИТЕ. Среща се и в тур. док. от 1869 г.. Разорано, направено на лехи, място. Вероятно местността по-рано е била някъде в по-голяма близост до селището и е била разпределена на лехи за обработка от селяните. Но в по-ново време с това наименование се определят обширни равнинни пространства на запад от Окопа и на северозапад от Пъняка, на далечно разстояние-10-15 км от Кнежа.

            ЛЕСИЧИ ВАЛОГ, ЛЕСИЧА ВАЛОГА. (В тур.док. от 1869 г. и 1873 г.). Падина с ниви и гора, където се криели много лисици. От румънски език vale-“дол, долина”, кръстосано с българската дума “лог” по подобие на думи като “слог” и други. Местността се намира на юг от селото, на 3-4 км по десния бряг на барата.

            ЛИЦЕТО. (В тур.док. от ЛИЧЕ, ЛИЧЕТО, понеже в турската фонетика липсва звука Ц). Полегато място, обърнато към слънцето, обратно на “мъртвина”. Вероятно се е намирало някъде на север от м. Гостиля, на припек.

            ЛУКОВИТСКИ ПЪТ. Нивите, разположени до земния път от Кнежа до село Долни Луковит. Към 1905 година между двете селища по земния път е прокарано третокласно шосе.

            ЛЪСКОВСКИЯ  БАИР. Стръмно място на изток от селището, където са заселени циганите. Името е получено от циганската фамилия Лъсковци.

            МАРИНОВ ГЕРАН. Местността се намира на север, на около 15 км от селото, близо да границата  със селановското землище. Долина с посока изток-запад заедно с околните хълмисти местности Има няколко герана, изкопани в незапомнени времена Там на времето се заселва и установява кнежанинът Марин Кондеренкин и при него зимуват овцете на голяма част от селото, пазени от силни кучета, защото от Влашко през замръзналия Дунав идват много вълци. Там си почиват и много керванджии на път от Оряхово. Още през 1895 година  Карел Шкорпил  прави разкопки и открива останки от римско селище, монети и керамични фрагменти.

            МАХЛЪСКИЯ ПЪТ. Нивите, които са разположени в близост до земния път от Кнежа до землището на с.Махалата, Плевенско.

            МЕЧКОВСКИ ВРЪХ, МЕЧКОСКОТО. Местност на 10-12 км североизток от селото, на десния бряг на реката. Там са имотите на Мечковци, от  рода на Польовци.

            МИРЧОВЕЦ. (В тур.док. от 1869 г. и 1873 г. се явява във форма МИРЧОВИЦА, с ударение върху основната дума). От местно собствено име Мирчо с наставка -ОВЕЦ (стб.-ъц) Й. Иванов предполага, че името е създадено не по-късно от VІ в., за което свидетелстват запазените българо-славянски местни имена в Гърция, както и местни названия от старобългарската епоха. Според запазеното предание името се свързва с някакъв феодал земевладелец Мирчо, без да се знае какъв е той по народност-турчин, румънин или българин (българин, според местното предание). (Виж Й.Иванов, Български старини из Македония, с.581). Много плодородна местност със стар геран. Намира се в западната част на Гостилската падина на 4 км северно от селището.

            МЛАДЖОВ ВРЪХ. Вляво от Лесичковата воденица.

            МУНКОВА ЛОКВА. Югоизточно на 1 км от циганската махала, източно от резервоара.

            НАДИ/НАД/ОКОПА, съответно ПОДИ /ПОД/. С географска насоченост, т.е., че нивите се намират на запад или на изток от м.Окопа, в близост до него.

            НАДИ/НАД/ СЕЛО, съответно ПОДИ/ПОД/ СЕЛО. Нивите и пасищата, които се намират на запад или на изток от селото. В местния говор предлогът НАДИ изразява географска посока запад, а ПОДИ-изток. Местност Нади село има и в землището на село Дъбова махала, Ломско. (Виж Ив. Дуриданов, пос. съч. с.81).

            НЕНОВ ГЕРАН. Плодородна лъковита местност, част от м. Върбишки дол. Там са били имотите на фамилията Неновци.

            ОБЯДИЩЕ,ОБЯДИЩЕТО. Място, където през зимата се поставя храна на добитъка. На 14 км в посока северно от Кнежа-между местностите Пеев кладенец, Конуски дол и оряховското шосе.

            ОГРАДИЩЕТО. Среща се само членувано. Местност на 15 км от Кнежа, в посока север. Равнинна обработваема земя, където някога е било пасище и е имало оградено място с тръни и окоп.

            ОКОПА. Всички ниви и ливади, които се намират от двете страни на старинния Окоп, (виж сведенията за него на стр.13), независимо от това, че част от тези мери същевременно се включват и в други местности: Маринов геран, Пъняка, Захлупен геран, Сребрен и др. Такива местности има и в землищата на селата Расово и Младеново, Ломско. Те са получили названията си от втория пограничен окоп-Дългоделския. Виж Ив.Дуриданов, пос.съч., с.29.

            ОТМАЛЯ. На 9 км, посока североизток, в долината на река Гостиля.

            ПАЦОВО БРАНИЩЕ. Някогашно бранище/малка горичка/ на м.Захлупен геран, принадлежащо на Пацо Денин.

            ПЕЕВ КЛАДЕНЕЦ. Местност и извор на 4 км, в посока северно от селото, където барата след Кривуля поема източна посока.

            ПЕТРОВ ДОЛ. Намира се в посока северозапад на 4-5 км от селото. Това са имотите на Петровци.

            ПЛАДНИЩЕТО. Ниско място на север от Пеев кладенец, където е пладнувала олъката.

            ПОЙЕТО. Обширни равнини/поле/, които се простират на 10-15 км северно от селището. Започва от м. Маринов геран и стига до землищата на селата Галово и Селановци.

            ПОПОВ ЧИФЛИК. Местност в близост до селището, откъм Махленския път. Там се простирали имотите на фамилията Поповци. По-рано местността се  казвала Божурище.

            ПРЪДИЩЕТО. Местността е пасище, намиращо се непосредствено до североизточния ъгъл на града.

            ПРЕСОЛСКИ КЛАДЕНЕЦ. Намира се в Пресолското бранище/малка горичка/.

            ПРОГАНЯ. Неразорани места около селището, където се натирва (прогонва) добитъка  да пасе.

            ПРОСЕКА.

         РАСОИТЕ. Събирателно съществително име от “разсоха”/чаталест/. Местност на 14 км северозападно от селището, където се събират три долинообразни местности.

            РАХОВСКИ ПЪТ. (В тур.док. от 1873 г.). Местност в близост до шосето Кнежа-Оряхово, което като калдъръмен път съществува и през Средновековието, после свързва Оряховската турска крепост със София посредством Арабаконак. Около Освобождението е направено шосе.

            РУНЬОВ ПЧЕЛИН. Там са били пчелините на фамилия Руньовци. Намира се на 10 км северно от града.

            РУСАЛИИТЕ. Хълм, напомня за езически обреди и действия, свързани с пролетните празници.

            СВИНСКОТО ЕЗЕРО. Мочурливо място, гьол, югозападно от селището. Сега е каптаж за водоснабдяване.

            СОВАТА. От тур.дума “sabat” /водопой/. В случая се  развива със значение на пасище. Равнинна местност на 5-6 км северозападно, където някога са пасли стадата на селото. Сега е разорана.

            СМЪРДАН. Източната половина на м.Гостиля.

            СПАСОВА ЛОКВА. Посока югоизток от Кнежа, откъм Бреница.

            СРЕБРЕН. Местност на 10 км западно от селището с добра вода и плодородна почва. Има останки от римско и от други заселища. Запазено е предание, според което стари хора помнят, че там е имало село, откъдето селяните от околните селища си купували сол и други предмети на бита. Там ходели и селяни от Кнежа. Предполага се, че това са били заселници от махалата Сребрил в Чипровци, които след разгрома на въстанието намерили временно убежище тук. Жителите на м. Сребрил са били златари. Оттук вероятно отново по-сетне се изселили другаде, може би в Банат, както е станало и с други такива чипровски махали, заселили се и в Ломско, но оставили името на местността. Името е съвсем чуждо, изолирано и отдалечено от околните топонимични названия, като не е свързано с никакво предание за неговото значение. Още повече, че  геоложката структура на почвата от местността, която е льос и чернозем, не дава никакви признаци за минерални изкопаеми. По подобен начин в миналото се образуват и махалите Чипровци в село Ковачица, Ломско, Кипоровци в село Станево, Ломско/Виж Ив.Дуриданов, пос.съч.с.34, 35/. В турски документ от 1869 г., където фигурират в една или друга форма и други местности от кнежанското землище, местността  е означена като Себран.

            СРЕДНИЯ РИД-непосредствено на запад от града.

            СТАРИЯ БИВОЛАРНИК. Местност на 7-8 км северно от селището, където са нощували биволите от олъката .

            СЪСЕКА. Местност на 6-8 км североизточно от  селището. Названието напомня за станала човешка трагедия в миналото-посичане на хора. Намира се в землището между село Долни Луковит и Кнежа.

            ТАТАРСКИТЕ ТРАПИЩА.Местност на североизток от Кнежа и непосредствено до нея, където са били землянките на заселниците татари. И сега личат следите от тия землянки. Подобни наименования във връзка с татарското заселване има и другаде: в землището на село Добри дол, Ломско-Татарска падина, в село Станево, Ломско-Татарски къщи и др.

            ТЕМНОТО. /От ТЪМНОТО с изясняване на Ъ в Е/. Означение на най-отдалечената и пуста местност от селото към границата със селановското землище,  където рядко е стъпвал човешки крак, ничия земя, меза. В понятието са включени елементи на някаква абстрактност. 

            ТАТАРСКОТО. Североизточно от селището, където са били нивите на татарите.

            ТРЪПКИТЕ. Ниска и мочурлива местност на север от селището между Мирчовец и Пеев кладенец, от “тръпка”/мочур, мочурливо място/.

            ТЪРНАСКИ ПЪТ. Нивите, които са разположени около земния път на село Търнава. Равнинно и плодородно място.

            УЧИЛИЩНОТО. Обширни равнинни места на север от м.Маринов геран, част от м.Пойето. От края на миналия век са предоставяни за използване от училищното настоятелство, което ги е давало под наем на селяните. Местността граничи с оряховското  шосе, селановски ниви, ниви на Игнатовци от Долни Луковит, луковитски бостани, Стария биволарник, кнежанско пасбище.

            ЦОЦОВСКИ ДОЛ. (В тур.док. от 1876 г.). Неуточнена засега местност.

            ШАНТАВО ГРАДИЩЕ, ОГРАДИЩЕТО, в м. ГРАДИЩЕТО. Има предание, че селяните са заградили известно пространство с тръни, за да не минава стоката, когато нощува. Но заграждането не е било практично и солидно, било е “шантаво”.

            ШОПСКИ ДОЛ. В посока източно от Кнежа.

            ШУГЛЬОВ ВРХ. Невисок продълговат рид на 7-8 км северозападно от селището, където някога са били имотите и кошарите на фамилията Шугльовци.

            ЯНКУЛОВА ГРАМКА. Далечна местност откъм границата със селановското землище. Там са били нивите на фамилията Янкуловци. Родоначалникът на фамилията дядо Янкул впряга волове и разорава пустеещи земи - колкото могъл сам да разоре- завладява ги, засвоява ги. По разораното голямо пространство има и малки рътлини/гамки/ - като оре, рогата на воловете се скриват от погледа, след това отново се показват.

 

Г/ БИБЛИОГРАФИЯ

 

1. Български алманах за 1893г.
2. Бончев, Георги .” Скалите в Оряховско”, сп. на БАН, кн. Х, 1930г.
3. Вестник “Учителско дело” бр.1/1969г.
4. Вестник “Славянин” год.І, бр.37, Русе
5. Вестник “Източно време” год.І, бр.52, Цариград 1875г.
6. Вестник “Кнежански глас”, 1912г.
7. Георгиев, Ст. и Т. Икономов .” Пътеводител за Оряховска околия “,     Свищов, 1904г.
8. Документи за Българска история. Том І, БАН, С. 1931г. и том ІІІ, БАН, С. 1940г.
9. Държавен архив – Враца, Ф. 31.

10.        Заимов, Й. “ Българските географски имена”, БАН 1973.

11.        Изложение на оряховския окръжен управител за състоянието на Оряховски окръг за 1889г.

12.        История на България, том І, С. 1961г.

13.        Изложение за състоянието на Врачанското окръжие за 1899/1900г.; за 1908/1909г.; за 1910/1911г.; за 1911/1912г.; за 1925/1926г.

14.        Илчев, Иван Н. “ Учебното дело в Оряховска околия от 1830 до 1926г.”, Оряхово, 1927г.

15.        Каниц, Феликс.” Дунавска България и Балканите”. Том ІІІ

16.        Летописна книга на училище “Христо Ботев”, музеен архив – Кнежа, Ф. 11.

17.        Сп.“Летоструй”, Пловдив 1873г.

18.        Летописна книга на училище “Отец Паисий”, ДА – Враца Ф. 340.

19.        Мургин, Цанко. “ Икономическа география на Оряховска околия”. С. 1955г.

20.        Машов, Спас .” Нова колективна находка римски монети от Кнежа”, в. “Отечествен зов” бр.10/07.02.1975г.

21.        Миков, Васил .” Произход и значение на имената на нашите градове, села , реки, планини и места”, С. 1943г.

22.        Музеен архив – Кнежа, материали, Ф. 20.

23.        Музеен архив – Кнежа, Ф. 8

24.        Мимков, Цветан.” Чипровското въстание”, С. 1936г.

25.        Милев, Н. И.” Католическата пропаганда в България през ХVІІ век”, С. 1914г.

26.        Николов, Богдан.” Стари селища в района на Кнежа.”, в. “Отечествен зов”, бр. 6/16.01.1969г.

27.        Николов, Богдан.”Аспаруховият вал”, в. “Отечествен зов”, бр. 95/01.12.1978г.

28.        Николов Богдан.”Крушовица”, Враца, 1967г.

29.        Николов, Богдан.” Могилни погребения от раннобронзовата епоха при Търнава и Кнежа”, сп. “Археология”, кн. 3, 1976г.

30.        НБКМ – Ориенталски отдел. Ф. 29 и ф. 32

31.        Отчет на държавните заводи и депа за добитък. С. 1939г.

32.        Петров, Стефан. Записки- музеен архив Кнежа, ф. 77.

33.        Старопечатни карти в Географския институт на Софийския университет.

34.        Статистика за училищата в Княжество България. Част ІІ. С. 1898г.

35.        Сп. “Училище” год. ІV, брой 23-24 от 12.04.1875г.

36.        Сп. “Извори за историята на България”, том 20, С. 1974г.

37.        Софроний Врачански.” Житие и страдания”, С. 1940г.

38.        Тодоров, Т. Г.” Климатът на Кнежа”. С. 1947г.

39.        Трифонов, Върбан.” Спомени”, ДА – Враца, ф. 236

40.        Трифонов, Трифон В.”Кнежа в миналото”, музеен архив– Кнежа, ф. 89

41.        Христов, Христо .”Българските общини през Възраждането”.

42.        Цветкова, Бистра.” Залезът на спахийството”, С. 1964г.

43.        Църковноисторически музей. Синод 85, а.е. 116

44.        Юбилеен сборник на комплексния селскостопански научноизследователски институт в Кнежа. С. 1960г.