Любов необяснима, любов невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна,от щастие обзета

край печката уютна до плюшени пердета.

Любов необяснима, рискована и тайна,

любов необяснима, до болка всеодайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.

Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от много любови единствено възможна,

за да останем хора в епохата тревожна.

Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и куршуми,

когато те замерват със камъни и думи.

Любов необяснима и винаги нелесна,

понякога горчива, но непременно честна,

убият ли те днеска, ти утре ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.

Любов необяснима, любов необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка стращна зима,

ах, трябва да те има, да, трябва да те има,

любов необяснима, любов необяснима.

Недялко Йорданов е роден на 18 януари 1940 г. в гр. Бургас.

Завършва гимназия в гр. Бургас през 1957 г.

Завършва Софийския университет, специалност българска филология през 1962 г.

Една година е учител по литература в гр. Малко Търново.

От 1963 година досега работи в театъра. До 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър "Адриана Будевска", а от 1983 до 1990 е художествен ръководител на същия театър.

От 1990 до 1999 г. е драматург и режисьор на театър "Възраждане", София.

Личната му страница е на адрес: www.nedialko.net

Клетва

Когато нищо друго няма

във този свят, разполовен

на истина и на измама,

невярваща, ти вярвай в мен.

Дори когато те излъжа

невъзмутим или смутен,

заклевам те! и ти си длъжна,

презирай ме, но вярвай в мен.

Когато вече ни разделя

безсънна нощ и нервен ден,

във понеделник и неделя

ти непременно вярвай в мен.

Не в здравите ни златни обръчи,

в хербария ни изсушен

с реликвите на прашна обич,

не в спомена, а вярвай в мен.

Защото в битката неравна,

което водим сякаш век,

със теб сме станали отдавна

един живот, един човек.

1978

Кратка въздишка

Ах, дните все по-често си приличат.
Телата все по-рядко се привличат.
Сърцата във скафандри се обличат.
Мечтите от умора коленичат.
И спомените почват да надничат,
за да развличат или да отричат.

Но все пак, все пак още криволичат
поточетата на кръвта и тичат,
и търсят се и все не се пресичат.