ОБЩА ЧАСТ
1. Облигационно право. Понятие, предмет, система и източници.
Обл.право е основен, специален дял от гражданското право. То се разглежда в четири аспекта:
1) Като съвкупност от правни норми, т.е. като обективно действащо право то урежда:
- стоково-паричните отношения м/у равнопоставени гражданско-правни субекти; възмездната размяна на продуктите на труда;
- отговорността при непозволено увреждане;
- възстановяване на престациите при неоснователно обогатяване.
- правата и задълженията, които се проявяват при гестията (водене на чужда работа без натоварване).
Обл.право като дял на гражданското право урежда имуществените отношения м/у равнопоставени лица, при които не може единият субект да нарежда властнически на другия, а другия да му се подчинява, т.е. налице е договорна свобода. Характерът на имуществените отношения се определя от характера на пазарните отношения, свързани с движението на стоките, базирано на свободата на волята.
2) Обл.право е и учебна дисциплина.
3) Като наука.
4) като субективно право.
Предмет на Обл.право са имуществените отношения м/у равнопоставени субекти.
Обл.право не е самостоятелен клон на правото, а в него се включват най-голям брой правни норми и се уреждат широк кръг обществени отношения. Връзката на Обл.право с пазара определя характера на правните норми. Голяма част от тях са диспозитивни, но се срещат и императивни норми.
Диспозитивните правни норми охраняват частни интереси и от тях субектите на гр.право могат да се отклоняват. Императивните пр.норми охраняват публични интереси и от тях субектите на гр.право не могат да се отклоняват.
Източниците на Обл.право, това са само правила за поведение и включват:
- Конституцията – тя директно урежда пазарната икономика и договорната свобода;
- Закони – ЗЗД – основен източник на Обл.право; ЗС,ЗТСУ и др.
- Съдебна практика – постановленията и тълкувателните решения на ВС;
- Правните обичаи – те са субсидиарни източници и се прилагат само когато няма правна форма.
Обл.право си има своя система. В системата на гр.право, Обл.право е дял от него, особена част, която се занимава с движението на стоките и вещите.
Системата на Обл.право се основава на ЗЗД и включва две части – обща и особена част. ЗЗД има своя последователност и поточност, която се изразява в следното:
- теория за принципите;
- източници на обл.отношения;
- представителство;
- погасителна давност;
- отделните обл.отношения;
- договорни източници;
- извъндоговорни източници.
Общата част на обл.право съдържа норми, които уреждат способите за възникване, изменение и погасяване на обл.отношения. Системата на цялото обл.право се основава на ЗЗД.
2. Облигационно отношение. Видове. Относителност. Претенция, дълг и отговорност.
Облигационно отношение.
Правната теория обикновено определя ОблОие като правоотн-ие м/у две лица, по силата на к/о едното, наречено кредитор, има право да иска от другото, наречено длъжник, една престация – едно д-ие или безд-ие, едно поведение, един резултат.
От това определение се вижда, че всяко ОблОие включва в съдържанието си едно субективно право за кредитора (К), к/о той нарича свое облигационно право, право на вземане.
Удовлетворяването на това свое право К може да иска само от длъжника. Спрямо него единствено той има претенция за осъществяването на един резултат. За длъжника ОблОие се очертава като правна необходимост да престира – да даде или да направи нещо. Тази правна необходимост наричаме негово задължение, негова обвързаност.
Затова от гл.т. на К, можем по-точно да кажем, че облиг. право, или правото на вземане, е онова имуществено суб. право, по силата на което едно лице (К) може да иска от определено друго лице (длъжника) една престация, т.е. осъществяването на един резултат, който удовлетворява един признат кредиторов интерес.
Относителност.
Облигационното право позволява да се иска осъществяването на един резултат от определено лице или определени лица – от длъжника или длъжниците. К не може да иска осъществяването на този резултат абсолютно от всички, а само от длъжника си. Заемодателят не може да иска от когото и да е било парите, които е дал в заем, освен от лицето, на когото ги е дал. Неговото право има д-ие само относно определено лице. То е относително право. Само длъжникът може да не изпълни задължението си и да не удовлетвори кредиторовата претенция. Нейното удовлетворяване погасява кредиторовото право.
Следователно обл. право е относително, а вещното право е абсолютно, тъй като на всекиму е забранено да посяга на вещ, собственост на друго лице.
Претенция, дълг и отговорност.
Правото на К да иска осъществяването на дължимия резултат (престацията) – наричаме претенция или притезание. Тази негова възможност съставлява основното и винаги необходимо съдържание на ОблОие. Самият закон се стреми да уреди правното положение на титуляра на претенцията (на К) и по-специално да обезпечи удовлетворяването й. Законът разпорежда така, защото преследваните от К резултати не могат да бъдат постигнати по друг начин, освен чрез удовлетворяване на претенцията му. Повелите си, законът скрепява със санкция, която обезпечава точното им съблюдаване. С нея законът обезпечава на К реализирането на това, което му се дължи. Открива му възможността да предяви претенцията си по съдебен ред, за да се реализира по този начин имуществената отговорност (ИО) на длъжника. Така К може да получи реално и пряко дължимия резултат, ако това е възможно, респективно да получи сурогата на резултата, ако прякото му осъществяване вече не е възможно.
Кредиторовата претенция следователно се оказва съпроводена от една правна санкция – отговорността на длъжника. Същият отговаря за дълга с имуществото си, върху което може да се посегне по установения ред, за да се удовлетвори притезанието на К. Тази отговорност не само придава правен х-р на отн-ието м/у длъжник и К, не само го издига в истинско ОблОие, но представлява за кредиторовото притезание възможно най-ефикасната гаранция.
3. Източници на облигационните отношения. Обща х-ка. Видове.
Понятие.
ОблОя възникват от най-различни ЮФ. ЮФ са тези факти, чиято наличност правото свързва с правни последици. Тези факти, чиято наличност действащото право свързва с възникването на олбигационноправни последици, се наричат източници на облигационни отн-ия.
Класификация.
Източници на ОблОя са:
а) Договорът е най-важният източник на ОблОя. ОблОе тук възниква, по волята на двете договарящи страни. Те са искали неговото възникване (чл. 9 ЗЗД).
Б) Едностранните волеизявления са също източник на ОблОя. Когато някой обещае, че ще даде съответна награда, примерно за най-добър роман, той е обвързан с това свое изявление и е длъжен да плати тази награда за произведението, което по надлежния ред бъде признато за най-добро. За обещателя тук възниква задължение, защото той сам е искал неговото възникване (чл. 44 ЗЗД).
В) От непозволеното увреждане също възникват ОблОя. Този, който е увредил другиго с умишленото си или небрежно действие, или безд-ие, е длъжен да го обезщети за причинената вреда. Този, чиято вещ е причинила на друг вреда, трябва да я поправи. Този, който в свой интерес е прибягнал до услугите на някого, трябва да понесе последиците от това, че натовареният от него уврежда трето лице (чл. 45 и сл. ЗЗД).
Г) Неоснователно обогатяване е също основание за възникване на ОблОе. Законът не допуска да се разместват блага от едно имущество в друго без оправдание и във вреда на някое лице. Станалото разместване трябва да се отстрани, чрез даване на равностойността на разместеното – на неговия еквивалент. Затова, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне, който е платил чуждо задължение по погрешка, има право да иска платеното обратно (чл. 55 и сл. ЗЗД).
Д) От воденето на чужда работа без пълномощие също възникват ОблОя (чл. 60 и чл. 62 ЗЗД).
Е) Задължения възникват и от семейноправни отн-ия (например правото на издръжка), и от наследственоправни отн-ия (например наследникът дължи на заветника завещаната му сума).
Към източниците на ОблОя следва да се прибавят и административните актове за отчуждаване на недвижими имоти за държавни и общ. нужди, както и др. адм. актове, к/о пораждат ОблОя.
Освен това източници на ОблОя са и някои съдебни решения. С оглед на това се счита, че основните източници на ОблОя следва да се групират в две основни групи: договорни (които включват и едностранни сделки) и извъндоговорни. Извъндоговорните също подлежат на вътр. квалификация.
В първата гр. се вкл. ЮФ, които съдържат волеизявления, но тези волеизявления не са съгласуваната воля на страните, а властническо волеизявление на административен или съдебен орган. Напр. с акта за отчуждаване на имоти за държавна или общинска нужда се поражда ОблОе за обезщетение на отчуждения собственик;
4. Особености на извъндоговорните източници на обл.отношения.
Това са тези, които не възникват по волеизявление на страните по обл.отношение и могат да възникнат:
1) чрез правомерно волеизявление от овластен за това орган;
2) чрез действия, които са неправомерни, противозаконни.
Извъндоговорните източници на обл.отношения могат да бъдат – прости и сложни, едностранни и двустранни. Те са хетерогенни, разнородни по състав и вид.
І. Правомерните извъндоговорни източници на обл.отношения включват:
1) съдебни решения – обикновено те пораждат отношения, които или заместват договора (предварителен договор, конверсия) или пораждат права и задължения (при бракоразводно дело, ако се присъди жилището на децата, то за майката, която живее с тях ще плаща свободен наем на мъжа си).
2) Административни актове – адм.акт сам по себе си е съчетан с договор и може да създаде обл.отношение, например при отчуждаване – адм. акт създава обл.отн. при настаняване в общ. жилище под наем, имаме съчетание на адм.акт и договор.
ІІ. Неправомерните действия като източник на обл.отношения – деликтна отговорност – това е отговорността за непозволено увреждане. В този случай без съгласие на страните се поражда обл.отн. Това е сложен ФС съдържащ пет елемента (чл.45):
- да е налице поведение – действие или бездействие;
- това поведение да е извършено виновно;
- това поведение да е противоправно;
- да има вреда – лична, имуществена, загуби и др.
- да има причина връзка м/у поведението и вредата.
ІІІ. Неоснователно обогатяване като източник на обл.отношение – при разместване на престации, може да се получи така, че едно лице да получи нещо без основание, което в последствие следва да се върне. За наличие на неоснователно обогатяване е необходимо:
- да има обогатяване, т.е. увеличаване на имуществото;
- обогатяването да е станало без основание, т.е. да липсва договорът.
ІV. Гестия (водене на чужда работа без натоварване).
5. Договорът. Същност и значение. Видове.
Определение. ОблО възникват най-често от правни сделки. От тях възникват последици. За тяхното възникване е изявена воля. Когато ФС на правната сделка се изчерпва с волеизявлението само на един правен субект, на едната страна, правната сделка е едностранна; а когато обхваща съгласуваните насрещни волеизявления на два или повече правни субекта, правната сделка е двустранна. Двустранните правни сделки се наричат договори.
Договорът е съглашение м/у две или повече лица (страни), за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка помежду им. Той е споразумение м/у две или повече лица за установяване, изменяне или погасяване на гражданскоправни отношения помежду им.
Видове договори:
1. Възмездни и безвъзмездни – всички договори са или възмездни или безвъзмездни.
а) възмезден е този договор, при който всяка от страните иска да си достави една облага с/у равностойност, която отстъпва. По-големият брой договори са възмездни: продажба, наемът, превозът и др;
б) безвъзмезден е този договор, при който едната страна иска да достави една облага даром на другата. Този договор за разлика от възмездния се сключва единствено в интерес на страната, която даром получава облага. Другата не получава нищо с/у това, което отстъпва. Безвъзмездни договори са влогът, заемът за послужване, дарението.
2. Комутативни (заменителни) и алеаторни – общото на тези договори е, че са възмездни.
а) комутативен е договорът, при който облагата, която всяка от страните ще извлече от него, е известна и определена още в момента на договарянето (продажбата).
б) алеаторен е договорът, при който облагата, която едната или двете страни ще извлекат от него, не е известна и определена по време на договарянето, а зависи от едно бъдещо, случайно и неизвестно събитие. Такъв е например застрахователния договор.
3. Едностранни и двустранни.
а) едностранен е договорът, когато той поражда задължение в тежест само на едната страна. Едната страна е само кредиторка, другата – само длъжница. Едностранен договор е заемът за послужване.
б) двустранен е този договор, от който по необходимост възникват права и задължения за двете договарящи страни една спрямо друга. Те взаимно се задължават. Всяка страна се задължава, защото и другата се е задължила към нея и защото смята, че тя ще изпълни поетото задължение. Всяка страна се оказва длъжник на другата и едновременно неин кредитор. Например, продавачът има право да получи покупната цена, но дължи продадената вещ.
4. Консенсуални, формални и реални договори.
а) консенсуален е този договор, за валидността на който са достатъчни само съвпадащите се волеизявления на двете страни.
б) формален е този договор, за действителността на който е необходимо спазването на една установена от закона форма. Формален договор е договорът за продажба на недвижим имот – той е валиден само ако бъде извършен във формата на нотариален акт (чл.18).
в) реален е този договор, за валидността на който е необходимо не само съгласието на страните, но и предаването на една вещ. Такъв договор е заемът. Договорът за заем е сключен тогава когато заемодателят предаде заетата вещ на заемателя.
Към това деление на договорите следва да се имат предвид още и следните класификации – казуални и абстрактни, главни и акцесорни, договори с облигационно действие и договори с облигационно-вещно действие, договори на управление и договори на разпореждане, именовани и неименовани договори, обикновено и фидуциарни договори.
6. Сключване на договор. Преддоговорни отношения.
За ФС на договора са необходими две волеизявления. Необходимо е изявлението на една страна, насочено към създаване, изменяне, или прекратяване на едно обл.отн., да съвпадне по съдържание с насрещното волеизявление на другата страна. Ако разменените по този начин м/у страните волеизявления се покрият, казваме, че договорът е сключен. Обикновено сключването на договора става последователно. Една от страните по бъдещия договор е необходимо да вземе инициативата за скл.му. Тя трябва да предложи сключването на договора. Тази стр.се казва предложител (оферент), а волеизявлението й се казва оферта или предложение. Изявлението, с което се изразява съгласието с направеното предложение, наричаме приемане.
Предложение. То трябва да бъде отправено до друго определено лице. Възможно е то да бъде отправено и към неопределени лица. Такъв е случаят с изложените в магазин стоки с обозначение на цената им.
Задължителна сила на офертата – по начало предложението обвързва предложителя.
В случаите, когато е определен срокът за приемането му, предложителят е обвързан с предложението си и не може да го оттегли до изтичане на този срок. Това важи както, когато предложението е направено на отсъстващо, така и когато е направено на присъстващо лице (чл.13,ал.1).
Предложението, което е направено на присъстващ без срок за приемане, губи силата си, ако не бъде незабавно прието (чл.13,ал.3). Безсрочното предложение, направено на неприсъстващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено необходимо според обстоятелствата, за да пристигне приемането (чл.13).
Задължителната сила на офертата отнема на предложителя възм-стта да попречи на скл. на дог., ч/з оттегляне на офертата, но предложението няма д-ие ако „съобщението за оттеглянето му пристигне преди или най-късно едновременно с предложението”. Тя защитава лицето, на к/о се предлага. Тя го защитава не само с/у оттеглянето на предложението, но и от евент. смърт или евент. поставяне под запрещ. на предложителя.
Приемане. Лицето, на което е направено предложение, има две възможности – или да приеме предложението и с това договорът е сключен или да отхвърли предложението и така да осуети скл.му.
Приемането е изявление за пълно съгласие с предложението. То трябва да произлиза от лицето, на което е направено предложението или от негов особен представител. Освен това приемателят трябва да бъде дееспособен. Неговата деесп. е условие за действ. на дог.(чл.27).
Изявлението за приемане трябва да бъде безусловно. Няма приемане, ако става с резерви, с уговорки и съдържа нови условия. Изявлението за приемане може да бъде изрично или мълчаливо: - приемането е изрично, когато волята за сключване на предложения дог. личи от специалните изрази, които приемащият е употребил. - приемането е мълчаливо, когато от действията на приемащия може да се заключи, че е решил да скл.предложения му дог. Мълчанието означава приемане само когато законът изрично предвижда това.
Оттегляне на приемането – изявлението за приемане губи силата си, ако съобщението за оттеглянето му стигне до предложителя преди или едновременно с първото (чл.13,ал.4).
Късно пристигане на приемането (чл.13,ал.5) – „ако от късно пристигналото приемане на предложението се вижда, че то е било изпратено навреме, дог. се счита за скл., освен ако предложителят незабавно извести другата страна, че счита приемането за закъсняло”.
Сключване. Налице е съгласие, когато предложението се приеме. Казваме, че изявленията на двете договарящи страни са съгласни помежду си. Съгласието на страните трябва да обхваща всички съществени условия на дог. Съгласието трябва да обхваща и всички второстепенни клаузи, щом една от договарящите страни смята, че трябва да се постигне съгласие и по тях.
Момент на сключване – предложението, направено на присъстващ, трябва да бъде прието незабавно, освен ако е даден срок за приемането му (чл.13,ал.3). В противен случай то губи силата си. Съгласието е постигнато в момента, в който предложението е прието. В този момент договорът е сключен. Същото важи и за сключения по телефона дог.
Скл. на договори м/у отсъстващи, става по друг начин, когато между предложението и изявлението за приемане съществува по-дълъг или по-къс промеждутък от време. В този случай договорът се счита сключен в момента, в който изявлението за приемане достигне до предложителя (чл.14,ал.1). Не е необходимо последният да узнае за приемането!
Преддоговорни отношения. От момента на предложението м/у преговарящите се установяват отношения, които наричаме преддоговорни. Например, предложил съм продажбата на пшенично зърно. Това предложение ме обвързва – трябва да очаквам то да се приеме. Трябва да съхранявам зърното правилно, за да мога да изпълня утре задължението си. Това е едно мое преддоговорно задължение.
Не трябва да се забравя също така, че всеки договор се предшества от преговори, чието значение е огромно. В тази връзка чл.12 постановява, че „при воденето на преговорите и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение”.
Преговарящият, който не изпълни произтичащите от добросъвестността и добрите нрави свои преддоговорни задължения, се намира в преддоговорна вина – във вина при преговарянето. Той отговаря по начало за вредите, които другата страна претърпява от сключването на договора (негативни вреди), а понякога и за тези от неизпълнението на договора, т.е. за позитивните вреди.
Обезщетението за вреди обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза. Тези вреди се определят като негативни, ако са причинени от несключването на договор и позитивни, ако произтичат от неизпълнението на вече сключен договор.
7. Предварителен договор.
Същност – могат да бъдат сключвани и договори, с които се поема задължение за сключване в бъдеще на друг дог. Това ще е необходимо винаги, когато нещата не са още достатъчно зрели за сключването на един окончателен договор, а страните имат интерес да си обезпечат бъдещото скл.на същия. Този подготв.дог. се нарича предварителен дог.
Видове – биват едностранни и двустранни.
Приложно поле – най-често срещаните предв.дог. са за продажба на недв.имоти (обещание за продажба). С предварителен договор може да се подготви бъдещето скл.и на редица други договори – напр.да се подготви сключването на окончателен дог.:
- за продажба на наследство в установената в чл.212 форма;
- за отстъпване на недвижим имот с/у задължение за издръжка;
- за замяна на недвижими имоти;
- за учредяване на вещни права върху недв.имоти – право на ползване, на преминаване, на построяване, на ипотека.
- за наем, за заем, за влог, за залог.
Условия за действителност – всички условия за действителност на един дог. са условия за действ. на предв.дог. С тази разлика, че предв. дог. е валиден само, ако окончателния договор може да бъде валидно сключен. Ако законът не позволява неговото скл.,нищожен ще бъде и подготвящият го предв.дог.
Съществени условия – условията за действителност на всеки договор са условия за валидност и на предв. Чл.19,ал.2 – това разпореждане предписва предв.дог. да съдържа „уговорки относно съществените условия на окончателния дог.”, като предпоставка за неговата валидност. В противен случай няма да може да се породи претенция за изпълнение на задължението да се сключи окончателният дог, респективно няма да може да се издаде съдебно решение, което с влизането си в сила да замести окончателния договор (чл.19,ал.3).
Форма – по начало никаква форма не е необходима. Опитът обаче показва, че от този принцип трябва да се направят изключения – чл.19,ал.1 – предв.дог. за сключване на определен окончателен дог., за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма. Писмената форма съставлява достатъчна гаранция за сериозно обмисляне на проектирания договор.
Действие – предв.дог. създава едно взаимно задължение за договаряне в тежест на всяка от страните по него. Всяка от тях има претенция спрямо другата да иска сключването на окончателния дог.
Принудително изпълнение – в чл.19,ал.3 се предвижда, че „всяка от страните по предв.дог. може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен в момента, в който решението влезе в законна сила. Следователно решението на съда замества липсващото волеизявление. Купувачът ще трябва да се яви с решението пред нотариуса, за да бъде съставен нотариалният акт за продажба. Съгласно текста самото решение има прехвърлително действие. То не замества волеизявлението на тази страна по предварителния договор, която отказва да го направи, а замества самия договор, сключен във формата на нотариален акт.
Която и от страните да предявява иска едно е необходимо: тази страна трябва да бъде изправна. Тя трябва да е изпълнила онези задължения, които се е съгласила да изпълни до сключването на окончателния договор: купувачът – да е платил цената, ако така се е задължил; продавачът – да е предал владението, ако за това се е задължил.
След като решението, което съдът ще постанови по иска, има значението на договор, сключен в нотариална форма, е необходимо да бъдат спазени при неговото постановяване онези формалности, които се съблюдават при извършването на нотариален акт – особено при нотариален акт за продажба.
8. Договор в полза на трето лице. Обещаване действието на трето лице.
І. Договор в полза на трето лице – всеки договаря за себе си. Дог. произвежда действие за договарящите – това е принципът. Законът прибавя, че в някои предвидени в закона случаи договорите могат да произведат действие и по отношение на трети лица – да породят за тях не задължения, а права. „Може да се договаря и в полза на трето лице” – чл.22,ал.1,изр1.
Може да се договаря така, че от договора (по изричната воля на договарящите) едно трето лице да придобива веднага и непосредствено свое самостоятелно право. Този договор наричаме „договор в полза на трето лице”. Договорът в полза на трето лице е този дог., по който страните (обещателят – промитент и уговорителят – стипулант) се съгласяват, че едно трето лице (бенефициер), което не участва в договора нито пряко, нито чрез представител, ще има правото да иска изпълнението на поетото от обещателя задължение. Приложно поле – застраховките живот и транспортните застраховки са главната (но не единствена) област на приложение на договора в полза на трето лице.
Предпоставки за валидност:
- преди всичко необходимо е дог., който съдържа клаузата „в полза на трето лице” да е валиден. Ако същият е нищожен, третото лице не придобива никакви права. В случай, че бъде унищожен, правата на третото лице отпадат с обратна сила.
- договарящите трябва да са се съгласили да облагодетелстват едно трето лице.
- необходимо е третото ползващо се лице да е достатъчно определено. Практиката приема, че ползващите се трети лица са достатъчно определени, ако са определяеми. Валидна е например застраховката „в полза на наследниците ми”.
Действия на уговорката.
Придобиване правата от третото лице – то придобива вземане с/у обещателя непосредствено от договора, в който то не участва нито пряко, нито ч/з представител. Това означава, че стипулираното право възниква веднага и направо в имуществото на третото ползващо се лице и не преминава през имуществото на уговарящия. Договорът поражда за третото ползващо се лице пряк иск с/у обещателя, пряка претенция за престиране на това, което в негова полза е уговорено.
Отмяна на уговорката – уговорителят, по чийто почин всъщност третото лице става кредитор, има право да отмени уговорката. Неговото едностранно изявление в този смисъл е напълно достатъчно. С обратна сила тогава отпадат придобитите от третото лице права, стига само отмяната да е последвала преди облагодетелстваното лице да е заявило, че приема уговореното в негова полза (чл.22,ал.1,изр.2). Следователно прякото придобиване не е окончателно и се намира във висящо състояние, докато бъде прието.
Приемане от третото лице – висящото състояние, в което се намира клаузата, се премахва след като третото лице приеме уговорената в негова полза облага. Защото с приемането отпада възможността да се отменя уговорката и облагата окончателно се придобива от третото лице.
Никаква форма не е необходима за валидността на изявлението на третото лице. И конклудентни действия са достатъчно – напр. цесия на застрахователната сума.
Чл.22, ал.1,изр.3 обаче допуска възможността уговорителят да си запази правото да отмени клаузат аи да посочи друго ползващо се лице и след като първоначално облагодетелстваният е приел облагата (напр. ако отношенията м/у третото лице и уговарящия са дарствени и са налице условията на чл.227, тогава уговорителят ще може да иска отмяна на дарението в течение на 1 г., от момента, когато са му станали известни основанията за това отменяване).
Отказ от третото лице – то може да заяви, че не желае да се ползва от облагата. В такъв случай придобитото от него право отпада с обратна сила. Договорът не губи силата си, само друго ползващо се лице трябва да бъде посочено.
1)Отношения м/у обещателя и уговорителя – това са страните по договора. Като страна по договора уговорителят може да предяви иск с/у обещателя за изпълнение на задълженията му. Тъй като той е страна по договора (а не бенефициера), на него единствено принадлежи правото едностранно да развали или да иска развалянето на договора по съдебен ред поради неизпълнение на същия. 2) М/у обещателя и третото лице – третото лице има претенция за изпълнение към обещателя. Той може самостоятелно и без ничие посредничество да иска изпълнението на уговореното в негова полза. Този иск е лично негов.
Третото лице не е срана по договора. Затова на него могат да бъдат направени всички възражения, които обещателят е могъл да противопостави на уговорителя, стига те да произтичат от самия дог., а не от други някакви отн-ия м/у обещателя и уговорителя (чл.22,ал.2). 3) Отношения м/у уговорителя и третото лице – тези отн-ия могат да бъдат най-различни. Стипулантът може да уговаря нещо в полза на трето лице, за да изпълни едно свое задължение към това лице или пък иска да го дари.
4) М/у третото лице и кредиторите на уговорителя – за тях се отнася чл.22,ал.3 – в това разпореждане се казва, че ако кредиторите на уговорителя обявят за недействителен по реда на отменителния иск (чл.135) договора, от който третото лице черпи правото си, последното е длъжно да върне само онова, което уговорителят е дал по договора. Хипотезата се поставя при застрах-те.
Обещаване действието на трето лице – „договорът поражда д-ие м/у страните” (чл.21,ал.1). Но по изключение и само в предвидените от закона случаи договорът може да породи д-ие и спрямо трети лица, к/о не са страна по него (дог. в полза на трето лице – поражда се субективно право в полза на лице, к/о не е страна по него).
Законът не предвижда договорът да поражда задължение за трето лице. Не се допуска две лица да се съгласят да създадат задължение за трето лице без негово знание, участие и въпреки волята му. Всеки договаря за себе си и може да обвърже само себе си.
Разпореждането на чл.23 не съставлява отклонение от този пр-ип. Споменатият текст наистина предвижда, че „Този, който е обещал задължението или д-ието на едно трето лице...”. От това обещание не възниква никакво задължение за третото лице, а само за този, който обещава. Той единствено е правно обвързан. Обвързва се за един резултат – че едно трето лице ще престира нещо, респективно, че ще се задължи да престира нещо на контрахента, за което той (обещателят) ще положи съответните усилия и ще направи необходимите жертви. От договора, с който едната страна обещава на другата, че трето лице ще извърши нещо или ще се обвърже спрямо нея, възниква задължение само за обещателя, не и за третото лице. Счита се, че обещателят е изпълнил задължението си, ако третото лице извърши уговореното д-ие или поеме обещаното задължение. Ако третото лице откаже да се задължи, респективно да извърши обещаното д-ие, обещателят дължи на съконтрахента си обезщетение на общо основание.
От тази отговорност за вреди обещателят може да се освободи, ако сам (вместо третото лице) извърши обещаното, стига само личните качества на третото лице да не са от решаващо значение за контрахента му.
Рабира се, може да се освободи от отговорност, ако е настъпила последваща невъзможност за изпълнение на проектирания договор с третото лице. В случай, че съм обещал, че Х ще ви продаде автомобила си, а същият автомобил бъде унищожен при злополука.
9. Престацията. Начини за определяне на съдържанието й. Видове П.
Обвързаността на длъжника за една престация (П) и корелативното право на кредитора да иска тази П – в това се свежда съдържанието на ОблОтн (предмет). Съдържанието на П се определя повече или по-малко точно още при възникване на задължението от онези ЮФ, от които то произтича.
Определяне съдърж. на П от закона.
Законът определя съдърж. на дължимата П, когато той е източник на ОблОтн. Така напр. законът определя какво дължи като обезщетение този, който е извършил деликт (чл. 51 ЗЗД).
Законът може да определи съдърж. и на задължение, възникнало от друг правен факт. Такъв е случаят, когато законът предписва съдържанието на задължението с повелителни свои правила, които заместват по право всякакво противно волеизявление на двете страни по ОблОтн. (чл.26, ал.4 ЗЗД). Така напр. договорът за наем се счита сключен за десет години, съответно за три години, макар страните да са уговорили по-дълъг наемен срок (чл.229,ал.3 ЗЗД).
2. Определяне чрез правна сделка.
Това е широко практикуван способ за определяне съдърж. на дължимата престация, който важи във всички случаи, когато ОблОтн има за свой източник било едностранно изявление (запис на заповед, чек), било договор. Като се има предвид, че договорът е най-често практикуваният способ за учредяване на ОблОтн-ия м/у гражданите, това означава, че договорът е най-често практикуваният способ за определяне на съдърж. на дължимата П. Съгл. чл. 9 ЗЗД договарящите могат свободно да определят съдържанието на договора, като се движат в рамките на закона. Те са свободни да подберат между различните, позволени от нашето право договорни клаузи тези, които най-добре ще обслужат техните интереси.
3. Определимост на П.
Пълната неопределеност на съдърж. на П води до нищожност на задължението поради липса на предмет – длъжникът не може да изпълни, защото не знае какво дължи. Макар и непълно определена П може да бъде определима. Тогава нейната относителна неопределеност може да се превърне в пълна определеност. Методът за установяване на точното съдържание на П, това е преди всичко тълкуване на онези актове, които са предназначени да определят съдърж. на дължимото.
4. Добросъвестността като критерии за опр. съдърж. на П.
Това е правилото на чл. 63, ал.1 ЗЗД, което изисква „всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.”
Видове престации.
- положителни – изискват активно д-ие от страна на длъжника. Той трябва да направи, нещо, да даде нещо.
- отрицателни – изискват безд-ие на длъжника – да не извършва нещо, те са винаги неделими.
- делима и неделима П – задължението за положителна П може да бъде делимо или неделимо според това, дали може да се изпълни на части без намаление на общата стойност на цялата престация.
- заместима престация – тази, която може да се изпълни от длъжника и от всяко трето лице;
- незаместима престация – свързана е с личностните качества на длъжника; задълженията за отрицателна П са винаги незаместими.
В този случай личната невъзможност за изпълнение освобождава длъжника от изпълнение на личното му задължение.
- индивидуално определена престация – точно е определен предметът на задължението, с неговите физически и всякакви други характеристики. Те могат да бъдат заместими и незаместими.
- родово определена П – когато предметът на задължението не се определя конкретно, а в рамките на рода, на разновидностите на този предмет и се определят по характерни белези.
При инд. определените вещи рискът тежи върху купувача, а при родово опр. вещи – върху продавача.
10. Задължение за индивид. и родово опр. П. Задължение за прехвърляне на собственост.
Правната уредба на инд. и родово определената П се съдържа в чл.24 ЗЗД.
Задължения за инд. определена П – предмет на задължението е нещо конкретно, предварително фиксирано и означено по индивидуалните си белези.
Тези задължения имат вещно действие. Собствеността върху тази вещ преминава веднага с поемане на задължението по силата на договора. Приобретателят на определената вещ става неин собственик, макар вещта да не му е била предадена и макар той да не е заплатил насрещно дължимата цена. Всеки собственик носи сам последиците от случайното погиване или повреждане на вещта си. Приобретателят става собственик върху определената вещ със сключването на договора. От този момент върху него преминава и рискът от случайното й погиване или повреждане.
Задължения с родово определена престация – предмет на задължение са вещи, определени по родовите си белези. По отношение обаче кои конкретни вещи от рода са предмет на задължението, съществува неопределеност. Изпълнението на задължението изисква конкретизация, индивидуализация на дължимите вещи и тогава дългът се съсредоточава върху така определените вещи.
Индивидуализацията на дължимото може да стане по съгласие на страните. Това означава, че определянето на дължимото може да стане по най-различни начини, стига страните да са се споразумели.
Ако не е постигнато такова съгласие, определянето на дължимите родови вещи става с тяхното предаване, като по този начин те се индивидуализират и неопределимостта на дължимата престация е отстранена. Самото предаване е връчване на дължимото на кредитора, но ако това не е възможно (договарящите имат различно местожителство), длъжникът изпълнява задължението си по местожителството си.
Съгл. чл. 64 ЗЗД когато се дължи вещ, определена само по своя род, длъжникът трябва да даде вещ поне от средно качество. Трябва да се престира поне средното, респективно уговореното или стандартното качество.
След като дължимите вещи бъдат конкретно определени от този момент те преминават в собственост на приобретателя си. Това е и моментът на преминаване на риска от случайно погиване или повреждане на индивидуализираните вече родови вещи от продавача на купувача.
Задължение за прехвърляне правото на собственост – собствеността се прехвърля чрез продажба и др. В този случай праводателят трябва да е собственик, т.е. тук има задължение да се прехвърли нещо. Ако обаче имаме владение, придобито на възмездно основание, добросъвестно от трето лице, то в този случай също може да стане прехвърляне, без праводателят да е собственик.
Нормалният способ е да се прехвърлят права по договорен път – продавачът прехвърля собствеността върху една вещ срещу определена цена, в момента на постигане на съгласие. Рискът тежи върху собственикът, независимо в чие владение е вещта. Изключение от това правило има при правоопределените вещи и при бъдещи вещи (при тях не се прехвърля собствеността с постигане на съгласието, а с възникване на вещта).
11. Задължения с право на избор. Факултативни престации.
Задължения с право на избор.
Два или няколко предмета могат да бъдат съдържание на ОблОтн, така че задължението да се погасява с престиране на един от тях по избор (алтернативно) на длъжника , кредитора или трето лице. Правната уредба се съдържа в чл. 130-132 ЗЗД.
За да се прехвърли право на собственост обаче е необходимо да се извърши конкретизация на вещта, да се отстрани неопределеността относно това, с какво точно ще се погаси задължението. По този начин алтернативната престация се превръща в просто задължение и може да бъде изпълнена.
Ако при наличие на задължение с право на избор не е определено кому е предоставен изборът, то той принадлежи на длъжника. Ако длъжникът не упражни правото си на избор в определения срок, или ако няма изричен срок – до времето, когато задължението трябва да се изпълни, то правото на избор преминава на кредитора.
Ако правото на избор принадлежи на кредитора и той не го упражни в определения за това срок или ако няма срок – до срока, който длъжникът му определи, то правото на избор преминава върху длъжника.
Страните могат да определят трето лице, което да направи избора, ако и то не го направи в определен срок, то се прави избор от съда.
Изборът става неотменяем, когато бъде съобщено на другата страна, а ако се прави избор от трето лице – когато бъде съобщен на двете страни.
Когато една от многото алтернативно дължими престации стане неизпълнима, преди да е бил извършен изборът, тогава задължението се съсредоточава върху останалите възможни предмети на престацията (респективно върху останалата възможна – ако са две) или върху обезщетението.
Факултативни задължения.
Характерното при факултативната престация е, че се дължи една престация. Тя е определена в съответен договор, но в този договор има клауза, която дава възможност на длъжника по своя преценка, при настъпване падежа на задължението, да престира нещо друго, различно от уговореното в договора, без за това да се иска допълнително съгласие от кредитора.
Ако дължимата вещ случайно погине, задължението не се пренася върху тази, с която длъжникът може (ако иска) да погаси задължението си, защото тази друга вещ не се дължи.
12. Парични задължения. Задължения с право на лихва.
Парични задължения.
Парите са (парични знаци) заместими вещи, изразяващи стойността на вещите, те са платежно средство. Съгласно бълг. законодателство парите са движими вещи, емитирани от БНБ и санкционирани от държавата. Те са законно платежно средство и задължително се приемат за плащания в пълната им номинална стойност. Парите са:
- банкноти и монети се издават от държ. институция – държавната банка – от името и със санкцията на държавата.
За чуждестранните банкноти и монети е установен специален режим.
Установените в РБ парични знаци са:
- банкноти от 2,5,10,20,50,100 лева;
- метални монети от 1,2,5,10,20,50 стотинки и 1 лев;
- държавни съкровищни билети.
Парите са мерило на стойност. Вътрешната стойност на парите е тази на материала, от който са направени. Номиналната ст-ст на парите е тази, която е отбелязана на самия паричен знак. Курсова ст-ст е тази, която парите в съотношение с друга валута или злато.
Паричните задължения са важен вид родови задължения, като техният предмет е пари, но при тях основно значение има ст-стта на дълга. В случая за кредитора нямат значение монетите или банкнотите, с които ще му се плати ст-стта, която ще получи. Всъщност поради тази причина, правилата относно родовите задължения не могат да се приложат изцяло спрямо паричните задължения.
Задължения с право на лихва.
Лихвата е възнаграждение, което длъжникът на пари (или на заместими вещи) трябва да престира на своя кредитор. Лихви се дължат обикновено, само ако се дължат пари. Но може да се уговори лихва и за дължими заместими вещи.
Размерът на лихвата се определя от дължимата парична сума и от времето, през което кредиторът е лишен от нея.
Задължението за лихва е акцесорно задължение. То предпоставя наличността на друг главен дълг (на главница), зависи от него и дължи, заедно с него. Следователно:
- ако се погаси главното задължение, се погасява и задължението за лихва;
- ако главното задължение се унищожи с обратна сила, ретроактивно отпада и задължението за лихва. Само ако унищожението настъпва без обратно действие, лихвата ще се дължи за времето, през което договорът е имал сила.
- обезпеченията на главното вземане обезпечават изпълнението и на задължението за лихва. Залогът, който обезпечава лихвоносно задължение, обезпечава лихвите на същото.
Лихвеното задължение в известни насоки е относително самостоятелно спрямо главното задължение. Така:
- могат да бъдат платени лихви, без да се погасява главното задължение (чл.76, ал.2 ЗЗД);
- може да се предяви иск за лихвите, без да се предявява иск за вземането, от което тези лихви произтичат. Искът за лихви се погасява с 3-годишна давност (за главницата – 5-годишна).
Задължението за лихва може да възникне от правна сделка (договорна лихва) или по силата на закон (законова лихва).
1) договорна лихва – обикновено задължението за лихва възниква по силата на договор (може и от едностранна сделка – завещание) и е необходимо тя да бъде писмено договорена (условие за действителност), но в размер не по-голям от установения от МС максимален размер по чл. 10 ЗЗД. По принцип не е позволено уговаряне, изтекли лихви да носят лихви. Това олихвяване се нарича анатоцизъм и е допустимо съобразно наредбите на БНБ – за покриване риска от загуби на банките. Съгласно ТЗ лихва върху лихва се дължи само, ако е изрично уговорена, но по принцип в облигационни отношения анатоцизъм не се допуска, освен ако има изричен законов текст за това.
2) законова лихва – това е тази лихва, която произтича от разпоредба на закон. Биват:
- мораторна лихва – това е лихвата, която се дължи при забавено изпълнение на едно парично задължение като се обхваща периодът от деня на забавата на длъжника до деня на плащането.
- възнаградителна лихва – тя е възнаграждение за ползване на пари, като се регламентират в писмен вид.
13. Изпълнение. Същност и икономическо значение. Принципи на изпълнение.
Доброволното осъществяване на дължимия резултат наричаме изпълнение. Правната уредба на изпълнението се съдържа в чл. 63-78 ЗЗД.
Всички задължения са установени, за да бъдат изпълнени. С изпълнението длъжникът се освобождава от обвързаността си, освобождава се от задължението си. То се погасява. Чрез изпълнението интересът на кредитора се удовлетворява. Резултатът, който той е могъл да претендира, е осъществен. Претенцията му се погасява. Крайната цел на облигационното отношение е постигната. То е оправдало своето обществено-стопанско значение.
Принципи на изпълнението:
- Задълженията трябва да бъдат изпълнявани точно – да се изпълни изцяло (а не частично), да няма недостатъци, да бъде изпълнено навреме (в уговорения срок); да бъде изпълнено точно количествено, качествено и времево отношение.
Когато е нарушен принципът на точното изпълнение се задейства принципът на реалното изпълнение. Т.е. когато длъжникът не изпълни точно задължението си (преди всичко във времето – изпада в забава), кредиторът има право на избор – да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата (би следвало да приеме това изпълнение, само ако има интерес от него) или да иска обезщетение за неизпълнение.
Принципът на точното изпълнение поглъща принципа на реалното изпълнение.
2) Задълженията трябва да бъдат изпълнявани добросъвестно и при взаимно съдействие.
3) Задълженията трябва да се изпълняват с грижата на добър стопанин.
14. Субект и предмет на изпълнението. Даване вместо изпълнение.
Основният принцип при изпълнението е, че длъжникът трябва сам и лично да изпълни задължението си.
Но задължението може да се изпълни и от всяко трето лице, освен в случаите на незаместима престация – с оглед личността на длъжника.
Задължението може да изпълни и трето лице, което има правен интерес.
Трето лице може да изпълни задължение и когато е упълномощено или му е било възложено от длъжника за това.
Изпълнението на задължение от трето лице е възможно само при заместими престации, без кредиторът да откаже предлаганото му изпълнение, за щото той получава това, което му се дължи.
Основен принцип е, че длъжникът трябва да престира на кредитора – респективно на негови представители.
Извършеното изпълнение обаче има погасително д-ие спрямо кредитора, само ако той може да го получи. Например, малолетните и напълно запретените не са способни да получат изпълнение, а то се получава от техните родители или законни представители. Непълнолетните и ограничено дееспособните – родителите, респективно попечителите си.
Изпълнение направено на неспособен кредитор, не погасява дълга. Има изключения:
- ако бъде потвърдено от представителя на недееспособния или пък от самия недееспособен, след като стане дееспособен;
- или ако пък платеното е преминало в полза на недееспособния – тук платецът трябва да докаже, че неспособния кредитор е реализирал полза.
При изпълнението има някои изключения:
1. Направеното на некредитор изпълнение освобождава длъжника когато:
* кредиторът се е възползвал или потвърждава изпълнението;
* плащания, които се извършват на предявител на книги на заповед или на приносител;
* изпълнения, извършени на приносител на легитимационна книга или знак;
* изпълнението е направено на привиден кредитор – например, някой е загубил спестовната си книжка, някой я намира и успява да изтегли влога.
2. Направеното на кредитора изпълнение няма погасително д-ие, когато върху вземането на кредитора се налага запор.
Длъжникът трябва да престира това, което дължи – само тогава изпълнението му е точно. Но длъжникът може да престира на кредитора нещо различно от дължимото и ако кредиторът се съгласи да приеме нещо друго, вместо дължимото, имаме „даване вместо изпълнение”.
Ако кредиторът се е съгласил да получи нещо друго, то при съдебно отстранение или при скрити недостатъци се прилагат съответно правилата на продажбата.
15. Време на изпълнението.
Всяко задължение трябва да бъде изпълнено точно. А точното изпълнение означава не само осъществяване на дължимия резултат, но и неговото своевременно осъществяване. Длъжникът изпълнява своевременно, ако престира на падежа. Тогава вземането вече е изискуемо – моментът за изпълнение на вече изискуемото вземане.
Съгл. чл.69, ал.1 ЗЗД задължението е изискуемо веднага с възникването му. Т.е. каквото се дължи без срок, се дължи веднага. Кредиторът може веднага да изисква изпълнението, но и длъжникът може веднага да пристъпи към изпълнение.
Длъжникът трябва веднага да престира след като му бъде поискано. Кредиторът обявява в поканата си достатъчен срок за изпълнение – достатъчен с оглед изискванията на добросъвестността. Тази покана превръща безсрочното задължение в задължение с определен срок. Длъжникът може винаги да изпълни безсрочното задължение, но не е длъжен да стори това. Поканата вече го обвързва. „Когато няма определен ден за изпълнение (чл.84, ал.2 ЗЗД), длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора”. Едва от този момент от него могат да се претендират вредите, които закъснялото изпълнение причинява на кредитора.
Правилото на чл. 69, ал.1 ЗЗД не може да намери приложение в случаите, когато – било изрично, било мълчаливо – има установен срок за изпълнение.
Конклудентен срок за изпълнение – за мълчаливо уговорен срок говорим, когато от обстоятелствата на отделния случаи съдим, че е необходимо време за изпълнение на задължението. Те могат да бъдат най-различни: от значение са както естеството на облигационното отношение, така и характерът на дължимата престация, начинът и мястото на изпълнение на задължението и предполагаемата воля на страните. Във всички тези хипотези мълчаливо уговорения срок е неустановен. Необходимо е този ден да бъде фиксиран. Това става чрез покана до длъжника. В нея кредиторът дава достатъчен срок за изпълнение – такъв срок, който да държи сметка за всички тези обстоятелства. При спор съдът проверява дали даденият срок е наистина достатъчен. Не престира ли на определения му в поканата срок, длъжникът изпада в забава (чл. 84, ал.2 ЗЗД) и дължи за времето след поканата вредите, които със закъснялото си изпълнение причинява на кредитора.
Изрично установен срок. Може да бъде:
А) на определен ден, т.е. точно определен срок;
Б) относително определен срок – страните могат да уговарят, че изпълнението може да се иска на определен ден след настъпването на едно сигурно събитие.
В) неопределен срок – може да бъде уговорено, че моментът на изпълнението ще бъде определен от една от двете страни по ОблОтн – кредитора или длъжника. Когато изпълнението е предоставено на волята на длъжника и той не определи сам срока, кредиторът може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.
Значение на срока. Клаузите по договора относно срока могат да бъдат уговорени като:
- срокът е уговорен в полза на двете страни, т.е. задължението не е нито изискуемо нито изпълняемо;
- срок, уговорен в полза на кредитора – той може да иска веднага изпълнение на задълженията, като то е винаги изискуемо, но не е изпълняемо поради срока;
- срок, уговорен в полза на длъжника – до срока на изпълнение от него не може да се иска предварително изпълнение. Но той може предсрочно да изпълни задължението, т.е. неговото задължение е изпълняемо без да е изискуемо до срока.
- уговорения срок може да означава, че изпълнение на задължението е възможно само на срока – например, при фикс сделки изпълнението след срока е невъзможно, защото кредиторът няма интерес от забавеното изпълнение.
Начинът за изчисление на сроковете се определя от страните. Ако не е уговорен този начин за изчисление се прилагат правилата на чл. 72 ЗЗД.
16. Право на задържане и възражение за неизпълнен договор. Посв. са два текста – чл.90 и 91.
Първият от тях се занимава с пр.на зад. в широк смисъл – чл.90 (1) „длъжникът, к/о има с/у К си изискуемо вземане от същото пр.отношение, от к/о произтича и неговото зад-ие, може да откаже да изпълни зад-ието си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца”. Това е същинското право на задържане. Това е правото на дл. да задържи това, к/о дължи, заради онова, к/о има да взема по силата на същото недоговорно правоотношение, к/о го е направило длъжник (напр. добросъв. подобрител на чужд имот, който има право да получи ст-стта на подобренията.
На второ място пр. на зад. обхваща още несъщинското пр.на зад., т.е. т.нар. възр.за неизп. дог. Това е едно особено приложение на пр.на зад. към двустранните обл.отн-ия – породени от двустр. дог. Правата и зад-ията на двете страни произтичат от едно и също правоотношение.
Вторият текст – чл.91 (1) урежда пр.на зад. в тесен смисъл – посветен е на една специална хипотеза на пр.на зад. – „който има изискуемо вземане във връзка със запазването, поддържането или подобрението на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея”. Това лице „има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен”. Тр. да се ограничи в/у количество вещи, които биха обезпечили наср. вземане, а не се допуска, ако се представи друго обезпечение.
Предпоставки на пр. на зад.
1. Насрещно вземане - длъжникът да има насрещно вземане от кредитора и задържайки това, което самият той дължи, обезпечава вземането си. Това наср. вземане тр. да е изискуемо и да има предмет, различен от този, който самият задържащ дължи.
2. Дължимата престация – предполага се, че „нещо” се намира във факт. власт на задържащия длъжник – дължимата престация. Тя се дължи и вече е дошло време да се престира, но тя се задържа.
Може да се дължи д-ие, безд-ие, обикновено се дължи вещ. Но може да задържи вещта, ако не е придобил факт. власт над нея ч/з непозволено д-ие – чл.91 (1) подчертава задържащият да е добросъв.
3. Конекситет – пр.на зад. е допустимо само ако дължимата престация и наср. вземане образуват едно житейско единство (може наср. вземания да не възникват от едно и също правоотн-ие, но са житейски свързани) – при условие че се намират пом/у си в предметна връзка с дължимото.
Такава връзка е налице и когато зад-ието и наср. вземане на длъжника почиват на едно и също правоотношение. Такъв е случаят при двустранните договори. В случая това сцепление м/у двете наср. зад-ия, тази функционална (гнетична) зависимост, к/о съществува м/у тях правят напълно излишна предпоставката, наречена конекситет.
Упражняване и д-ие – пр.на зад. е едно отлагателно (дилаторно) възражение. То не разрушава правото на К, а само временно парализира неговата претенция. Стига да престира това, к/о дължи, ще получи едновременно това, к/о има да взема. Пр. на зад. се очертава като едно негативно потест. право.
Длъжникът, който упражнява това свое негативно потестативно право, тр. да докаже неговата наличност. Тр. да докаже в предявения с/у него иск за изп-ие, че има вземане, че то се намира във връзка със зад-ието му, че не е длъжен да престира първи и т.н. Ако твърд. му се приемат за доказани, съдът ще го осъди да престира с/у насрещно престиране,т.е. ще присъди исканата едновременност на изп-ието.
Чл. 91 (5) – „кредиторът, който упражнява задържането, има право на предпочтително удовлетворение от ст-стта на задържаната вещ”. Това разпореждане е важно и именно придава на възражението за задържане х-ра на залогоподобно право в полза на задържащия, ако не е успял по пътя на възражението да постигне едновр. изп-ие, в каквото се заключава първоначалната цел на самото пр.
Възражение за неизпълнен договор (чл.90,ал.1)– то е подвид на правото на задържане. Както последното то предполага една дължима престация и едно насрещно вземане – и двете еднакво изискуеми (има изключение в чл. 90,ал.2 – „когато от обстоят. е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни зад-ието си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надлежно обезпечение”, т.е. може да не са изискуеми и двете вземания). Както пр.на зад. така и възр.за неизп. дог. предполагат конекситет м/у наср. вземания – произтичащ от функц. им зависимост по двустранния дог. Както пр.на зад. възр.за неизп.дог. гарантира длъжника, като му дава право да откаже изп-ието на изискуемото зад-ие до насрещно престиране – да иска „едновременно” престиране. Противопоставени в съд, тези възражения ще доведат до осъждане за едновр. престиране. Възр.за неизп. дог. съставлява едно квалифицирано право на задържане, защото наред с обезпечителната си функция (в случая тя е на заден план) то трябва да съдейства дължимите насрещни престации да бъдат разменени и страните да бъдат удовлетворени. Дл. иска престация, а не обезпечение. Само при същинското пр.на зад. задържането може да се отклони, ако се даде обезпечение (чл.91,ал.4).
17. Място на изпълнението. Доказване на изпълнението. Прихващане на изпълнението.
Място на изпълнението. Обикновено страните сами определят мястото, където трябва да се изпълни задължението. Понякога естеството на задължението определя местонахождението (работникът изпълнява задължението си там, където е обектът му). Местоизпълнението може да се определя също по разпоредбите на закон или по административен акт. Ако местоизпълнението не е посочено нито от страните, нито от закона, нито от адм. акт, важи разпоредбата на чл. 68 ЗЗД:
- при парични задължения – в местожителство на кредитора по време на изпълнение на задължението;
- при задължение за даване на определена вещ – в местонахождението на вещта по време на пораждане на задължението;
- във всички останали случаи – по местожителство на длъжника по време на пораждане на задължението.
Разноските по изпълнението са тези по предаване на дължимите вещи и по издаване на разписка. Те тежат върху длъжника, ако друго не е уговорено.
При спор длъжникът трябва да докаже, че е изпълнил задължението си точно, с всички доказателствени ср-ва.
Длъжникът може при изпълнението да му бъде върнат документът за дължа, да му се издаде разписка за пълно или частично плащане.
Не се допускат свидетелските показания (като доказателствено ср-во) съгл. ГПК:
- за правни сделки, сключени в писмен вид;
- за опровергаване съдържанието на официален документ;
- за доказване на договорна стойност, по-голяма от 1000 лв.
Съгласно ГПК свидетелските показания се допускат само с изрично съгласие на страните. В случаите, когато по закон се изисква писмен документ, но се докаже, че същият е унищожен или загубен не по вина на страната, може да се допуснат свид. показания.
Прихващане. Съгл. чл. 76 от ЗЗД, този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения и ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако това не е заявено погасяването се извършва в следния ред (последователно):
1) най-обременителното за него задължение;
2) при няколко еднакви обременителни задължения:
- погасява се най-старото;
- ако са възникнали едновременно – те се погасяват съразмерно.
Когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, първо се погасяват разноските, второ – лихвите и накрая главницата. Направеното плащане не погасява най-обременяващото го задължение (чл.76, ал.1, изр.2). То не се прихваща върху разноските, лихвите и главницата на най-обременяващия го дълг, а най-напред към разноските, лихвите и главницата на всички дългове на длъжника, събрани заедно.
18. Изпълнение с встъпване в правата на удовлетворения кредитор (суброгация).
Трето лице също може да престира това, което длъжникът трябва да изпълни, в случай, че не се касае за лична незаместима престация.
Ако третото лице е платило в качеството си на довереник на длъжника, то това лице може да търси платеното с иск, който всеки довереник има прямо този, който му е доверител.
Ако третото лице е платило чужд дълг, защото по този начин дава на длъжника парите, които е обещал да му даде в заем, то може да търси платеното от него с иска, който заемодателя има към заемателя си.
Ако трето лице плати чужд дълг без правно основание, то ще може да иска от длъжника връщането само на онова, с което последния се е обогатил неоснователно.
Ако трето лице плати чужд дълг с намерение да надари длъжника, то няма да предявява иск към него.
Следователно различно правно естество може да има обратният иск на третото лице, което е изпълнило чужд дълг. Всичко зависи от характера на отношението между длъжника и третото лице.
Обратният (регресен) иск обикновено е необезпечен и е различен от иска на удовлетворения кредитор към длъжника.
Искът на удовлетворения кредитор може да е обезпечен със залог, ипотека, поръчителство. В този случай третото лице има интерес да встъпи в правата на удовлетворения кредитор, да ги упражни вместо него, за да получи онова, което би получил с обратния иск. Това е суброгация (заместване) – правен институт, чрез който третото лице, което е изпълнило чужд дълг, се поставя на мястото на удовлетворения кредитор, за да упражни всички права, свързани с платеното вземане – залози, поръчителство, ипотеки, лихви и др.
Трето лице, изпълнило чужд дълг може да замести удовлетворения кредитор само ако е имало правен интерес за това – чл. 74 от ЗЗД.
Ако третото лице не е имало правен интерес да плати чужд дълг, то може да си върне платеното само с обратен иск.
Интерес да платят чужд дълг имат тези лица, които лично или реално са задължени за този дълг.
Лично задължени са – 1) солидарен длъжник (съпоръчител); 2) поръчител.
Реално задължени са – лица заложили или ипотекирали своя вещ за обезпечение на чужд дълг.
19. Неизпълнение. Същност и форма.
Длъжникът трябва да изпълни точно задължението си. В противен случай, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забава или пък обезщетение за неизпълнение.
Неизпълнението може да бъде в различни форми:
1) пълно неизпълнение – когато дължимият резултат не е осъществен изцяло. Пълно неизпълнение е налице и тогава, когато длъжникът е наистина осъществил всичко, което дължи, но с такова закъснение или толкова лошо, че изпълнението е безполезно за кредитора.
2) неточно изпълнение – неадекватно по количество, време и качество изпълнение; неспазване уговореното място на престиране.
- частично изпълнение – не съответства на дължимото в количествено отношение. А както знаем кредиторът изобщо не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо (чл. 66 ЗЗД).
- забавено изпълнение – неточно изпълнение по отношение на времето. Длъжникът престира, но не тогава, когато дължи. Понякога кредитора няма вече интерес от такова закъсняло изпълнение. В такъв случай закъснялото изпълнение се приравнява на пълното неизпълнение (фикс-сделки). Ако кредиторът обаче не е изгубил интерес, забавата съставлява за него основание да претендира изпълнението заедно с вредите, които закъснението му е причинило.
- лошо изпълнение – всяко друго неизпълнение, което не е адекватно на дължимото (главно в качествено отношение). Но едно лошо изпълнение може понякога да е равносилно на пълно неизпълнение.
Самото неизпълнение може да се дължи на различни причини:
- когато поведението на кредитора е причина за неизпълнение;
- когато случайно събитие е причина за неизпълнението;
- когато небрежно поведение (действие или безд-ие) на трето лице е причина за неизпълнението;
- когато небрежно поведение (д-ие или бзд-ие) на длъжника е причина за неизпълнението.
Независимо от причината, неизпълнението няма погасителен ефект относно задължението и има значение в чия тежест ще останат последиците. Възможни са следните хипотези:
- ако неизпълнението се дължи на вина на длъжника – то той е отговорен, виновен и в негова тежест остават вредните последици;
- ако неизпълнението се дължи на случайно събитие, то тогава длъжникът не е виновен и не отговаря.
Последиците от неизпълнението могат да се ликвидират чрез:
- иск за пряко изпълнение – кредиторът, поради неотпадналия му интерес, може да постигне все пак, макар със забава и по принудителен ред, ефективното осъществяване на дължимия резултат. Задължението се насочва към тази си нормална функция, от което то се е отклонило. Така допълнено с вредите за виновната забава, изпълнението се оказва адекватно на първоначалното дължимо.
- овластяването на кредитора от съда да осъществи сам за сметка на длъжника резултата, който не е осъществен виновно от последния. И тук реалното изпълнение се постига, стига само задължението да може да се изпълнява чрез друг – да е заместима престацията.
- договорна отговорност – когато прякото изпълнение е станало обективно невъзможно или пък кредиторът вече няма интерес, тогава вредите от неизпълнението са върху длъжника, ако неизпълнението е по негова вина.
- освобождаване от отговорност – при неизпълнение, дължащо се на обстоятелства, за които длъжникът не отговаря, няма вина.
20. Невиновна невъзможност за изпълнение. Последици. Проблемът за риска. Стопанска непоносимост.
Изпълнението на едно задължение може да стане невъзможно без вина на длъжника, т.е. без той да е отговорен.
І. Обективна невъзможност – за да бъде освободен длъжникът от отговорност трябва да са налице следните констатации за обективна невъзможност:
1) че реалното изпълнение е неосъществимо поради практически или правно неопределимо препятствие, настъпването на което
2) не може да бъде вменено във вина на длъжника.
Тези обстоятелства могат да са налице в следните случаи:
- при случайни по произход обстоятелства – т.е. длъжникът не ги е предизвикал, не е могъл, нито е бил длъжен да предвиди, например – пожар, в този случай длъжникът няма вина.
- при случайни по произход обстоятелства, когато длъжникът няма вина, но също така да е налице причинна зависимост между обстоятелствата и невъзможността за престиране, т.е. обстоятелството да е препятствие за реално изпълнение (при мобилизация длъжникът не може да изпълни дог. задължение).
- при събитие, вследствие на което е настъпило такова състояние, че от гл.т. на добросъвестност всички усилия на длъжника да престира биха били лишени от практически резултат.
ІІ. Субективна невъзможност – когато неизпълнението се дължи на причина, която съставлява пречка за изпълнение, зависеща само от длъжника.
Докато обективната невъзможност освобождава, то субективната не освобождава длъжника от задължението му. Всъщност субективната невъзможност не освобождава длъжника от задължението му, защото не представлява въобще невъзможност, а възможност за престиране, но при допълнителни условия. Обстоятелството, че длъжникът няма пари за погасяване на задължението си не го освобождава от отговорност – чл. 81, ал.2 ЗЗД.
При обективна невъзможност, задължението на длъжника се погасява и се освобождава от отговорност, ако докаже невъзможността. Законът предвижда за длъжника презумпцията за виновност относно неизпълнението и той трябва да обори това предположение, а последиците от невъзможно изпълнение са за сметка на:
1) при едностранните договори – на кредитора.
2) при двустранните договори:
- рискът от случайно събитие върху страната, чиято престация е станала невъзможна е върху длъжника. В този случай договорът се разваля по право (чл.89 ЗЗД), все едно, че не е сключван, никой на никого не дължи нищо, но губи този, престацията на когото е станала невъзможна, той е загубил това, което е трябвало да престира. Това е общото правило, изрично формулирано в закона.
- има и изключения от общото правило при това с широко приложно поле, че мнозина са склонни да считат изключението за общо правило. По принцип рискът тежи върху длъжника, престацията на когото е станала невъзможна, но всъщност може да се каже, че рискът е за собственика или за купувача на определената и непредадена вещ, например момента, в който продавачът предаде за превоз стоката, собствеността върху нея преминава на купувача, а заедно с това и рискът от погиване или повреждане на същата.
21. Причини за неизпълнението, за което длъжникът отговаря.
Неизпълнението може да се дължи на поведението на длъжника – на неговата вина, на причина, за която той отговаря. За такъв длъжник възниква договорна отговорност, т.е. задължение да поправи, доколкото е възможно, в натура вредите от неизпълнение, т.е. длъжникът отговаря за своята вина. Който е поел едно задължение, трябва да го изпълни „точно”, като за целта длъжникът положи необходимата грижа на ДОБЪР стопанин, в противен случай длъжникът е виновен.
Законът не определя съдържанието на дължимата грижа, но нормалната, обичайната грижа е дължимата грижа на добрия стопанин.
Счита се за „добър стопанин” онзи гражданин-длъжник, който, за да задоволи интереса на кредитора си, проявява това напрежение, настойчивост, която е нормална и обичайна за онзи гражданин, който изпълнява задълженията си винаги точно, в съобразност с повелите на закона, и на добросъвестността. Това е пределът. Над него се простира зоната на недължимото, невиновното, невъзможното.
Длъжник, който не е положил дължимата грижа на добър стопанин е виновен.
Вината е психическо отношение, което извършителят на неправомерно действие или бездействие има към собственото си деяние и произтичащите от него резултати. Считаме за виновен, този, който макар да съзнава или да е бил длъжен да съзнава, че с непозволеното си поведение ще причини обществено вредни и неодобрени от закона последици, все пак извършва това, което му е забранено, или не извършва това, което му е заповядано.
Форми на вината:
1) Умисъл (със зла воля) – умишлено действа онзи длъжник, който иска или допуска настъпването на този неправомерен резултат:
- пряк умисъл – ако го иска, ако волевата му дейност е пряко насочена към постигането на резултат, противен на дължимия. Напр. онзи, който не ми доставя уговорените материали, за да не мога да извърша нещо.
- евентуален умисъл – ако се надява, че тези последици все пак няма да настъпят, макар пак да допуска, че могат и да настъпят и се съгласява да настъпят, стига само да постигне целен от него (правомерен или неправомерен) резултат. Напр. онзи, който не ми доставя уговорените материали, защото са му необходими и на самия него, но очаква, че сам някак си ще се оправя да свърша работа и да избегна вреди.
2) Небрежност (слаба воля) – небрежен е длъжникът, ако неизпълнението на задължението му се дължи на това, че несъзнавано или лекомислено не е положил онази грижа, която е трябвало да положи, за да го изпълни точно. Тази необходима грижа той бе длъжен да положи. Но не я полага, затова е виновен (слаба активност).
- несъзнавана небрежност – длъжникът изобщо не си е представял последиците на неизпълнението си – не ги е предвиждал. Но е бил длъжен, можеше и щеше да ги предвиди, ако бе положил необходимата грижа.
- съзнавана небрежност – представил си е последиците на своето неизпълнение, без да е съгласен с тяхното настъпване. Той обаче все пак бездейства, като лекомислено се надява, че предвижданите от него противоправни последици на една или друга причина няма да настъпят.
Умишлено виновният длъжник е отговорен в по-голям размер (не само за предвидените, но и непредвидени вреди). Докато длъжникът, който е проявил небрежност, отговаря за вредите, които са могли „да бъдат предвидени при пораждане на задължението”, този, който е действал „недобросъвестно” (умишлено), отговаря за „всички преки и непосредствени” вреди, следователно и за вреди над предвиденото и предвидимото (чл. 82 ЗЗД).
Длъжникът не може да изключи чрез съглашение последиците от умишлените си постъпки. Може да уговаря да не носи отговорност само за последиците от небрежно поведение (поради неполагане на дължимата грижа).
Освен това длъжникът е отговорен и виновен и за виновните действия на трети лица, които е натоварил с изпълнението на задължението му. Т.е. той зле е избрал или надзиравал тези трети лица.
Последици от виновната невъзможност – в тези случаи кредиторът може:
- да иска обезщетение за претърпени вреди – тези вреди се наричат компенсаторни. Ако кредиторът търси пълна компенсация на вредите си, ще трябва да бъде готов да направи насрещната си престация.
- да иска срещу предаване на това, което сам дължи да му бъде престирана заместваща облага.
- да не престира насрещно дължимото – да заема пасивно поведение, т.е. нищо да не дава и иска.
- да иска развалянето на договора с присъждане на съответните вреди – тези вреди не са компенсаторни. Той ще може да претендира само тези вреди, които биха следвали след приспадане на дължимата от него престация. С развалянето на договора кредитора се освобождава от насрещното си задължение. Дължимото от него остава у него.
22. Забавено изпълнение. Лошо изпълнение. Частично изпълнение.
От длъжника не може да се иска изпълнение, докато не е изтекъл установения в негова полза срок.
С изискуемостта на вземането (първата предпоставка на забавата), длъжникът не изпада в забава, защото е необходимо кредиторът да е поканил (втората предпоставка) длъжника да изпълни задължението си. Изискуемостта сама по себе си не е покана за изпълнение, но след изискуемост е необходима покана за изпълнение. С неизпълнението в определения срок длъжникът изпада в забава.
Изключение от тази проста изискуемост имаме в два случая, в които длъжникът изпада автоматично в забава:
1) когато задължението му е за поправяне на вреда, причинена от непозволено увреждане;
2) когато изпълнението трябва да стане на определен ден, тук този предварително уговорен срок, представлява за длъжника покана за изпълнение.
Вината е третата предпоставка на забавата. За забавено изпълнение може да се говори само когато закъснението се дължи на причина, за която длъжникът отговаря – на неговата вина или на вината на лицата, с които той си служи. Разбира се, законът презумира длъжникът като виновен до доказване на противното.
Ако изпълнението на длъжника е временно възпрепятствано (не по негова вина), то той не е в забава:
- кредиторът може да изисква, но и трябва да приеме забавената не по вина на длъжника престация и не може да претендира закъснителни вреди. Изпълнението за длъжника всъщност е отложено до изчезване на причината, която пречи на престирането.
- но при фикс-сделките кредиторът няма вече интерес от забавеното изпълнение. При тях кредиторът не е длъжен да приеме забавеното изпълнение. Длъжникът също е освободен от престиране и върху него ляга рискът от случайно събитие.
Това, което е забавено, все още може да бъде престирано макар и със закъснение. В този случай кредиторът може да иска:
1) реално изпълнение на задължението, но заедно с вредите от забавата – чл. 79 ЗЗД.
2) да постигне пряко изпълнение, като му се разреши да осъществи сам дължимият резултат за сметка на длъжника, стига задължението да е заместима престация (чл. 80 ЗЗД).
3) ако кредиторът вече няма никакъв интерес от престация, длъжникът не може да му предлага първоначално дължимото със закъснителни вреди, а трябва да му престира вредите от пълно неизпълнение, а така също кредиторът може да иска разваляне на договора.
При забава на длъжника, рискът от погиване или повреждане на дължимата престация, преминава обратно от кредитора на длъжника. От носенето на този риск длъжникът може да се освободи само ако докаже, че дължимото би погинало и в ръцете на кредитора.
Лошо изпълнение – това е неизпълнение в качествено отношение. За да е лошо изпълнението, то трябва да води до негодност за предмета на престацията. Страните могат да се договорят предварително, че ще се придържат към определен стандарт.
Когато изпълнението е приело формата на лошо изпълнение кредиторът може:
- да иска да бъде изпълнено добре;
- да отстрани сам дефекта за сметка на длъжника;
- намаляване на стойността (с отбив) или разваляне на договора, ако лошо изпълнения му предмет не му е нужен.
23. Вредата. Понятие и видове. Поправяне на вредите. Особености при поправяне на вредите от неизпълнение на парични задължения.
Неизпълнението или неточното изпълнение на една престация от длъжник водят до неблагоприятни последици за кредитора – вреди. Ако длъжникът е виновен за неизпълнението, редно е той да отговаря за нанесените вреди.
Освен това съгл. чл. 45 ЗЗД – при непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.
Това определение не е съвсем безспорно. Казва се, че вреди са само тези неблагоприятни последици на едно неизпълнение, които засягат имуществената сфера на увредения. Накърняването на морални интереси не съставлява вреда и не поражда никакво задължение за обезщетяване.
Вредите могат да бъдат (имуществени и неимуществени) – морални и материални.
1) Морална е вредата, която не засяга имуществото на кредитора. Съдебната практика приема, че неимуществените вреди се дължат само, ако са причинени от деликт.
2) Материална вреда е тази, която засяга материални интереси на кредитора, респективно на увреденото трето лице – неговите имуществени права. Тя се определя като разлика между стойността на имуществото, което би имал кредитора, ако задължението бе изпълнено и стойността на имуществото на кредитора в момента.
- претърпяна загуба – имуществената вреда на кредитора може да намали настоящото му имущество, т.е. той обеднява с нещо, претърпява загуба.
- пропуснати ползи – имущ. вреда на кредитора може да се състои в това, че той пропуска да увеличи имуществото си, пропуска една полза.
Чрез последваща обективна прогноза трябва да се установи наличността на причинна връзка между неизпълнението и вредата.
Поправяне на вредите. Вредата на кредитора може да бъде поправена по няколко начина:
1) като длъжникът се задължи да заплати парична равностойност на причинените вреди (парично обезщетение);
2) като длъжникът се задължи да възстанови в натура състоянието на нещата, което би съществувало, ако увреждащото действие не би било извършено.
Не бива да се допуска илюзията, че кредиторът има право по избор да избере една от двете алтернативи. Кредиторът има право да иска преди всичко прякото изпълнение. И ако той би поискал обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забавата, ако кредиторът има още интерес от изпълнението (чл. 79, ал.2 ЗЗД).
Поправяне на вредите от неизпълнение на парични задължения. Не може да настъпи никога последваща невъзможност за изпълнение на паричен дълг и затова никога не се дължат компенсаторни вреди при неизпълнение на паричен дълг. Всяко неизпълнение на парично задължение е винаги само забавено изпълнение и може да породи само претенция за заплащане на закъснителни вреди.
При неизпълнение на паричен дълг кредиторът винаги има право на обезщетение в размер на законната лихва и то в деня на забавата (чл. 86, ал.1 ЗЗД). Т.е. смята се, че кредиторът винаги може да оползотвори парите, които му се дължат и които не получава (например като ги вложи в банка).
24. Отговорност за вреди при неизпълнение на договора и при непозволено увреждане. Граници на гражданската отговорност. Компенсация на вини.
Отговорност за вреди.Виновното неизпълнение е правно основание за пораждане на една отговорност в тежест на длъжника – тази отговорност има санкционен характер. Според произхода на дълга, отговорността може да бъде – договорна или извъндоговорна.
1) Договорна отговорност – тя произтича от неизпълнения дълг от едно облигационно отношение. По силата на това отношение длъжникът е лично обвързан за осъществяване на един резултат спрямо кредитора.
2) извъндоговорна (деликтна) отговорност – при нея не е налице едно облигационно отношение, а е налице едно общо задължение – чл. 45 ЗЗД – всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Но неизпълнението на това общо задължение вече поражда облигационно отношение м/у нарушителя и понасящия последиците от нарушението.
При договорната и деликтната отговорност имаме:
- еднакви предпоставки – без вина няма отговорност, вината на увреждащия се предполага. Длъжникът не отговаря, ако невъзможността се дължи на причина, за която не може да му се вмени вина (чл. 81 ЗЗД), но вината се предполага до доказване на противното.
- еднакви цели – да се компенсира вредата, която увредения е понесъл. По-пълно компенсиране имаме при вреда, в областта на деликтната отговорност, защото при договорната отговорност, отговорността може да се степенува, съобразно вината.
Граници на гражд. отговорност. Без вреда няма отговорност за вреди. Длъжникът отговаря само ако виновното му неизпълнение е причина за тези неблагоприятни последици. Отговорността на длъжника е ограничена от закона по следните начини (чл. 82 ЗЗД):
- първо ограничение: отговорност само за преките вреди – чл. 82 предвижда, че длъжникът отговаря само за тези вреди, които са „пряка и непосредствена” последица на неизпълнението. Този предел е максималната граница, до която изобщо се простира всяка гражданска отговорност – независимо дали е договорна (чл. 82) или деликтна (чл. 51). Пряка последица е точно тази, която по необходимост и закономерно следва от неизпълнението.
- второ ограничение: отговорност за предвидимите вреди – чл. 82 предвижда, на второ място, че длъжникът не отговаря дори за всички преки и непосредствени вреди, а само за тези, „които са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението” в случай, че неизпълнението или неточното изпълнение не се дължи на негова недобросъвестност. Това ограничение се отнася само за договорната отговорност.
С тези свои разпореждания чл. 82 ЗЗД очевидно обуславя отговорността на длъжника от степента на неговата вина – от това, дали тя се проявява във формата на умисъл или на небрежност.
Компенсации на вини. Неизпълнението може да се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е виновен (отговорен). В такива случаи е необходимо отговорността за вредата да се разпредели между съпричинителите й според тежестта на вината на всеки от тях.
А) относно деликтната отговорност законът предвижда, че ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали, но не може изцяло да отпадне (чл. 51, ал.2).
Б) Обратно, ако се касае за неизпълнение на задължение от съществуващо облигационно отношение, то съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност ако неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен (чл. 83, ал.1 ЗЗД). С оглед степента на вината на кредитора на него може да се откаже всякакво обезщетение, ако не само не е сътрудничел на изпълнението, но виновно е съпричинил неизпълнението.
Вина на увредения е налице и когато през време на настъпването на вредата или след настъпването й той не е взел мерки за ограничаване на нейния размер. За тази хипотеза чл. 83, ал.2 ЗЗД предвижда: „длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът е могъл да избегне, като положи грижата на добър стопанин.”
25. Разваляне на двустранни договори, поради неизпълнение.
В облигац. връзка, породена от двустр.дог. и двете страни са К и Д една спрямо друга; задължение за едната страна възниква само защото такова възниква и за другата (генетична вр.); насрещните задължения на страните си служат взаимно за правно основание (функ.вр).
При положение, че разпадането на една облиг.връзка може да бъде последица на изрично съглашение, постигнато м/у самите страни възниква въпроса за ползата от чл.87 (1), по силата на който развалянето се осъществява ч/з едностранно изявление на изправната стр.:
- най-напред случаите, когато законът допуска развалянето само по съдебен ред (чл.87,ал.3) – тогава страните имат интерес да отстранят по договорен път тази съдебна процедура;
- за да се освободи изправната страна от нуждата да дава срокове за изпълнение на неизправната (чл.87,ал.1) и от нуждата да доказва липсата на интерес от забавеното изпълнение, ако то й се предлага от длъжника заедно с обезщетение за забавата (чл.79,ал.1).
Нормативно уреждане – по-често страните нищо не уговарят относно последиците, к/о ще настъпят в случай, че задълженията по двустр.дог. не бъдат изпълнени. Законът в този случай помага с правилата, които установява в чл.87 и чл.88. Тези текстове уреждат изобщо режима на развалянето на двустр. договори при неизп-ие на зад-ията си по тях и влизат в д-ие, когато няма нищо уговорено м/у страните в тази връзка.
Основни начала на режима на разваляне:
- изп-ието тр. да бъде реално осъществено; развалянето поради неизп-ие е допустимо само като крайно средство за ликвидиране на висящите отношения;
- развалянето се осъществява поначало без съдебна интервенция – ч/з едностранно изявление на изправната, отправено до другата страна.
Правото на изправния К да развали договора не съставлява една негова алтернативна възможност (да иска прякото изп-ие или развалянето на дог.). Тя не може без друго да упражни правото си на разваляне. Тя трябва да търси преди всичко реалното изп-ие да се стреми към него, да „даде на длъжника” за тази цел „подходящ срок за изп-ие”. Може да смята развален договора само след като изпълнението не последва в течение на този срок (чл.87,ал.1). Т.е. то е само едно крайно средство, к/о влиза в д-ие едва когато друг изход няма.
Ред на развалянето – действащото ни законодателство възприема по принцип с-мата на разваляне ч/з едностр. изявление. То смята, че щом безполезно са били изчерпани всички ср-ва за реалното осъществяване на дължимия резултат, достатъчно е едностранното и поначало неформално изявление на изправната страна, за да разкъса облигационната връзка по двустр. дог. Развалянето на неизпълнения договор настъпва като последица на това изявление.
Има случай обаче, когато правото на разваляне може да бъде упражнено само по съд.ред. Развалянето тр.да бъде постановено от съд по искане на изправната стр. и настъпва като последица на съд. реш-ие. Така се развалят дог., с к/о се прехвърлят, учредяват, признават и прекратяват вещни права в/у недв.имоти. Така се разваля и дог., когато е налице частична обективна невъзм. за изп-ие.
В тази връзка закона познава и едно мълчаливо, подразбиращо се разваляне без спазване изискванията на чл.87 – чл.201. (при продажба на дв.вещ).
Предпоставки на развалянето – 3 са:
1) Трябва да е налице неизпълнение на зад-ията по него от едната страна – пълно неизп-ие, забавено, лошо, несъответно на уговореното или частично изп-ие. Но неизп-ие има само, когато дог. е съществено нарушен. Законът не допуска развалянето, когато неизпълнената част от зад-ието е незначителна с оглед интереса на кредитора (чл.87,ал.4).
2) Неизп-ието трябва да е виновно. „Когато длъжникът по един двустр.дог. не изпълни зад-ието си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора...” (чл.87,ал.1). А длъжникът отговаря за собствената си вина или за вината на хората, к/о е повикал на своя помощ. Неговата вина се предполага – чл.81 (1).
3) Кредиторът трябва да бъде изправен. Изправна страна може да бъде само тази, която е предложила изп-ието на своето зад-ие и е била готова да го изпълни с/у насрещно изп-ие.
4) Неизправна е още онази стр., к/о е осуетила изп-ието на зад-ието на съконтрахента си.
Неизпълнение от двете страни – тогава всяка една от двете еднакво неизправни страни може да иска развалянето на двустранния договор. Той ще се развали в обща вреда и полза. Никоя от страните няма да може да иска обезщетение от другата заради неизпълнението й. Двустранното неизпълнение на договора не води до отпадане на самото обл.отн-ие. Той същ. до момента на неговото разваляне. До този момент всяка от страните може да изпълни зад-ието и с това да си възвърне качеството на „изправна” страна. И в това качество да застави противната страна да й престира или да развали договора, претендирайки обезщетение.
Едностранно изявление за разваляне – съставлява нормалния способ за упражнение на правото на разваляне (затова не е допустимо да се предявява иск за разваляне, когато то може да стане с едностранно изявление. Законът цели да се избегнат процесите. Предявяването на иск въпреки това следва да се счита за недопустимо по липса на правен интерес за ищеца).
Едностранното изявл. – това изявление на изправната страна по двустр.дог., к/о тя отправя на неизправната страна, за да й заяви, че смята вече или ще смята в бъдеще (след безплодното изтичане на определен от нея подходящ срок за изп-ие) сключения м/у тях договор за развален.
Едностр.изявл. не тр. да се смесва с предизвестието (к/о прекратява обл.отн-ия за в бъдеще и няма обратно д-ие – прекратяване на договор за наем, влог, дружество).
Едн.изявл. се отл. и от отмяната (изявл., с к/о се оттегля направеното волеизявл., докато сделката още не е скл. – напр. отменя се уговорката в полза на трето лице, докато то не я е приело).
Едн.изявл. по своята правна същност съставлява едно субективно потестативно право. Кредиторът ще го упражни ако иска. Но в р-ат на упражняването му възниква едно ново пр.полож.: на мястото на взаимните зад-ия за престиране възникват взаимни зад-ия за възвръщане на вече престираното по двустр.дог. и зад-ие за поправяне на вреди в тежест на неизправната страна. Самото упражняване на това потестативно право е по същината си едностранна правна сделка с развалящ ефект.
Изявл. за разваляне като едностр.пр.сделка тр. да достигне до длъжника – неизправната страна, респективно до всички длъжници, ако те са няколко. Двустр.дог. се разваля изцяло, а не само по отн-ие на някого от съдлъжниците (в тоя смисъл изявл. за разваляне е неделимо).
Форма на едн.изявл. – не е необх. по начало форма. Ако договорът, който се разваля е писмен, писмено тр. да бъде и предупреждението за разваляне (чл.87,ал.1,изр.2). Тази форма не е предвидена за действителност на изявл., а като ср-во за доказване, че е направено.
Давност – правото на разваляне се погасява с 5-год. давност.
Едн.изявл може да бъде условно (предупреждение) и безусловно.
1) изявление за условно разваляне – едностр. изявл. има прекратяващо д-ие само ако е съпроводено с едно предупреждение (покана) до неизправния длъжник да изпълни зад-ието си в течение на определен от К подходящ срок (исковата молба също съставлява предупрежд. и покана до длъжника да изпълни задължението си). Без такава покана и без безр-атното изтичане на опред. в нея срок не може да настъпи исканото разваляне на дог. Предпоставка за развалянето е само това предупр., к/о се прави на длъжника, след като той вече е изпаднал в забава. Направеното преди това предупреждение няма такова д-ие.
2) изявление за безусловно разваляне – изявлението може да гласи чисто и просто, че К вече смята договора за развален. Тогава самото едностр.изявл. прекратява, разваля неизпълнения дог.
Такова изявление за разваляне К може да прави само в случаите на чл.87 (2):
а) пълната или частична невъзможност за изпълнение по причина, за к/о длъжн. отговаря е основание за разваляне на договора. Самото изявление слага край на договора.
б) когато длъжникът е изпаднал в забава,а престирането след забавата е вече безполезно за кредитора – тогава няма нужда от предупр. (покана) и самото изявление за разваляне унищожава веднага и безусловно двустр. дог.
в) когато е уговорено, че ще се изпълни в точно определено време също няма нужда от предупр. (покана) – при фикс-сделките. При тях забав. изп-ие е приравнено на пълно неизп-ие.
Разваляне по съдебен ред – договорите, с к/о се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права в/у недв. имоти се развалят по съд.ред (чл.87,ал.3). Всички тези дог. са действителни само ако по отн-ие на тях бъде спазена формата на нотар. акт, респ. на нот.заверка. Тези дог. тр. да бъдат вписани, за да могат да се противопоставят на трети лица. Исковата молба за разваляне се записва във входящия регистър, който води нотариусът.
Развалянето тр.да става по съд.ред още и когато е настъпила частична невъзм. за изп-ие, но само ако за нея длъжникът не отговаря (чл.89,изр.2). При виновна частична невъзможност двустр. дог. се разваля едностранно и без възможност длъжникът да предложи отчасти възможното изп-ие (чл.87,ал.2) (но може да иска престиране на възможната част от дължимото и вреди и загуби заради непрестирането на невъзможнота, като в тоя случай той тр.да престира това, к/о дължи; може още да получи възможната част и да развали договора за невъзможната).
Предявяването на иска за разваляне съставлява също упражнение на суб. потестативно пр. да се иска това разваляне. Но то самото не осъщ. развалянето, а е негова предпоставка. Упражн. на това право се погасява с петгодишна давност.
Доказване на иска – предявяващият иска за разваляне тр.да докаже иска си. Той тр.да докаже наличността на договор, своето изпълнение или готовност за изп-ие. Но не е длъжен да доказва неизп-ието на др. страна. Ответникът, който твърди че е изпълнил, тр. сам да докаже изп-ието си.
Срок за изп-ие от съда – въпреки предявения иск за разваляне съдът може да даде на длъжника според обстоятелствата един срок за изпълнение, но само „ако ответникът предложи изп-ие в течение на процеса”.
Развалянето настъпва с обратно д-ие с влизане в сила на постановеното конститут. реш-ие.
Последици на развалянето – развалянето има обратно д-ие – чл.88,ал.1. Страните тр.да си възвърнат престациите, които са си разменили, за да бъде възстановено преддоговорното състояние, като да не е бил скл. дог.
Обратно д-ие на развалянето е практически неприложимо при договори с периодично или продължително изп-ие. Развалянето при тях действа за в бъдеще.
В интерес на третите лица развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от третите лица преди вписването на исковата молба (чл.88,ал.2).
26. Неустойка. Същност. Функции. Видове.
Неустойка е допълнителна (акцесорна) клауза, договорно или нормативно установена, с която се определя парична сума (или облага), която длъжникът трябва да плати на кредитора като обезщетение за понесените вреди от неизпълнение или неточно изпълнение от длъжника. Неустойката е акцесорно задължение, защото изисква наличие на друг, главен дълг. Неустойката е неформално задължение, постигнато като част от договора или с допълнителна добавка (анекс), но уговорката трябва да бъде преди неизпълнението. Уговорката за неустойка е в същата форма, в която е сключен главния договор, само ако тази форма е необходима за действителността му.
Чрез неустойката длъжникът предварително знае какви са последиците от неизпълнение, какъв е обемът на отговорността му и неустойката го стимулира към точно изпълнение, т.е. явява се като обезпечение за изпълнението на задълженията (чл.92 ЗЗД). (обезпечителна функция)
Неустойката е ср-во за обезщетяване на кредитора за вреди, причинени му от неизпълнение. На кредитора ме е спестена процедурата по доказване на действителното настъпване на вредите и на точния им размер. (обезщетителна функция)
Неустойката има още една функция – наказателна. В този смисъл кредиторът може да претендира неустойката и когато вреди изобщо не са настъпили или не са настъпили в предвидения размер. Той ще получи нещо над своите щети, дори ако неустойката бъде намалена като прекомерна. Тази разлика не е обезщетение, а наказание за неизпълнение.
Видовете неустойка са:
1) Според източника:
- договорна – е това добавъчно съглашение на договарящите, по силата на което длъжникът се задължава да даде на кредитора, като обезщетение за вредите му една парична сума, ако не изпълни задължението си.
- законна неустойка – е тази, която при неизпълнение или неточно изпълнение се дължи не въз основа на договор, а по силата на закона или друг нормативен акт и има наказателни функции.
2) Според неизпълнението:
- за пълно неизпълнение – ако длъжникът не изпълни въобще задължението си, дължи предвидената за това неустойка;
- за неточно, забавено изпълнение – ако длъжникът забави изпълнението или не го изпълни както трябва, той е длъжен да престира на кредитора нещо допълнително заедно с дължимото.
3) С оглед на различните си функции неустойката бива:
- алтернативна неустойка – при нея предварително са оценени евентуални вреди, като това е залегнало като клауза в договора. Но при неизпълнение, кредиторът има две алтернативи – или да се възползва и поиска предварително уговорената неустойка, или да претендира неустойка за действително претърпени по-големи вреди, които обаче ще трябва да доказва.
А) алтернативна неустойка за забава – когато неустойката е уговорена за неточно изпълнение, главно за забавено изпълнение, кредиторът може да претендира самото изпълнение (или обезщетение вместо изпълнение) и по свой избор или уговорената мораторна неустойка, или действителните си по-големи вреди от закъснението, стига да ги докаже.
Б) алтернативна неустойка за неизпълнение – изправният кредитор може при неизпълнение да иска от неизправния длъжник или неустойката, или доказаните си действителни вреди.
- кумулативна неустойка – при неизпълнение да се дължи уговорената неустойка и обезщетение за вредите от неизпълнение. Българското законодателство не допуска кумулативна неустойка.
При нищожност, унищожаемост и при невиновна невъзможност отпада и задължението за плащане на неустойка. Съдът може да намали уговорената неустойка, ако тя е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди (чл.92 ЗЗД). За да се пристъпи към намаление на неустойката, следователно ще трябва да се установи в какво отношение се намира неустойката спрямо действителните вреди – прекомерна ли е тя или не. Защото неустойката може да бъде голяма и все пак да не е прекомерна. Затова няма да може да бъде намалена. Възможно е дори никакви вреди да не е понесла изправната страна. Намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действителните вреди. Такъв подход би лишил неустойката от обезпечителната й роля и би й отрекъл всякаква наказателна функция.
Неустойката следва да бъде намалена и когато изпълнението е неправилно или е частично.
Съгласно ТЗ се забранява намаляване на неустойката при търговски сделки, но има решения на ВКС и Арбитражния съд при БТПП (балг.търг-пром. Палата), които обаче приемат че намаление на неустойката може да се извърши и по търговски сделки, не само в случаи на неправилно или частично неизпълнение.
27. Задатък. Отметнина.
Задатък (капаро) е онази парична сума или друга имуществена ценност, която при сключване на договора едната страна дава на др. или на посочено от тях трето лице.
Даденото служи като доказателство, че договорът е сключен (има потвърдителна функция), а освен това то обезпечава изпълнението на сключения договор. Т.е. задатъкът има и една обезщетително-наказателна функция. След като изправната страна може при неизпълнение да се откаже от договора и да задържи задатъка, респективно да иска дадения от нея задатък обратно в двоен размер, ясно е, че задатъкът представлява средство за обезщетяване на изправната страна за вредите, които неизпълнението й причинява. А същевременно и наказание за неизправната страна, затова че не е осъществила това, за което се е обвързала.
Страните могат да придадат на задатъка най-напред значението на отметнина – да уговорят, че всяка страна може да се откаже от договора да изпълнението му, стига да жертва задатъка, който е дала, респективно да върне получения от нея задатък в двоен размер.
Когато задълженията по договора са изпълнени, този, който е дал задатъка, го прихваща към изпълнението си. Ако такова прихващане не може да стане поради нееднородността на задатъка с дължимата престация, тогава задатъкът трябва да се върне от този, който го е получил.
Когато неизпълнението се дължи на невъзможност, за която длъжникът не отговаря, задатъкът се връща и отношенията между страните се уреждат по правилата за риска.
При виновна невъзможност от страна на длъжника, изправната страна може да задържи задатъка, който е получила, респективно да иска да й се върне в двоен размер задатъкът, който е броила, без естествено да изпълнява собственото си насрещно задължение.
Но тя не е лишена от правото да претендира действителните си по-големи вреди вместо задатъка, стига да го докаже. Това право трябва да й се признае след като тя е загубила възможността да получи реално изпълнение. Макар изправната страна да може да претендира действителните си вреди вместо задатъка, страната, която виновно е създала невъзможността, не разполага с право да иска намаляване на задатъка.
Ако изпълнението е все още възможно и длъжникът е в забава (неточно изпълнение), изправната страна има изборно право:
- или да иска изпълнението на договорното задължение и вреди за забава на базата на чл. 93, ал.3 ЗЗД, според който „ако изправната страна предпочете да иска изпълнение на договора, обезщетението за вредите се определя по общите правила”.
- или да задържи задатъка, който е получила, респективно да иска в двоен размер задатъка, който е дала, стига едновременно да се откаже от договора.
Относно отношението между задатък и частично изпълнение трябва да се приложи аналогично разпоредбата на чл. 93, ал.3 ЗЗД – вредите от частичното неизпълнение да се определят по общите правила.
28. Забава на кредитора.
За изпълнението на някои задължения е необходимо съдействие от страна на кредитора. В случай, че кредиторът не приеме неоправдано предложеното от длъжника изпълнение или пък не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си, то забавата настъпва по вина на кредитора (чл.95 ЗЗД). За да се потвърди, че кредиторът е изпаднал в забава е необходимо длъжникът да е предложил изпълнението на задължението си, съобразно дължимото в уговорения за изпълнение срок.
Забавата на кредитора не освобождава длъжника от неговото задължение, но отслабва неговата обвързаност. Последиците на забавата са следните:
1) Отговорността на длъжника се намалява
- отговорността на длъжника се намалява и той носи отговорност само при умисъл или груба небрежност;
- след кредиторова забава длъжникът престава да дължи лихвите на паричното си задължение;
- длъжниковата отговорност отслабва – забавата на кредитора освобождава длъжника от собствената му забава (чл.96, ал.1 ЗЗД)
2) Рискът преминава върху кредитора – кредиторът, който не е приел изпълнението, е в забава. От този момент насетне рискът, който е тежал върху длъжника, преминава върху кредитора.
3) Длъжникът може да се освободи от задължението си:
- ако задължението е да се предаде нещо, длъжникът се освобождава от задължението си, стига да предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено му от районния съдия – по негово искане.
- ако се дължат пари, ценни книжа или други ценности, длъжникът се освобождава от задължението си, стига да ги вложи в банка по местоизпълнението на задължението. За да стори това, той не се нуждае от разрешение на съда.
- ако дължимото подлежи на бърза развала, пазенето му е свързано със значителни разноски или по естеството си да не се поддава на влагане, в такъв случай длъжникът, след като предупреди кредитора, може с разрешение на районния съдия да продаде дължимото и да вложи получената сума на името на кредитора в банката. С това той се освобождава от дълга си.
- ако предметът на дължимото не е да се предаде нещо, забавата на кредитора дава право на длъжника да се откаже от договора – да го развали, и да иска обезщетение за направените разноски и понесените вреди.
4) Разноските, направени вследствие на забавата, са в тежест на кредитора.
5) Забавата отпада, ако кредиторът впоследствие приеме дължимото или се постигне съглашение, че дългът по-късно ще бъде погасен. Тя отпада и с давността на вземането.
!!!Понятие за погасяване на облигационното отношение (стр. 421)
29. Прихващане на насрещни дългове.
Прихващането (компенсацията) е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. Способ за погасяване на едно задължение чрез приспадане на насрещното вземане, което длъжникът има към своя кредитор – пълно погасяване, ако двете насрещни вземания имат еднакъв размер, или частично погасяване, ако те нямат еднакъв размер.
Компенсацията не настъпва автоматично, а е резултат на едностранното изявление на един от двамата насрещни длъжници. Чл. 104,ал.1 ЗЗД – „прихващането се извършва чрез изявление на едната страна, отправено до другата”. Погасяването на насрещните задължения настъпва по волята на един от насрещните длъжници. Последицата от компенсационното изявление е, че двете насрещни вземания се считат погасени до размера на по-малкото от тях не от деня на изявлението, а от деня, в който прихващането е могло да бъде извършено (чл.104, ал.2 ЗЗД), т.е. още в момента, когато двете вземания са се срещупоставяли, годни за компенсиране. Погасяването настъпва в резултат на изявлението, но с обратно действие. Така погледнато, изявлението има наред с конститутивния си (погасителен) ефект още и едно декларативно действие – обявява, че насрещните вземания всъщност вече са погасени в момента, когато са се срещупоставяли годни за компенсиране.
Предпоставки на компенсацията:
1) наличността на две насрещни задължения – безразлично е на какво основание двете лица си дължат взаимно: единият може да дължи от договор, другият – деликт.
2) идентичност на субектите по двете правоотношения – компенсацията е допустима само при насрещни вземания – само при дълг и вземане между едни и същи лица. Това е принципът, от който обаче има изключения:
- поръчителят може да иска прихващането на това, което кредиторът дължи на длъжника;
- залогодателят за чужд дълг; ипотека за чужд дълг;
- длъжникът по цедирано вземане;
- длъжникът на когото е заложено запор по вземането.
3) еднородност и заместимост на двата насрещни дълга – могат да се компенсират само задължения, които имат за предмет количествени вещи (такива, които се мерят, теглят или броят), защото само тези вещи се заместват една с друга. Само те в еднакво количество и качество са еквивалентни и имат еднаква погасителна функция.
Но дължимите количествени вещи трябва да бъдат от същия род. Компенсация е възможна, само ако всеки от насрещните длъжници държи в ръцете си точно тези вещи, които има да взема, и точно същите, които има да дава. Все пак изключение има, само ако по съдебен ред насрещните задължения се приведат в еднородни единици – в пари.
4) двете насрещни вземания трябва да бъдат изискуеми.?!
5) ликвидност – необходимо е насрещните вземания да са ликвидни, т.е. безспорно установени по основание и по размер. Дълговете са установени по основание, когато тяхното съществуване е безспорно, а по размер, когато – доказването не трябва тепърва да става в един процес.
И все пак компенсация може да стане и с неликвидно вземане, стига същото впоследствие да бъде уважено от съда. Точно тази възможност има предвид чл.104,ал.1 ЗЗД. Там се казва, че компенсацията може да бъде направена „под условие, че предявеното пред съд вземане ще бъде уважено”. Например, ако кредиторът ми се е снабдил с изпълнителен лист с/у мен, а след това аз съм придобил с/у него вземане, което той оспорва, ще мога по смисъла на тази хипотеза да откажа да му платя, като му заявя, че компенсирам вземането му със задължението, което има към мен и което ще установя по основание и размер, понеже той го оспорва.
6) вземането, с което се компенсира трябва да бъде действително съществуващо.
Чл.103, ал.2 ЗЗД предвижда, че „прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността”.
Недопустимост на компенсацията:
а) длъжникът не може без съгласието на насрещния кредитор да компенсира своето вземане с онова свое задължение, което е породено от умишлено непозволено деяние;
б) компенсацията е една форма на принудително изпълнение, следователно не може без съгласието на насрещния кредитор да се прихваща към вземания (несеквестируеми), върху които не се допуска принудително изпълнение, напр. вземания за издръжка, трудово възнаграждение, пенсия и др.
в) не се допуска компенсация и срещу вземане на държавата за данъци. Това може да стане само със съгласие на финансовата администрация.
30. Подновяване (новация).
Подновяване или новация се нарича договора, с който се погасява едно задължение, като се поема ново на негово място.
Новацията има двойно действие:
1) Създава едно ново задължение;
2) Погасява едно задължение – това второ действие на новацията е основанието тя да се зачисли към способите за погасяване на задълженията.
Условия за валидност на новацията:
а) Необходимо е едно валидно задължение, което ще се погаси;
б) Възникване на нов дълг на мястото на стария, т.е. новационният договор да поражда нов валиден дълг на мястото на стария и новото задължение да погасява старото, а не да съществува успоредно с нея;
в) Да има разлика между погасения и новосъздадения дълг – разликата трябва да засяга някои от съществените му елементи – да се отнася или до предмета на задължението или до личността на длъжника или на кредитора.
Промяната само на срока за изпълнение на задължението не е съществен елемент и не е предпоставка за новация.
Г) Способност на страните – валиден новационен договор може да сключи само онзи кредитор, който може валидно да се отказва от правото си – който е способен да се разпорежда с него. Същото важи и за длъжника.
Д) Намерение за новиране – т.е. намерението не може да се предполага, а трябва да е категорично показано в договора.
Видове новации:
1) Обективна новация – нашият закон урежда само обективната новация (чл.107 – не и субективната новация със смяна на субектите по облигационното отношение. Това личи от изразите му – „задължението се подновява, когато се замени с друго”. Длъжникът и кредитора остават същите. Промяната засяга само предмета (обекта) на задължението или неговото правно основание (причина – напр. уговаря се сумата, вложена в длъжника, да остане в него като получена в заем).
2) Субективна новация – смяна на една от страните по договора.
А) пасивна субективна новация (смяна на длъжника) – когато кредиторът се съгласи да освободи досегашния си длъжник, защото за същата престация спрямо него се задължава трето лице на мястото на досегашния длъжник. Тази смяна не може да стане без съгласието на кредитора. Той трябва да приеме новия длъжник и да освободи стария.
Смяната на длъжника може да настъпи:
- без съгласието и знанието на длъжника, когато трето лице (новият длъжник) дарствено интервенира (налице е експромисия).
- със съгласието и участието на стария длъжник – той е натоварил трето лице да се задължи на негово място и кредитора е приел. В този случай говорим за делегация, която от своя страна може да бъде съвършена или несъвършена (несъвършената няма новативно действие).
Б) активна субективна новация (със смяна на кредитора) – тя настъпва, когато кредиторът отстъпи на трето лице качеството си на кредитор и длъжникът се задължи спрямо този нов кредитор за това, което е дължал на досегашния кредитор. Активната субективна новация е обикновено придружена с активна делегация.
Последици на новацията:
1) Погасително действие – тя е способ за погасяване на един дълг, който веднъж погасен чрез нея, не може да се иска неговото изпълнение, не могат да се искат вреди поради забавено изпълнение или неизпълнение, или пък неустойка.
Освен това изчезват и всички обезпечения и принадлежности на това задължение – ипотеките, залозите, поръчителствата и т.н.
2) Възникване на нов дълг – страните са свободни да дадат на облигационното си отношение, възникващо от новационния договор, такова съдържание, каквото пожелаят.
Те могат да уговорят запазване на първоначалните обезпечения. Това не е винаги възможно, особено ако обезпеченията са дадени от трети лица. Затова именно законът казва по повод обективната новация (но това важи и за субективната новация с още по-голямо основание), че „обезпеченията на старото задължение се запазват за новото, ако лицата, които са ги дали, се съгласят за това” (чл.107, ал.1, изр.2 ЗЗД).
31. Делегация.
Делегацията е изявление, чрез което едно лице заповядва (нарежда) на друго да престира (делегация за плащане) или да се задължи да престира (делегация за задължаване) на трето лице. Лицето, от което изхожда заповедта, се нарича делегант; лицето, до което тя е отправена – делегат; а лицето, на което ще се престира или спрямо което ще се поеме задължение – делегатар.
Нашето законодателство никъде не се занимава изрично с делегацията. Но това не дава основание за заключението, че институтът днес е отпаднал. Днес практическото значение на делегацията е стеснено в една от областите на нейното приложно поле: менителницата (най-видният представител на т.нар. делегация за задължаване) почти не се употребява днес. В замяна широко приложно поле имат днес чековете, акредитивите, платежните нареждания и акцептите при платежните искания (това са все делегации за плащане). Всички споменати институти са правно уредени.
Делегацията има погасително действие – ако не във всички, то в повечето случаи на приложението си. Това е основанието тя да се разглежда м/у способите за погасяване на ОблОтния, на задълженията. Делегацията може да има погасително действие само ако има дълг за погасяване. Следователно погасителен ефект може да има само тази делегация, която се извършва м/у вече облигационноправно обвързани лица и във връзка с тази им обвързаност.
Всъщност делегацията не е новация. Понякога делегацията повлича новация, този резултат не е нейна необходима, а само възможна последица.
І. Делегация, предшествана от предишни задължения - делегацията е възможна най-напред м/у лица, които вече са олбигационноправно обвързани. Тогава нещата се развиват по няколко начина:
1) Делегация за плащане – може кредиторът (делегант) да нареди на длъжника си (делегат) да престира дължимото на трето лице (делегатар) – обикновено негов кредитор. С други думи кредиторът отправя на длъжника си една заповед за плащане. С изпълнението на тази заповед делегатът се освобождава спрямо делеганта, а делегантът – спрямо делегатаря. Извършено е нещо равносилно на изпълнение на две задължения. При тази делегация нямаме новация, защото не възниква никакво ново задължение на мястото на досегашното.
- чекът е най-изтъкнатият представител на делегацията за плащане – това е писмен документ, с който издателят му (делегант) безусловно нарежда на едно лице (делегат), в когото има пари (покритие), да заплати на посоченото в документа лице (делегатар) определена сума пари.
- платежното нареждане на организация до клона на банката, който води разплащателната й сметка, също съставлява една делегация за плащане. Организацията-купувач нарежда на банката да плати на доставчика й.
- делегация за плащане възниква и по повод платежното искане – това искане отправя доставчикът на една стока чрез своята банка до банката, която води разплащателната сметка на купувача на стоката. Банката на купувача плаща искането в качеството си на делегат. Тя се счита делегирана да плати на доставчика (делегатар), защото купувачът (делегант) й е наредил (я е овластил) да направи това с изричното или мълчаливо акцептиране на платежното искане.
2) Делегация за задължаване – когато към делеганта не е отправена една заповед за плащане, а заповед за поемане на едно задължение към делегатаря – заповед за задължаване. В този случай може да имаме:
а) активна делегация – ако кредитора нарежда на длъжника си да се задължи да престира дължимото към трето лице, срещу което го освобождава от досегашното му задължение към него. Тази делегация е новативна, защото задължението на делегата към делеганта се погасява и на негово място възниква ново задължение на делегата към делегатаря, т.е. това е субективна новация със смяна на кредитора.
Б) пасивна делегация – ако длъжникът (делегант) нарежда на трето лице (делегат) да се задължи да престира дължимото на кредитора му (делегатар), т.е. длъжника (делегант) предлага нов длъжник (делегат) на кредитора си (делегатар). Това ще бъде валидно, ако кредиторът приеме предлагания длъжник, но са възможни няколко случая:
- когато кредиторът се е съгласил да приеме нов длъжник на мястото на стария, когото освобождава, т.е. имаме съвършена делегация, която има новативно действие;
- когато кредиторът приема новия длъжник наред със стария, но без да го освобождава от задължение, т.е. имаме пасивна, несъвършена делегация, няма новация. Тогава кредиторът има насреща си двама длъжници, но стария длъжник е приравнен на поръчител, гарант за изпълнение. Кредиторът може да иска изпълнение както от стария, така и от новия длъжник.
В) делегацията може да бъде едновременно и пасивна, и активна. Възможно е длъжникът (делегант) да заповяда на собствения си длъжник (делегат) да се обвърже за дължимото към кредитора му (делегатаря); и да е уговорено, че с реализирането на тази операция се погасяват както дългът на делеганта към делегатаря, така и този на делегата към делеганта. Тази делегация предизвиква промяна на длъжника (в отношението между делегант и делегат). Делегантът вече не е нито кредитор на делегата, нито длъжник на делегатаря. Нов дълг възниква между делегата и делегатаря. Тази делегация е очевидно новативна.
Менителницата е представителят на делегацията за задължаване. Тя и писмен документ, с който издателят му (делегант) безусловно нарежда на друго лице (делегат) да се задължи да плати определена сума пари на посоченото в документа лице (делегатар) или на лице, на което посоченият ще нареди с джирото си.
Делегацията съставлява една абстрактна сделка. Това особено ясно проличава при делегацията за задължаване. Абстрактна е, защото този, който е приел да плати менителницата, не може да възрази на приносителя на менителницата, че не дължи нищо на издателя на менителницата.
32. Опрощаване. Сливане.
І. Опрощаване. Задължението може да бъде погасено и чрез опрощаване. Опрощаването е договор м/у длъжника и кредитора, с който последният се отказва от вземането си (чл. 108 ЗЗД). Законът смята, че опрощаването не бива да се наложи на длъжника. Затова именно едностранното изявление на кредитора, че се отказва от вземането си, не съставлява опрощаване и не погасява дълга.
Страните по договора трябва да бъдат дееспособни. Дееспособността им се определя в зависимост от правното основание на опрощаването. В случай, че то се извършва в изпълнение на едно задължение, кредиторът трябва да бъде способен да получава изпълнение. Когато опрощаването се извършва с оглед придобиването на едно прави, страните трябва да обладават онази способност, която е необходима за сключване на такава придобивна сделка. Ако опрощаването се извършва с дарствено намерение, кредиторът трябва да е способен да прави дарение: недееспособният не може да опрощава с дарствено намерение – нито сам, нито чрез законния си представител. От това следва, че този договор може да бъде сключен на различни правни основания – този договор е каузален.
Предмет на опрощаване може да бъде всяко вземане – условно или срочно; настоящо или бъдещо (стига да не се касае за обекти на правото, по отношение на които да не е позволено разпореждане за в бъдеще).
Опрощаването погасява дълга така пълно и безусловно както самото изпълнение. Заедно с дълга се погасяват и всички акцесорни права, които го обезпечават – залози, ипотеки, поръчителства.
Опрощаването, направено на един от солидарните съдлъжници, освобождава и останалите, освен ако кредиторът изрично е запазил правата си с/у останалите. В такъв случаи задължението на останалите се намалява с частта на длъжника, на когото задължението е опростено.
Чл. 109 ЗЗД – един дълг се смята за (опростен) погасен, ако частният документ за него се намира в длъжника. След като кредиторът е върнал на длъжника единствения документ (частен, а не официален) за вземането си, се предполага, че вземането е погасено (необорима презумпция). Ако кредиторът твърди, че частният документ му е отнет насилствено (оборима презумпция), против волята му, без да е изпълнено задължението, то той трябва да докаже това свое твърдение.
Плащане или опрощаване? – длъжникът има право да иска разписка за платения дълг. При наличността на разписка за плащане съмненията относно това, дали в държанието на документа трябва да се съгледа едно плащане или едно опрощаване, са напълно отстранени (чл. 77 ЗЗД).
ІІ. Сливане – това е съединение в едно и също лице на две несъвместими помежду си качества – на длъжник и кредитор. В резултат на това облигационното отношение се погасява поради правната невъзможност някой да бъде кредитор и длъжник на самия себе си.
Сливането може да бъде резултат:
- на наследяване – най-често срещания случай. Ако наследникът е кредитор (или длъжник) на наследодателя, с приемането на наследството патримониумът на наследодателя се влива в имуществото на наследника. По този начин наследникът става едновременно длъжник и кредитор на себе си – вземането се погасява;
- на универсално правоприемство (праводателят предоставя на правоприемника всички свои права – това е възможно при наследяване, отделяне, разделяне, вливане и сливане на ЮЛ) – предприятието-кредитор, което се влива в предприятието-длъжник, съединява в себе си качеството на кредитор и длъжник в едно и също облигационно отношение и то се погасява;
- на частно правоприемство (сингуларно, частно – праводателят прехвърля, а правоприемникът придобива само едно или няколко отделни права) – например държавата купува издадени от нея облигации.
Всъщност сливането е не толкова способ за погасяване на едно задължение, колкото една материална пречка за упражнение на правото – една фактическа пречка, която парализира изпълнението: кредиторът (едновременно длъжник на самия себе си) нито може да съди, нито да преследва себе си по принудителен ред за реализиране на вземането си.
Тази същност на сливането особено ясно проличава, когато отпадне основанието му с обратна сила. След като отпадне причината, която съединява в едно и също лице качеството на длъжник и кредитор, респективно на активен и пасивен правен субект в едно и също правоотношение, погасеното вземане, респективно право, се възстановява. Това показва, че сливането всъщност не погасява, а само парализира изпълнението на вземането, респективно на правото. Например А наследява брат си Х, спрямо когото има вземане. С приемане на наследството вземането на А спрямо Х се погасява чрез сливане. Впоследствие се открива завещание: Х завещал цялото си имущество на държавата. В резултат на това причината отпада, поради която А не може да събере принудително вземането си. Погасеното му вземане се възстановява и той ще може да търси изпълнението му от другите наследници на Х.
33. Прехвърляне на вземания (Цесия). – (чл. 99 – 100)
Договорът, с който носителят на едно вземане (цедент) го отстъпва на трето лице (цесионер), наричаме цесия или прехвърляне на вземане (право). Длъжникът по прехвърленото вземане, който не участва в договора, се нарича цедиран длъжник или само дл.. Т.е. има промяна в кредиторите.
Предпоставки (чл. 99 ЗЗД):
1) Правното основание – цесията е каузален договор. Неговата валидност зависи от наличността на правно основание. Правни основания на цесията:
- цесията може да съставлява една продажба – да е сключена с придобивна цел;
- цесията може да съставлява и дарение – дарствена цел;
- цесия в изпълнение на едно задължение.
2) Договорът м/у цедентът и цесионера е валиден, ако м/у тях е постигнато съгласие за прехвърляне на вземането. Длъжникът въобще не участва в този дог. Не е стр. по сделката. За него е безразлично на кой ще плати. Когато не би му било безразл., законът изключва Ц в негова защита.
3) Да има възможен предмет – предм. на Ц могат да бъдат не само взем., но и правата.
4) Прехвърлимост – могат да бъдат цедирани само взем.и пр., к/о са прехвърлими.
По начало всички имущ. пр. са прехв. – могат да се цедират напр. взем.,к/о произтичат от двустр. дог.; могат да се цедират права в/у нематериални блага (права в/у открито наследство, отделни права от авторското право); спорни права.
Но има и такива, които не могат да бъдат прехвърлени:
- по разпореждане на закона – напр. ЗС забранява на ползвателя „да отчуждава своето право на ползване”, забранява се цесия на вземания, върху които не може да се наложи запор;
- на договора – при наличие на изрично съглашение м/у кредитора и цедирания длъжник за невъзможност за прехвърляне на вземането, то цесия не се допуска;
- или поради естеството си – напр. неимуществените права (напр. личните пр. - семейни права, родителски или съпружески); несамостоятелните имущ. права (поръчителство, З и И); свързаните с личността права (вземането за личен превоз).
5) Цесията е неформален договор, но писмената му форма се оказва необх. (не като усл. за действителност) като почти единствен начин да се докаже съществ. на дог. Не се допускат свидетелски показания за „установяване на договори на ст-ст над 1000 лв.”. Освен това има сл., когато за валидността на Ц тр. да бъде спазена форма – когато се прехвърля вземане с дарствена цел.
С дог.за Ц вземането преминава (такова каквото цедентът го е притежавал) от предишния в/у новия К – от цедента, в/у цесионера с всичките му предимства и недостатъци в мом. на скл. му.
Чл. 99 (2) Прехвърленото вземане преминава в/у новия К с привилегиите, обезпеченията (З – заложената вещ тр.да остане в цедента и той в бъдеще ще действа като трето лице – държател на заложената вещ; И – цесията да бъде извършена или с нотар. акт или в писмена форма с нотар.заверено съдържание; и поръчителства) и др. му принадлежности(право на задържане – преминава в/у цесионера стига само задържаната вещ да му се предаде), вкл. с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
На него обаче могат да бъдат и противопоставени всички възр., к/о цедираният длъжник е могъл да противопостави и на предишния К, освен ако цедираният Д е приел Ц (чл.103,ал.3).
Цедентът е длъжен да предаде на цесионера всички документи, които установяват вземането му, да му даде всички сведения, свързани с вземането му и да му потвърди писмено станалата Ц.
Вземането се смята за прехвърлено, след като е постигнато съгласие м/у цедента и цесионера, но Д не участва в техния дог., дори може да не знае за неговото скл. и да заплати добросъвестно на досегашния К. За предпазване от такива случаи е предвидено в ЗЗД, че прехвърлянето има д-ие спрямо третите лица и дл. от деня, ког. то е съобщено на същия от предишния К.
За да се консолидира правото на цесионера (от момента на скл. на цесионния дог. до момента на съобщав. му на Д вземането на цесионера е неконсолид.) е необх. да бъде направено съобщ. на Д (за к/о не е предвидена никаква форма). Чл.99 (4) предвижда, че съобщ. до Д тр. да изхожда от цедента. Според П. Попов съобщ. от цесионера и днес (както по стария ЗЗД) ще има д-ието на редовно съобщ., ако е придружено с док., който предишният К трябва да издаде на цесионера в потвърждение на Ц.
Отг-ст на цедента – по начало цедента не обезпечава на цесионера нито настоящ., нито бъд. платежосп. на Д, освен ако се е задължил за това, но само до размера на това, което е получил с/у прехвърленото взем. (чл.100,ал.2). Цедентът отг. за съществ. на взем., за нег. размер и нег. принадлежности по време на Ц. Той отг. дори, когато прехвърлянето е станало, като е изключ. носенето на такава отг-ст. Тази отг-ст за „съществ.”, за „верността” на вземането е налице само, когато вземането се прехвърля възмездно (чл.100,ал.1). Само тогава цедентът отговаря за „несъщ.” на взем., респ. за това, че иначе съществуващото взем. принадлежи на др., а не на цедента.
34. Поемане на дълг.
ЗЗД посвещава на поемането на дълг два текста – чл. 101 и чл.102.
1) кумулативно поемане на дълг (встъпване в дълг) – чл. 101 ЗЗД– при него към досегашния длъжник се присъединява още един длъжник, едно трето лице. Кредиторът запазва претенцията си към стария длъжник и се сдобива с още една претенция за дължимото спрямо встъпилото трето лице, т.е. се сдобива с още един длъжник, при това солидарно отговорен с първоначалния. Всичко това се явява резултат на договор, сключен било между кредитора и третото лице, било между длъжника и третото лице.
Встъпването в дълг по силата на договор м/у кредитора и третото лице не представлява никаква особеност.
Не е така с встъпването в дълг, резултат на договор между длъжника и третото лице. Длъжникът в съгласие с третото лице може да отмени уговореното в полза на кредитора встъпване в дълга. Той може да направи това само докато кредиторът не е заявил, че желае да се ползва от уговореното – „ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без негово съгласие”.
Не е голяма практическата полза от института. На дело резултатите, които се преследват чрез встъпването в дълг, се постигат толкова ефикасно чрез института за поръчителството.
Институтът на встъпването в дълг трябва да се отличава от „поемане на изпълнението”. Тази сделка между длъжника и третото лице не създава права и задължения за кредитора и не променя нищо в отношенията между него и длъжника. Кредиторът не придобива никакви права спрямо третото лице.
2) Заместване в дълг (чл.102 ЗЗД) – това е истинското поемане на дълг. Тук едно трето лице идва на мястото, замества досегашния длъжник, който се освобождава от дълга. Кредиторът загубва досегашния си длъжник с придобиването на нов. Кредиторът трябва сам да се лиши от досегашния си длъжник, защото никакво поемане на дълг не може да създаде правни последици за кредитора без негово съгласие, без неговото участие. Всяка сделка, която би се опитала да лиши кредитора от неговия длъжник, за да го замени с друг, който би могъл да не представлява същите гаранции за платежоспособност, не би могла да има действие по отношение на кредитора.
а) едностранно поемане на дълг – кредиторът сключва договора за заместване на стария длъжник с едно трето лице – поемател на дълга. В този поначало неформален договор длъжникът не участва. Необходимо е само действително да съществува дълг. Старият длъжник се освобождава от дълга.
б) двустранно поемане на дълг – длъжникът уговаря с едно трето лице, че се освобождава от дълга си спрямо кредитора и че третото лице ще го замести в задължението му спрямо този кредитор. И понеже кредиторът има интерес определено лице да бъде негов длъжник, съглашението на длъжника и третото лице не може да има действие за него. Съглашението добива действие за кредитора с обратна сила едва ако той го одобри – след като изрично се съгласи с него. Дотогава това съглашение е във висящо положение. Ако кредиторът окончателно го откаже, не могат да настъпят уговорените между длъжника и поемателя правни последици. Но обвързаността м/у тях не отпада изцяло, а се трансформира в друга правна фигура – поемане на изпълнението.
Най-различни могат да бъдат основанията, поради които трето лице поема чужд дълг. Тези основания спадат към вътрешните отношения между длъжника и третото лице. Те не интересуват кредитора. По принцип на него новият длъжник не може да противопоставя възражения, които би черпило от отношенията му със стария длъжник. Заместващият длъжник може да прави на кредитора всички възражения, които произтичат от дълга, защото облигационното отношение е същото. Но той не може да му противопостави нито личните възражения на стария длъжник (например унищожаване на договора, поради недееспособност на стария длъжник), нито възраженията, които би почерпил от собствените си вътрешни отношения със стария длъжник (напр. поел е дълга понеже смятал, че има да му дължи, а се оказва, че нищо не му дължи).
Всичко това показва, че поемането на дълг е една абстр. сделка. Тя е откъсната от основанието, с оглед на което новият Д е поел дълга на стария. Затова тя е действителна и когато липсва основание в отношенията между новия и стария Д. Естествено м/у тях тр. да има основание, тъй като договор без основание е нищожен (чл.26 ЗЗД). Тази липса не може да вреди на К. Липсата на кауза ще е достатъчно основание да се предяви един иск за неоснователно обогатяване на поемателя срещу стария Д за изравняване на това, което поемателят без причина (без кауза) е платил на К.
Кредиторът не запазва поръчителствата, заложните права и ипотеките, които са обезпечавали дълга на стария длъжник, ако те са били учредени от трети лица. С тези обезпечения кредиторът може да разполага, само ако третите лица се съгласят да служат за гаранция на дълга и на новия длъжник (чл.102, ал.2, изр.1 ЗЗД).
Не важи същото ако обезпеченията – залози и ипотеки, са дадени от замествания длъжник. Законът смята, че тези обезпечения трябва да останат, за да гарантират изпълнението все на същото задължение. Чл.102, ал.2 ЗЗД – „залогът или ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила”. По този начин освободеният длъжник от лично задължен се превръща в реално задължен. Той отговаря за дълга само със заложената си вещ или ипотекирания си имот.
35. Солидарност и неделимост.
Активна солидарност (между кредиторите) –е налице, ако един Д дължи една и съща престация на няколко Кs по такъв начин, че с изп-ието на един от Кs се погасява неговото зад-ие към всички останали.
Източник на активната солидарност може да бъде само правна сделка.
При нея няколко лица могат да претендират от длъжника едно и също нещо. Следователно налице са множество облигационни връзки относно една и съща престация – множество претенции за изпълнение на всичко в полза на мнозина, но така, че щом се удовлетвори една от тези претенции, погасяват се всички останали.
Счита се, че всеки от солидарните кредитори представлява съкредиторите си:
- когато предявява иск за изпълнение с/у длъжника за събиране на цялото вземане;
- когато събира цялото вземане – всеки от тях може да събере цялото вземане, а и длъжникът може да престира на всеки един от солидарните съкредитори по свой избор – избор, който той може да упражни до момента, в който престирането се потърси от един от тях;
- когато извършва действия, с които прекъсва давността на вземането.
Солидарният кредитор не представлява съкредиторите си винаги – така например един от солидарните кредитори не може да опрости целия дълг, нито да го новира.
Смъртта на един от солидарните кредитори не премахва нито дълга, нито солидарността.
За самите солидарни кредитори са меродавни техните вътрешни отношения. Този, който е събрал цялото вземане, е действал като представител на всички. Той им дължи частта, която им се пада. За да я получат, те имат обратен иск срещу него.
Кредиторите, които не са получили плащане, са изложени на риска да понесат последиците на неплатежоспособността на този измежду тях, който е получил всичко. Именно затова активната солидарност не се среща често. Ако е необходимо един от кредиторите да събере вземането за сметка на всички, лесно е да бъде упълномощен за това. А пълномощното е винаги отменим акт, докато солидарността може да бъде премахната само по общо съгласие.
Активната солидарност на практика е служила за постигане на неправомерни цели. ЗЗД не урежда активната солидарност. Но с премахването на текстовете не може да се счита, че активната солидарност не може да бъде уговорена.
Пасивна солидарност (чл.122 ЗЗД) – когато няколко лица дължат една и съща по естеството си делима престация, така че кредиторът може да я иска изцяло от всеки от длъжниците, но изпълнението на един от тях погасява дълга и освобождава всички длъжници. Характерни особености:
- единство на престацията – една и съща престация се дължи на кредитора от няколко лица. Всички длъжници съставляват едно цяло – ето защо, когато един от тях изпълни, всички се освобождават.
- множество на облигационните връзки – кредиторът се намира в облигационноправни връзки с всеки един от „мнозината” все за „същата” престация. Не е необходимо тези облигационни връзки да имат едно и също правопораждащо основание, и един и същ вътрешен строеж (макар в повечето случаи да е така). Следователно всеки от длъжниците може да бъде нееднакво задължен, тъй като всяка облигационна връзка е самостоятелна.
Освен всичко това, необходимо е множеството облигационни отношения да са обединени в общата си цел – да възникват като правни средства за постигане на един и същ резултат, на една и съща цел макар от различни правопораждащи факти, а именно – да бъде обезпечен и задоволен един и същ интерес на кредитора.
Два са източниците на солидарността – правната сделка, която може да бъде едностранна (завещание) и двустранна (от договор), и законът.
Обективни действия на пасивната солидарност.
1) Отговорност за целия дълг – кредиторът може да преследва, когото иска от длъжниците (чл.122, ал1 ЗЗД) и никой от тях не може да иска кредиторът да раздели дълга между тях или да отправи иска най-напред срещу някого от тях.
2) Изпълнение от един – ако един от тях изпълни задължението всички се освобождават (чл.123, ал.1, изр.2 ЗЗД).
Същото абсулоторно действие имат и онеси способи за погасяване на задълженията, които са адекватни на изпълнението – напр. даването вместо изпълнение; предаване на дължимото за пазене; прихващането и дори новацията, ако кредиторът не си е запазил правата спрямо останалите съдлжници.
3) Общи възражения – понеже дългът е един, всеки съдлъжник може да противопостави на кредитора т.нар. общи възражения свързани с възникването (напр. недействителност на договора) и с погасяването на дълга (напр. неговото изпълнение, новиране, погасяване по давност и т.н.).
Относителни действия.
Самостоятелното облигационно отношение свързва кредитора с всеки от длъжниците му (множественост на облигационните връзки). От това следват редица последици:
1) Отделна отговорност на всеки един от солидарните длъжници – кредиторът може да преследва всеки от тях поотделно. Ако предяви иска си срещу един, кредиторът не губи правото да го отправи после срещу друг (чл.122, ал.2 ЗЗД). Останалите продължават да отговарят.
2) Лични възражения – всеки един от солидарните длъжници ще отговаря според съдържанието на облигационното отношение, което го свързва с кредитора. Следователно един от солидарните длъжници може да притежава права, каквито другите не притежават и когато бъде преследван от кредитора, естествено ще може да предяви тези свои права във формата на възражение, които може да противопоставя само той. Те са лично негови.
3) Юридически факти с относително действие, които настъпват в лицето само на един от длъжниците.
А) поканата, с която се определя срокът за изпълнение на безсрочно задължение, отправена само до един солидарен длъжник прави вземането изискуемо само по отношение на този длъжник. За другите вземането остава още неизискуемо.
Б) ако един от длъжниците изпадне в забава, останалите длъжници не могат да се считат автоматично също в забава (чл. 126,ал.2 ЗЗД)
в) ако изпълнението на задължението стане невъзможно по вина на един от съдлъжниците, кредиторът може да иска пълно обезщетение за вредите само от виновния съдлъжник, а не и от останалите – те отговарят солидарно само за първоначално дължимото (чл.126, ал.1 ЗЗД).
Г) възможно е една отделна и самостоятелна облигационна връзка да се погаси, без с това да отпада задължението на останалите солидарни длъжници.
- основания за погасяване с изцяло относително действие:
Сливането погасява облигационното отношение само на онзи длъжник, в чието лице настъпва. Останалите съдлъжници не се освобождават от задължението си. Техният дълг наистина може да претърпи известно намаление с тази част от общия дълг, която се пада на съдлъжника, в чието лице сливането е настъпило. Но само на основание на тези вътрешни отношения (чл.124, ал.3 ЗЗД).
Погасителната давност – нейното прекъсване, нейното спиране и отказа от изтекла давност. Давността тече за всяка претенция съвсем самостоятелно. Ако се погаси по давност претенцията на кредитора срещу един от солидарните длъжници, не се погасяват по давност и претенциите му срещу останалите длъжници (чл. 125,ал.1 ЗЗД).
Отказът на един солидарен длъжник от изтеклата в негова полза давност изобщо не може да произведе действие спрямо останалите. Той дори не притежава регрес спрямо тях.
- основания за погасяване със смесено действие – поначало действат абсолютно, т.е. погасяват задължението на всички останали, но впоследствие имат относително действие. Опрощаването и новацията освобождават останалите длъжници. Но кредиторът може да запази правата си срещу останалите. Тогава те остават обвързани за целия дълг, намален с частта, която според вътрешните отношения се пада на длъжника. (чл.124, ал.1,2 ЗЗД)
д) съдебното решение.
4) Второстепенни действия – ако един от съдлъжниците постави кредитора в забава, същият се счита в забава и по отношение на останалите (чл.123,ал.1 ЗЗД).
Законът счита, че всички съдлъжници дължат равна част от дълга. Ала това предположение е оборимо. То има сила само „доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници”.
Солидарността получава различен облик, ако произтича от деликт – лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от друг, има иск против него за това, което е платил (чл.54 ЗЗД). Изобщо виновният причинител на една вреда отговаря по регрес пред този, който е нарушил само задължението си за надзор, и то в размер на всичко, което последният е платил на пострадалия. Освен това увреждането може да е причинено от неколцина в качеството им на съучастници, те отговарят солидарно. Онзи от съучастниците (солидарно задължен), който е заплатил всичко на увредения, може да иска съответната част от платеното, която се определя от степента на вината на всеки един.
Солидарният длъжник, който е заплатил целия дълг или повече от своята част от дълга има два иска срещу останалите съдлъжници:
- личен обратен иск – зависи от естеството на вътрешните отношения между съдлъжниците. Тези искове не представляват сигурна гаранция. Те са поначало хирографарни (необезпечени).
- суброгаторен иск – възможно е платеният дълг да е бил обезпечен с ипотека, залог или поръчителство. За да бъде обезпечен този, който е изпълнил задължението, законът му позволява да встъпи в правата на удовлетворения кредитор.
Ако един солидарен длъжник е неплатежоспособен, последвалата загуба се разпределя между всички платежоспособни длъжници, включително и този, който е направил плащането, съразмерно с частта им в дълга (чл.127, ал.2 ЗЗД).
Ако един съдлъжник не е противопоставил на кредитора общите вазръжения, които е длъжен да противопостави, и е платил задължението, съдлъжниците му могат да претендират последвалите от това вреди (чл.127, ал.3 ЗЗД). Той е длъжен още да уведоми съдлъжниците си, че ще изпълни дълга, за да предотврати опасността от повторно изпълнение.
Неделимост на задълженията.
Видове:
1) Неделимост, която следва от естеството на дължимата престация – личните престации; предметни престации с предмет една неделима вещ; неделимо е задължението да не се прави нещо; ипотеката и поземления сервитут.
2) Неделимост, която следва от намерението на договарящите – страните могат да уговорят, че една делима предметна (обикновено парична престация, напр. задължението на наемателя) ще се дължи неделимо. Тогава няколкото наематели го дължат изцяло, кредиторът може да търси плащане на целия наем от всеки от наемателите, като плащането от един погасява дълга на всички.
Неделимостта има действията на пасивната солидарност (чл.127,ал.2 ЗЗД).
Когато има няколко кредитора по неделимото задължение, престирането трябва да бъде извършено на всички кредитори общо (чл.129, ал1. ЗЗД). Ако това не може да стане, тогава всеки кредитор може да иска да се вложи дължимото за пазене по реда на чл. 97 от ЗЗД.
В случай, че задължението е неделимо, всеки наследник на длъжника може да бъде преследван за целия дълг и всеки наследник на кредитора може да претендира плащането на целия дълг (чл.128, ал.2 ЗЗД).
36. Упражняване на правата на длъжника от кредиторите му. (Сурогационен иск).
Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане (чл.133 ЗЗД). Но длъжникът може с бездействието си да намали това обезпечение. Напр. длъжникът може по давност да изгуби правата, които не упражнява, няма средства, които да накарат длъжникът да ги упражни. Тази небрежност на длъжника към собствените му права е достатъчно основание за всеки негов кредитор да упражни тези права от свое име – чрез иск (сурогационен) или извънсъдебно.
Целият институт има две функции – предохранителна и подготвителна – да запази целостта на длъжниковото имущество и така да подготви ефикасното удовлетворяване на кредитора.
Кредиторът може да упражнява всички имуществени права на длъжника освен тези права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на същия (чл.134 ЗЗД):
- вещните права – ревандикационен или негаторен иск на неговия длъжник, неговия иск за делба на съсобствен имот и т.н.
- облигационни права – права от непозволено увреждане на длъжника, неоснователно обогатяване в негов ущърб, да иска унищожението на договор и т.н.
- други имуществени права – длъжниковите права върху нематериални блага, невотите потестативни възможности.
Кредиторът не може да упражнява:
- неимуществените права на длъжника – искове за гражданско състояние на длъжника; брачните му искове; искът му за отмяна на осиновяване и т.н.
- имуществените права на длъжника от чисто личен характер – имуществени права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника, не могат да се упражняват от кредитора (чл.134, ал.1 ЗЗД). Така например кредиторът не би могъл да предяви неговия иск за морални вреди (чл.52 ЗЗД), и др.
- имуществените несеквестируеми права – кредиторът не може да упражнява имуществени права на длъжника си, срещу които не може да се насочи принудително изпълнение. Например кредиторът няма да може да отблъсва претендирани от трети лица вещни права върху единственото му жилище, щом то съгласно ГПК е несеквестируемо.
Предпоставките за упражняване на тези права са:
а) да се установи, че е К - да има вземане и то да е валидно (не е необходимо да е изискуемо);
б) кредиторът да има интерес да упражни тези права, а такъв е налице:
- когато длъжникът бездейства;
- когато длъжникът не може да удовлетвори своите кредитори от другите си имоти – К обаче не е длъжен да доказва това обстоятелство.
Кредиторът може да предяви правата си чрез иск или извънсъдебно. И в двата случая кредиторът упражнява чуждо материално право от свое име и на свое самостоятелно правно основание.
Когато предявява иск кредиторът не функционира като представител на длъжника си. Именно защото не го представлява, затова длъжникът задължително се призовава като страна в процеса, който е в качеството си на съищец (чл.134,ал.2 ЗЗД). Процесуалните права на кредитора (процесуален субституент) са по-ограничени в сравнение с тези на длъжника в процеса. Само длъжникът може да се разпорежда с предмета на спора.
Ако предявеният от кредитора иск бъде уважен, то претендираното право се възвръща в патримониума на длъжника, а не на кредитора. На кредитора-ищец не се присъжда нищо и с решението си съда не му признава особени права върху присъденото от длъжника имущество, освен правото да получи направените разноски по водене на делото.
Кредиторите нямат голям интерес да предявяват искове по чл.134 ЗЗД, тъй като останалите кредитори на длъжника ще се наредят на готово да делят съразмерно това, което благодарение на усилията на кредитора-ищец се запазва за длъжниковия патримониум. Затова и сурогационният иск не е много често употребявано на практика средство.
Извънсъдебно упражняване на правата на длъжника – има права, за чието упражняване не се предявява иск – например изявление за разваляне на договор, за прихващане и т.н. Кредиторът може да упражни и тези длъжникови права, но само след като бъде овластен за това от съда по реда на обезпечителното производство (чл.134, ал.3 ЗЗД).
37. Отменителен иск (Павлов иск).
Длъжникът може да извърши действия, които увреждат неговите кредитори – действия, с които в техен ущърб съзнателно намалява имуществото си, т.е. тяхното „общо обезпечение”. Срещу увреждащите ги правни действия на длъжника им кредиторите разполагат с правното средство на отменителния иск, за да ги атакуват и отменят – да ги обявят за недействителни (чл.135 ЗЗД).
Под термина „действия, с които длъжникът го уврежда”, трябва да се разбират всякакви правни действия на длъжника – с иск по чл.135 могат да бъдат атакувани: всякакви договори на длъжника (възмездни и безвъзмездни), всякакви едностранни правни сделки (напр. отказ от наследство, отказ от давност и др.), всякакви правни действия (например плащане).
Не могат да бъдат атакувани от кредиторите онези сделки на техния длъжник, които нямат имуществен х-ер; сделките му с такива имуществени права, чието упражнение зависи от личната преценка на длъжника; несеквестируеми права.
Всеки кредитор – хирографарен или обезпечен – може да води иска по чл.135.
Отменителният иск не принадлежи обаче на онзи кредитор, чието вземане е възникнало след сключването на атакуваната с иска сделка. Може да я атакува само след като той е придобил качеството на кредитор.
И все пак отменителният иск ще бъде допустим, макар и атакуваната сделка да е сключена, преди кредиторът да е придобил това качество, ако тя е извършена с единствената цел да бъде лишен кредиторът от обезпечението, на което е могъл да разчита (чл.135, ал.3 ЗЗД).
Увреденият кредитор трябва да предяви иска срещу длъжника и лицето, с което длъжникът е договарял. Кредиторът трябва да докаже всички условия на иска:
1) Обективно условие – увреждане – необходимо е правното действие на длъжника, което кредиторът иска да отмени, да го уврежда. Кредиторът е увреден, когато длъжникът е създал или увеличил платежната си неспособност или затруднява удовлетворяването на своите кредитори.
2) Субективно условие – знание за увреждането – длъжникът да съзнава по време на извършване на правното действие, че с него ощетява кредиторите си.
А) ако правната сделка е едностранна – само длъжникът трябва, а и може да има съзнанието, че с нея уврежда кредиторите.
Б) ако извършената от длъжника правна сделка е двустранна – договор:
- ако договорът е безвъзмезден – необходимо и достатъчно е само длъжникът да е съзнавал, че уврежда кредиторите си, за да може същата да бъде обявена за недействителна. Третото лице макар и добросъвестно няма да бъде защитено и предпочетено пред кредитора.
- ако договорът е възмезден – необходимо е длъжниковия контрахент също да знае, че договорът уврежда кредитора, което го прави недобросъвестен.
Чл. 135,ал.2 ЗЗД установява една оборима презумпция за знание на увреждането с обърната тежест на доказването – вместо ищецът-кредитор ответниците трябва да доказват незнанието си. В този текст се казва: „Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника”. Тази презумпция поставя кредитора в много благоприятно положение. Законът е доказал това вместо него.
Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него правните действия на длъжника му, които го увреждат може да се предяви освен във формата на иск, но и под формата на възражение.
Решението, което уважава отменителния иск, предявен от кредитора срещу длъжника и третото лице, обявява сделката за недействителна, но не по отношение на всички. Сделката остава в сила по отношение на тези кредитори, които не са предявили отменителен иск. Също сделката остава в сила между длъжника и третото лице, с което той е договорил. Тя не остава в сила само по отношение на кредитора, предявил отменителен иск, т.е. сделката се отменя само по отношение на него и той може да насрочи принудително изпълнение срещу длъжника. При публична продан кредиторите се удовлетворяват преди третото лице, когато то участва в разпределението с вземане, произтичащо от недействителността (ал. 4).
ВИДОВЕ ОБЕЗПЕЧЕНИЯ НА КРЕДИТОРА
Биват лични или реални (вещни)
І. Лични – едно или няколко лица гарантират на кредитора, че неговият длъжник ще изпълни задължението си. Така стават негови допълнителни длъжници. И така техните имуществени ресурси се оказват присъединени към имуществените възможности на прекия (главния) длъжник. Лични обезпечения са:
1. Пасивната солидарност.
2. Поръчителството.
ІІ. Вещни или реални обезпечение – при тях една вещ (едно имуществено право) се отрежда като специална гаранция за изпълнението на дълга. Вещни обезпечения са:
1. Залогът
2. Ипотеката
Особени вещни обезпечения:
1. Привилегиите
2. Правото на задържане – залогоподобно право.
38. Поръчителство – обща характеристика. Сключване.
Поръчителството е договор, по силата на който едно лице, наречено поръчител се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение (чл.138, ал.1 ЗЗД). Договорът за поръчителство се сключва между кредитора и поръчителя, а не между длъжника и поръчителя, т.е. съгласие трябва да бъде постигнато само между тях.
Условия за действителност:
1) Съгласие и форма – между страните трябва да се постигне съгласие, което съгласие, под страх на недействителност, трябва да бъде писмено изразено (чл.138,ал.1, изр.2 ЗЗД). Т.е. договорът за поръчителство е формален договор.
2) Дееспособност – всеки дееспособен може да поръчителства, стига да му е позволено да се разпорежда с имуществото си.
Законният представител не може да поръчителства от името на недееспособния. Непълнолетният и ограничено запретеният не могат да поръчителстват дори със съгласие на родителя или попечителя им. Защото поръчителството е сделка на разпореждане с имущество.
3) Наличност на чуждо действително задължение.
А) „Поръчителството може да съществува само за действително задължение” (чл.138,ал.2) – затова:
- не може да се поръчителства за нищожно задължение;
- с отпадането с обратна сила на задължението на длъжника отпада пак с обратна сила и поръчителовата отговорност за същото задължение (напр. с унищожаването на главното задължение поради порок на волята – измама, грешка и т.н., или с развалянето на двустранния договор, поради неизпълнение на една от страните).
Б) поръчителството предполага съществуващ дълг – все пак може да се поръчителства за дълг, който понастоящем не съществува, но който в бъдеще ще възникне. Може да се поръчителства и за дълг под отлагателно условие (чл.138, ал.3).
4) Предмет – с договора за поръчителство поръчителят се задължава да отговаря за изпълнението на едно чуждо задължение. Това означава, че той обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи – освен ако е било уговорено друго или следва друго от естеството на дължимата престация. Този резултат е предмет на задължението му. Т.е. поръчителят поема върху себе си не само отговорност, а и задължение.
5) Основание – основанието се заключава в намерението да се обезпечи едно чуждо задължение – т.е. този договор е каузален.
Поръчителството е едностранен договор – защото поръчителят се задължава да отговаря за изпълнението на чужд дълг. А кредиторът за нищо не се задължава към него. Но е възможно той да поеме задължение да го възнагради. Тогава поръчителството се превръща в двустранен договор.
Безвъзмезден договор – липсата на насрещно задължение в тежест на кредитора показва още, че това е безвъзмезден договор. По изключение той може да бъде и възмезден.
Акцесорен договор – поръчителят отговаря за чужд дълг. Неговата отговорност се намира в генетична и функционална зависимост от този чужд дълг. Тя не може да възникне, ако не съществува този чужд дълг.
Вътрешни отношения – на въпроса защо хората поръчителстват може да се отговори като се анализират отношенията между поръчителя и главния длъжник:
а) поръчителят може да се е задължил да отговаря за чуждия дълг – дори без знанието на главния длъжник, за да му услужи, например за да предотврати едно принудително изпълнение с/у него, провеждано в негово отсъствие. Отношенията между поръчителя и длъжника ще се преценяват в случая с оглед правилата за водене на чужда работа без мандат (чл.60-62).
Б) поръчителят може да се е задължил да отговаря за чуждия дълг и въпреки волята на длъжника. Ако отговорността му бъде ангажирана, той ще може да иска платеното обратно, но само доколкото главният длъжник се е обогатил чрез станалото плащане. Отношенията ще се преценяват с оглед правилата за неоснователно обогатяване (чл.61,ал.3 във връзка с чл.59).
в) поръчителят може да се е задължил да отговаря за чуждия дълг, защото длъжникът му е поръчал (натоварил го е) да стори това. Отношенията се уреждат по правилата за договора за поръчка (чл.280).
Поръчителството е правна сделка, която се сключва предимно между граждани.
39. Отговорност на поръчителя. Права на поръчителя.
Отговорност на поръчителя – два фактора определят съдържанието на поръчителската отговорност:
1) Чуждият дълг, чието изпълнение се обезпечава
2) Уговореното от страните.
А. Значение на чуждия дълг за отговорността на поръчителя.
1. Главният дълг определя поръчителската отговорност – отговорността на поръчителя е функция на главното задължение, т.е. каквото и колкото дължи главният длъжник, това и толкова дължи поръчителят.
- какъвто е предметът на задължението на главния длъжник, такъв е поначало предметът на поръчителското задължение. Но може да бъде уговорено, че поръчителят ще дължи нещо друго – нещо стопански идентично и еквивалентно на него. Това ще е налице винаги когато престацията на главния длъжник е лична и незаместима.
- обемът на главното задължение определя обема на поръчителската отговорност.
- настоящият състав на главното задължение е винаги меродавен за определяне обема на отговорността на поръчителя. Първоначалният състав на дължимото може да се промени, да се намали или увеличи. Без значение са причините, довели до промяната. Тя може да настъпи и по вина на самия длъжник. Поръчителят ще отговаря „за всички последици от неизпълнението на главната задължение, включително и за разноските по събирането на вземането” (чл.140).
- поръчителят отговаря еднакво с главния длъжник, т.е. солидарно – не може да иска от кредитора да търси най-напред изпълнение от гл.длъжник, нито пък да иска разделяне на дълга.
2. Модалитетите на главния дълг са модалитети на отговорността на поръчителя (модалитети са – условието, срокът и модусът) – когато дължи главният длъжник, тогава дължи и поръчителят.
Все пак законът предвижда, че „продължението на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си за това” (чл.147,ал.2). Тук принципът на акцесорната зависимост на поръчителската отговорност спрямо гл.дълг е отменен в полза на поръчителя.
Но това не означава, че поръчителят се освобождава от отговорност с настъпването на падежа на гл.задължение. Той отговаря освен за изпълнението му, но и за неизпълнението на същото,т.е. за неизпълнението на падежа: „Поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иска против длъжника в течение на 6 месеца. Това разпореждане се прилага и в случая, когато поръчителят е изрично ограничил своето поръчителство до срока на главното задължение.” (чл.147,ал.1).
3. Разпорежданията с главния дълг са разпореждания с отговорността на поръчителя – ако кредиторът прехвърли вземането си, престава да му принадлежи и претенцията срещу поръчителя. Тази претенция ще принадлежи на новия кредитор.
4. Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, които може да противопостави и гл.длъжник, дори последният да не ги е предвидил (чл.142) – това право му принадлежи без оглед на това, дали те са пресекателни (перемпторни) или отлагателни (дилаторни); дали те са свързани с дълга или с личността на главния длъжник (лични възражения).
Б. Значение на уговореното за отговорността на поръчителя.
1. Поръчителят отговаря в рамките на главния дълг, като може изрично да се уговори и отговорност за част от дълга или при по-леки условия (уговорил е, че няма да отговаря за закъснителните лихви или че няма да отговаря солидарно с длъжника и др.) – чл.139, изр.1.
2. Поръчителят не може да отговаря и да се задължи за повече от това, което дължи гл.длъжник или при по-тежки условия. – чл.139,изр.2. Задължението му се намалява до границите на главното задължение.
Права на поръчителя – ако поръчителя изпълни задължението на гл.длъжник, за да си възвърне даденото, същия има право на два иска срещу длъжника:
1) Личен обратен (регресен) иск.
А) основание на иска – може да бъде мандатен обратен иск; обратен иск на управляващия чужда работа без мандат (чл.61); иск за изравняване на неоснователното обогатяване, което длъжникът реализира вследствие на станало плащане (чл.59).
б) условия:
- Поръчителят да е погасил дълга на гл. длъжник чрез изпълнение или друг равностоен способ (даване вместо изпълнение, новация, прихващане и т.н.)
- Поръчителят да уведоми гл.длъжник, че има намерение да изпълни или че е предявен иск за изпълнение срещу него (чл.143,ал.1).
Поръчителят губи личния си обратен иск с/у гл.длъжник, ако същият изпълни задължението си, преди да е бил уведомен за направеното от поръчителя плащане (чл.143,ал.2).
Ако поръчителят е изпълнил задължението, без да е уведомил за това длъжника, но и без длъжникът да го е изпълнил повторно, поръчителят не губи обратния си иск, но трябва да търпи да му се противопоставят от длъжника всички възражения, които той е могъл да направи на кредитора при изпълнението (чл.143,ал.2,изр.2).
И в двата случая кредиторът получава нещо недължимо. Законът позволява на поръчителя да иска от кредитора връщането на това, което недължимо е получил (чл.143,ал.2).
в) Длъжникът от своя страна също е длъжен да уведоми поръчителя, че е изпълнил –
чл.144 – „длъжникът, който е изпълнил задължението, е длъжен незабавно да уведоми поръчителя”.
Чрез обратния иск поръчителят може да иска от гл.длъжник главницата, направените разноски по изпълнението (и по евентуален процес), законните лихви върху платените суми от деня на тяхното плащане и вредите, които понася вследствие плащането на чуждия дълг (законът нищо не казва за тази възможност, но те се търсят на общо основание – чл.79).
Обратният иск на поръчителя към гл.длъжник му придава само качеството на хирографарен кредитор.
2) Суброгаторен иск –
а) действие на суброгацията спрямо главния длъжник (чл.146,ал.1) – вземането на удовлетворения кредитор се счита запазено в полза на поръчителя както с всичките му привилегии, така и с всички залози и ипотеки, ако те са дадени от самия длъжник. Правата и исковете, които е могъл да упражнява удовлетворения кредитор, се наследяват от поръчителя. Суброгацията способства поръчителя да реализира обратния си иск – тя е изключена, ако поръчителят няма такъв обратен иск. В този смисъл естеството на вътрешните отношения м/у поръчител и главен длъжник определят дали поръчителя има право на обратен иск.
Б) спрямо трети лица (чл.146, ал.2) – може трети лица да са обезпечили вземането на кредитора със залог или с ипотека върху свои вещи. Суброгацията не може да бъде пълна спрямо тези трети лица. Те всъщност имат правното положение на поръчители. Следователно щом правното им положение е еднакво, суброгацията ще бъде допустима, доколкото тя е допустима въобще между поръчители, според вътрешните отношения между тях (съпоръчители).
Отговорност между съпоръчителите:
- пред кредитора – всички съпоръчители отговарят за целия дълг, освен ако има съглашение дългът да се раздели между тях. Тези, които са се задължили за един длъжник и за един дълг, отговарят солидарно пред кредитора (чл.141,ал.2).
- помежду си – не отговарят солидарно. Всеки един отговаря за своята част. Когато един е платил това, за което всички отговарят, платилият има право да иска от другите припадащата им се част от платеното. А нейният размер се определя от вътр. отношения м/у съпоръчителите.
40. Привилегии.
Съгл. чл.133 цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворяват от него, само ако няма законни основания за предпочитане. А основанието за предпочитане е привилегията.
Привилегията е облага, призната от закона на едно вземане, по силата на която при принудително изпълнение то се удовлетворява по предпочитание от цялото имущество на длъжника или от конкретно негово имущество. От това определение следва, че:
- привилегията е призната от закона облага на едно вземане – страните не могат да създават привилегии с договор.
- привилегията проявява своето действие едва когато се достигне до принудително изпълнение – дотогава тя е латентно дадена възможност.
- привилегията по правната си същност е едно неделимо право на предпочитание.
- привилегията не е вещно право.
Видове привилегии:
Когато кредиторът има право да се удовлетвори за вземането си по предпочитание при разпределение на стойността, добита от принудителна продан от който и да е обект на имуществото на длъжника, то привилегията му е обща, а когато това може да стане само от сумата, добита при принудителна продан на конкретен негов имот, привилегията му е особена.
1) С обща привилегия се ползват (чл.136,ал.1, т.5 и6):
а) вземания на работници и служащи, произтичащи от трудови отношения, и вземанията за издръжка;
б) вземанията на държавата, освен тези за глоби.
2) С особена привилегия се ползват:
а) Вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по чл.134 и чл.135 се ползват с особена привилегия върху стойността на имота, за който са направени, и спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски (чл.136,т.1);
б) Вземания на държавата за данъци върху определен имот или за МПС – от стойността на този имот или на МПС-то (т.2);
в) Вземанията, обезпечени със залог или ипотека – от стойността на заложените или ипотекирани имоти (т.3);
г) Вземанията, заради които се упражнява право на задържане – от стойността на задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобряване на задържания имот, то се удовлетворява преди вземанията по т.3 (т.4);
* Привилегията по чл.67 от ЗН – за да опази интересите им, законът предвижда, че кредиторите на наследството и заветниците могат в тримесечен срок от приемането на наследството да искат да се отдели имуществото на наследодателя от имуществото на наследника. И предвижда още, че кредиторите на наследството и заветниците, които са поискали това отделяне, ще се удовлетворят по предпочитание от наследството пред тези, които не са го поискали. А измежду кредиторите и заветниците предпочитат се първите пред вторите.
* Особена привилегия, произтичаща от относителната несеквестируемост – става въпрос за една особена привилегия в полза на кредитора, който може да секвестира иначе несеквестируема вещ.
Привилегията дава право на предпочитание не само по отношение на вземането, а и по отношение на присъдените лихви, лихвите изтекли след започване на принудителното изпълнение, както и лихви за годината, която го предхожда (чл.136,ал.4).
Привилегированите вземания се удовлетворяват по реда изброен в закона (чл.136,ал.1), т.е. особените привилегии предхождат общите в реда, в който съм ги описал.
Освен това вземанията с еднакъв ред се удовлетворяват съразмерно (чл.136,ал.3).
Особената привилегия на този, който има право да се удовлетвори от несеквестируема вещ (чл.340 ГПК), предхожда всички привилегии по чл.136.
Особени закони също могат да създават привилегии (чл.137) – ако законът не определя реда на създадената от него привилегия, тя идва на седмо място. Ако е постановил, че едно вземане ще се изплати преди всички други, това вземане взема второ по ред място, а когато се конкурират помежду им, те се изплащат съразмерно.
41. Залози. Същност. Видове. Особени залози.
Когато изпълнението на едно задължение е обезпечено с една движима вещ така, че кредиторът има право при неизпълнение да се удовлетвори по предпочитание пред другите кредитори на същия длъжник от цената на тази вещ, добита при принудителното изпълнение, насочено срещу нея, то този кредитор разполага със заложно право. Но ЗЗД допуска да се залагат и права, т.е. допуска освен залог върху вещи, и залог върху вземания.
Заложното право е законово основание за предпочитание, то всъщност е обезпечение за кредитора, то е акцесорно право (валидно е само, ако има вземане за обезпечаване, прехвърля се само с вземането, което обезпечава и се погасява с погасяването на обезпечаваното вземане), то е неделимо право.
Залогът е противопоставим спрямо всички независимо чия е вещта, с която той ще лиши собственика от притежанието й.
Характерно за залозите е, че те се учредяват чрез договор за залог, като страни по него са: залогодател и залогоприемател. Залогодател може да бъде не само длъжник, но и трето лице, което ще отговаря със своя вещ за чужд дълг.
За да възникне заложно право в полза на залогоприемателя, освен съгласието между страните по договора е необходимо то да бъде съпроводено с предаването на вещта от залогодателя на кредитора или на трето лице, определено от тях по взаимно съгласие.
За действителността на залога не е необходимо да се спазва определена форма, но за да има заложното право действие по отношение на трети лица, ако обезпеченото вземане е над 5 лв. трябва да бъде съставен писмен документ с достоверна дата и с означение в него на вещите и на вземането.
Особени залози – в чл.161 от ЗЗД се казва, че разпорежданията му относно залога „не отменяват особените разпореждания на други закони за учредяването и действието на залога”. Характерната особеност на тези залози се свежда в следното:
- те възникват по силата на закона;
- предаването на заложените вещи не е условие за пораждане на заложно право;
Повечето особени залози са банкови залози – те се учредяват в полза на търговските банки.
Противопоставимост спрямо трети лица има и при особените залози, стига те да бъдат вписани в централния регистър на особените залози (съгласно ЗОсобените Залози). Действието на вписването не е конститутивен елемент необходим за сключването на договора, а само дава възможност на кредитора да се противопостави на трети лица.
Договорът за залог при особените залози е консенсуален, а при залог на вещи – реален. Във всеки случай обаче договорът е акцесорен, несамостоятелен, едностранен договор. Залог може да се учреди върху движима вещ, върху вземане, ценни книжа.
42. Залог върху вещи.
Всички движими вещи могат да бъдат предмет на договор, стига:
- залагането им да не е изрично забранено;
- да имат самостоятелно съществуване (напр. необраните плодове нямат);
- да имат имуществена стойност (лична карта не може да се залага напр.).
Договорът за залог е действителен и поражда заложно право само с действителното предаване на заложената вещ на залогоприемателя или на трето лице, избрано от него и залогодателя (чл.156,ал.1). Договорът е реален, т.е. съгласието между залогодателя и залогоприемателя се последва от предаване на заложената вещ.
Правото му да държи вещта е владелчески защитено (спрямо трети лица и залогодателя, който обикновено е собственик) и чрез това държане той упражнява заложното си право, което всъщност е едно ограничено вещно право.
Когато обезпеченото вземане е за стойност над 5 лв, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако няма писмен документ с достоверна дата и с означение на вещите и на вземането (чл.156,ал.2).
Заложното право е неделимо право – кредиторът има право да задържи всичко, което му е заложено, дори да е получил по-голямата част от задължението, докато обезпеченото вземане не бъде погасено изцяло. Кредиторът обаче няма право да си служи със заложената вещ, освен ако има изрична уговорка за това. (чл.157). Освен това трябва да полага грижите на добър стопанин. Залогоприемателят дължи и плодовете на заложената вещ.
Заложното право на кредитора е петиторно защитено – ако бъде лишен от държането на вещта, кредиторът може да иска връщането й не само на основание владението си (чрез владелчески иск по чл.76 ЗС), но на „основание на своя залог” (чл.157,ал.3). Този петиторен иск може да бъде предявен срещу всяко трето лице, в което вещта би се намирала (залогът следва вещта), освен ако третото лице е придобило заложената вещ добросъвестно, в какъвто случай заложното право на кредитора се погасява (чл.78 ЗС).
Кредиторът ще може да предяви този иск и срещу залогодателя, ако вещта се намира в негова фактическа власт, но ще трябва да обори законовата презумпция на чл.159, изр.2 – „предполага се, че вещта е върната, ако се намира у длъжника”.
Ако има опасност заложената вещ да се развали, както кредиторът, така и залогодателят могат да искат от районния съд разрешение тя да бъде продадена и сумата да бъде вложена в банка за обезпечение на кредитора (чл.158).
Недействително е съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не се изпъни, кредиторът ще стане собственик на вещта (чл.152).
При няколко залога върху една и съща вещ, вземанията на кредиторите се удовлетворяват по реда на учредяването на залозите. Няма значение кога е възникнало вземането на съответните кредитори. Има значение само обстоятелството, кога договорът за залог е сключен – достоверната дата на документа, съставен при сключването му.
Най-същественото право на залогоприемателя, при неизпълнение, е правото му да се удовлетвори от цената на заложената вещ по предпочитание пред другите кредитори.
За реализирането на заложното право намесата на съда е безусловно необходима. Тази намеса често пъти е значително облекчена: „Когато обезпеченото вземане е парично или за него е уговорена парична неустойка, ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземания, които произтичат от писмен договор, кредиторът може да поиска от съда да му издаде изпълнителен лист въз основа на договора” направо при спазване на правилата „за издаване изпълнителен лист по ипотечен акт” (чл.160,ал.1).
Предписаната от закона съдебна намеса не може да бъде избегната чрез предварителната уговорка, че кредиторът ще стане собственик на заложената вещ. Не може въобще да се уговаря предварително начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона (чл.152).
Никаква съдебна намеса не е необходима за реализиране на заложното право, као то е учредено в полза на банката. Банката може сама да пристъпи към продажбата на заложените ценности.
С извършването на продажбата се погасяват всички заложни права върху заложената вещ. Приобретателят на вещта я придобива свободна от всякакви тежести. Получената при продажбата сума служи за предпочтително удовлетворение на кредитора по залог.
Удовлетворяването по предпочитание става по същия ред от сумата, която се дължи вследствие отчуждаването на заложената вещ за държавна нужда, респективно когато се дължи обезщетение за погиването или повреждането й (застраховка, обезщетение по чл.45). Обезщетението идва тук на мястото на заложената вещ (чл.154). Предвидено е в интерес на застрахователя, респективно на лицето, което дължи обезщетението, че действително е плащането, което би било направено на собственика на заложената вещ, стига само кредиторът по залог да е бил предупреден за това плащане и в тримесечен срок да не се е противопоставил на същото.
Залогоприемателят е длъжен да върне залога веднага след като получи дължимото.
Залогодател, който е обезпечил чужд дълг може да прави на кредитора всички възражения на длъжника. И той може да прихваща вземането на длъжника със задължението на кредитора към длъжника, упражнявайки така чуждото право (чл.151).
Залогодателят няма никакви задължения, които възникват от самия залог (може да дължи разноски за запазване на заложената вещ, но те не са от заложния договор, а се дължат по правилата на неоснователното обогатяване (чл.61,ал.2). Следователно договори, при които за една от страните възникват само права се наричат едностранни. Договорът за залог е едностранен дог.
43. Залог върху вземания и ценни книжа.
Залог може да се учредява върху вземания, които могат да се прехвърлят. Не могат да бъдат прехвърляни онези вземания, които по разпореждане на закона, на договор или по естеството си не могат да съставляват предмет на цесия. Договорът, с който се залагат вземания не може да се противопостави на трети лица, ако за залога не е съобщено на длъжника; когато обезпеченото вземане е за стойност над 5 лв, ако няма писмен документ с достоверна дата и с означение на вещите и на вземането.
Този договор е неформален, но законът изисква от страна на залогодателя определени действия – длъжен е да предаде на заложния кредитор документите, с които се доказва заложеното вземане (ако има такива).
Кредиторът от своя страна също има задължения – длъжен е да извърши всички действия, които са нужни за да се запази вземането, длъжен е да събира лихвите за заложеното вземане, а ако то стане изискуемо – и главницата. Това, което е успял да събере кредитора остава у него в залог, като ако е парична сума се влага в банка с цел обезпечение на кредитора.
Кредитор, който има залог върху вземане може да се снабди с изпълнителен лист въз основа на писмения договор за залог и се удовлетворява предпочтително по реда за обръщане на изпълнението върху вземане.
Залогът на ценни книжа е реален договор, но той е формален, когато ценната книга е на заповед.
Залогът става законното джиро. Джирото е едностранно изявление върху книжата, на този който продава.
Кредиторът може да пусне ценните книжа в обращение по-нататък.
Ако залога е акции, то той не може да ги прехвърля.
44. Ипотека. Характеристика. Отграничения от антихрезата. Видове. Учредяване на договорна ипотека.
Ипотеката е вещно и неделимо право върху определен недвижим имот на длъжника или на трето лице, установено в полза на кредитора за обезпечение на определено негово вземане. По силата на това право кредиторът може да иска продажба на недвижимия имот на публична продан с цел удовлетворяване на задължението.
Ипотеката е особено вещно право – „кръдиторът има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той” (чл.173,ал.1). Т.е. ипотеката следва вещта – следва недвижимия имот, независимо в чии ръце попада той. Обезпеченият с ипотека кредитор разполага с едно ипотечно право, което може да противопостави на абсолютно всеки (характерен белег на вещните права).
Но ипотеката е особено вещно право. Титулярът на това право не владее ипотекирания му имот – владее го друг. В чиито и ръце, „в чиято собственост и да се намира той”, имотът е подчинен на взискането на кредитора с цел да бъде удовлетворен за вземането си. С тази цел ипотечното право съпътства правото на собственост върху ипотекирания имот – тежи върху него. Това показва, че ипотеката е една вещна тежест, едно вещно обезпечително право.
Ипотеката е облигационно право, което има обезпечителен характер – тя не е уредена като вещно право нито в ЗС нито в други нормативни актове, а е регламентирана в ЗЗД като вид облигационо обезпечение. Обстоятелството, че договорната ипотека се учредява с нотариален акт не е достатъчно основание тя да се определя като вещно право, защото липсва основния признак на вещните права – въздействие върху вещта.
Ипотеката е акцесорно право – тя съставлява една особена гаранция за кредитора. Тя обезпечава неговото вземане, което е и нейната цел. Ако не съществува вземане, не съществува и ипотека:
- титулярът на ипотечното право е преди всичко кредитор, но той е двояко обезпечен – обезпечава го най-напред общо цялото имущество на длъжника (чл.133). Вземането му е обезпечено още и особено от ипотекирания му недвижим имот.
- ипотечното право не може да възникне, преди да е възникнало вземането, което то ще обезпечава, което трябва да бъде действително вземане. Може да се учреди ипотека и за бъдещо вземане (чл.153). Така учредената ипотека е всъщност условна: ако дългът възникне, ако заемът се използва. Тя добива ред от деня на вписването й, т.е. преди още вземането да е възникнало, стига само да възникне.
- веднъж породено ипотечното право следва съдбата на вземането, което обезпечава – ако се погаси вземането, погасява се и обезпечаващото го вещно право и станалото вписване трябва да се заличи; ако обезпеченото вземане се завещае, завещано е заедно с него и обезпечаващото го ипотечно право; че ако то се прехвърли, прехвърля се с него и ипотечното право; че ако то се заложи, заложено е и ипотечното право (чл.171); че ако трето лице се суброгира във вземането, суброгира се и в ипотечното право.
Ипотеката е неделимо право – както заложното право, така и ипотечното е неделимо. Всяка част от вземането е обезпечена от ипотечно право и всяка част от имота обезпечава вземането.
Предмет на ипотеката – по начало всички недвижими имоти могат да съставляват предмет на ипотека, стига да имат самостоятелно съществуване. Така:
- могат да се ипотекират всички недвижими имоти, изброени в чл.110 ЗС;
- може да се ипотекира постройка, притежавана в суперфициарна собственост върху чужда земя;
- може да бъде ипотекирано и суперфициарно право, т.е. правото да се построи сграда върху чуждо място;
- може да се ипотекира етаж в етажна собственост;
- може да се ипотекира идеална част, която някой собственик има върху недвижим имот.
Не могат да бъдат ипотекирани:
- всички недвижими имоти и вещни права върху недвижими имоти, които са вън от гражданския оборот, които не могат да бъдат отчуждавани – не могат да бъдат ипотекирани недв.имоти, които съставляват държавна или общинска собственост; нито правото на ползване върху недвижими имоти, понеже понеже ползвателят не може да отчуждава това си право.
- не могат да бъдат ипотекирани сервитутите върху недвижими имоти, защото отделно нямат самостоятелно съществуване.
Ипотеките биват два вида – законни и договорни.
Договорната ипотека е тази, която възниква по волята на двама договарящи при спазване на определени материални и формални условия:
а) Материални условия – ипотека може да бъде учредена или от длъжника или от трето лице за обезпечение на чуждо задължение. Който и да я учредява е необходимо:
- ипотекиращият да е способен да се разпорежда с имуществото си;
- ипотекиращият да е собственик на недвижимия имот по време на ипотекирането, тъй като ипотечното право е производно право, т.е. то се основава на собствеността. Следователно ипотеката е недействителна, ако е учредена от несобственик (чл.170). Това показва и че не могат да се учредява ипотека за имоти, които ще се придобият в бъдеще.
Б) Формални условия:
- договорът за ипотека да бъде съставен във формата на нотариален акт (чл.18 и чл.167,ал.1) от нотариуса по местонахождението на имота. В противен случай ипотека не възниква.
- под страх на недействителност нотариалният акт е необходимо да съдържа определени данни – името на кредитора, на длъжника и на собственика на имота (ако се обезпечава чужд дълг); имота, върху който се учредява ипотека; вземането, за което се учредява и размера на сумата, за която тя се учредява.
- необходимо е учредената ипотека да отговаря на изискванията за специалност на ипотеката – ипотеката може да бъде учредена само върху конкретно определени имоти и за конкретно вземане или сума. Това вземане може да бъде срочно, условно или дори бъдещо. Във вписването трябва да бъдат посочени размерът на вземането и лихвите му, ако такива са уговорени. В случай, че вземането не е парично, при вписването на ипотеката трябва да бъде определена сумата, за която се вписва ипотеката. Неспазването на тези изисквания повлича нищожност.
- необходимо е нотариалният акт за учредяване на ипотеката да бъде вписан. Без това вписване не възниква ипотечно право.
45. Законна ипотека. Същност и видове.
Законни ипотеки са тези, които се учредяват по законова разпоредба, без да е необходимо съгласието на собственика на имота. Законната ипотека се учредява:
1) В полза на отчуждителя на недвижим имот – върху отчуждения имот за обезпечаване на вземанията му по договора.
Този, който отчуждава недвижимия си имот може да не получи всичко, което му се дължи. От отчуждителната сделка (продажба, замяна и пр.) той може да има едно вземане. Това вземане е обезпечено с ипотека върху имота, който се отчуждава. Обезпечено е за номеричната си стойност, ако вземането е парично, респективно за определена при вписването сума, ако то не е парично, или пък за паричната неустойка, ако такава е уговорена, (чл.173,ал.3). Ипотеката обаче не възниква по право, а трябва да бъде учредена чрез вписване по молба на кредитора и въз основа на отчуждителния договор – препис от акта за отчуждението (чл.168,ал.2).
2) В полза на съделителя, на който се дължи допълнение на дела – върху недвижимите имоти, оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълването.
При доброволна или съдебна делба между съсобственици или сънаследници може да се окаже, че делът, който някой от тях получава в натура, е по-голям, отколкото действително му се полага, а делът в натура на друг – по-малък, отколкото му се полага. Тогава този, който е получил повече, трябва да допълни с пари дела на получилия по-малък дял.
Законната ипотека се вписва по молба на кредитора, към която се прилага препис от акта за делбата. Молбата трябва да съдържа всички данни, посочени в чл.167,ал.2.
При изнасяне на имот на публична продан, ипотекарните кредитори имат право на предпочтително удовлетворяване от цената по реда на ипотеките си.
46. Вписване на ипотеката. Действие на вписването. Заличаване на ипотеката
Ипотеката се учредява чрез вписване. Без вписване не може да възникне ипотека (чл.166,ал.1). Вписването следователно е учредителен елемент за ипотеката. В имотния регистър се вписва не само учредяването на ипотека. Прехвърлянето и залагането на вземането, което е обезпечено с ипотека, встъпването в такова вземане и налагането на запор върху него, както и подновяването и заместването в задължение, обезпечено с ипотека, за да имат действие трябва да бъдат извършени в писмена форма с нотариална заверка на подписите и вписани в имотния регистър (чл.171).
Ипотеката е вещно право. Тя следва имота. Третите лица, които биха искали да придобият недвижимия имот, имат интерес да знаят дали той е обременен с ипотека. Вписването ще им даде сведения за правното положение на имота. То дава на ипотеката необходимата гласност, защото ипотечните актове са публични. Гласността на ипотеката заедно с нейната специалност създават за третите лица необходимата гаранция и допринасят за укрепване на ипотечния режим.
Не само третите лица имат интерес да знаят за съществуването на ипотеката. Тя дава на ипотекарния кредитор едно право на предпочтително удовлетворение пред другите хирографарни кредитори. Той би искал да знае какво точно от имуществото на длъжника го обезпечава. От друга страна, ипотекарният кредитор се предпочита и пред другите ипотекарни кредитори за същия имот, ипотеките на които следват неговата ипотека по дата на вписване. Защото ипотеката има реда на вписването (чл.169,ал.2) и ипотекарните кредитори се удовлетворяват по реда на ипотеките си (чл.175,ал.1).
Вписването на договорните ипотеки не се извършва вече служебно, каквото задължение имаше нотариусът, съставил нотариалния акт за ипотеката, а въз основа на искане.
Законната ипотека се вписва по молба на кредитора. Към тази той прилага документа, който му дава право да иска вписването – например акта за отчуждението или делбата. Тази молба трябва да съдържа всички данни, които съдържа нотариалният акт за договорна ипотека, под страх за недействителност на ипотеката (вж. чл.167,ал.2).
Заличаване на вписването е отбелязване върху самото вписване на ипотеката, че тя е погасена. Заличаването може да стане:
- въз основа на съгласие на кредитора в нотариално заверена форма;
- въз основа на влязло в сила съдебно решение;
- по искане на този, който е купил недвижимия имот на публична продан, тъй като същата погасява ипотеката – той трябва да докаже на нотариуса, че публичната продан е извършена и че той не е поел ипотеката върху себе си;
- от всеки заинтересован, ако ипотеката не е била подновена.
Ако заличаването е станало въз основа на акт, който е обявен за недействителен, ипотеката може да се впише наново, но тогава ще има ред от новото вписване.
47. Съдържание и същност на ипотечното право.
Чл.173,ал.1 определя съдържанието на ипотечното право – „кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той”. Но за обезпечение на това негово главно право кредиторът разполага с едно допълнително право за защита на главното – правото да не допуска влошаването на ипотекирания недвижим имот.
1) Правото да не допуска влошаване на имота – ако правните действия на собственика (да продаде имота, да уреди вещни права върху него, да го ипотекира втори, трети и т.н. път) могат да бъдат безразлични за кредитора, защото не засягат субстанцията на ипотекирания имот, съвсем не е така при материалните посегателства върху него. Това право е вещно, обхванато от съдържанието на ипотечното му право, и така действа срещу всяко трето лице. Той може да упражни това свое право чрез иск за запазване на целостта на ипотекирания имот:
- срещу всяко трето лице, което би посегнало върху ипотекирания имот, тъй като всеки е длъжен да се въздържа от действия, които причиняват щети на друг. Освен това в случай на неплатежоспособност на длъжника, кредиторът има право да претендира от такова трето лице обезщетение за причинените му щети на основание на чл.45.
- срещу третото лице-държател на ипотекирания имот (който е собственик и обезпечава чужд дълг) – собственикът не може да влошава имота, след като този имот обезпечава един дълг – макар този дълг да не е дълг на собственика. Все пак за причинените вреди собственикът, държател на ипотекирания имот, ще отговаря при по-малка строгост: той ще отговаря само за повредите причинени на имота от неговата груба небрежност (чл.177,ал.2).
- срещу самия длъжник-собственик – той отговаря и трябва да отговаря на общо основание за всички вреди, които е причинил. Неговото право на собственост не му дава право да засяга чужди права – в случая ипотечното право на ипотекарния кредитор.
Кредиторът разполага и с трета възможност. Ако длъжникът е влошил имота, кредиторът може да счита вземането си за изискуемо. Защото кредиторът може да иска изпълнението и преди изтичане на уговорения в полза на длъжника срок, ако последният с неправомерните си действия е намалил обезпеченията му (чл.71).
2) Право на предпочтително удовлетворение – ипотеката следва имота. Кредиторът може да изнесе имота на публична продан и да се удовлетвори по предпочитание от цената му независимо от това, в чии ръце се намира и чия собственост е той понастоящем (имота може да е продаден и купувачът го придобива обременен с ипотечно право).
Ипотекарният кредитор може да осъществи своето право само по реда на принудителното изпълнение. В този смисъл недействително е всяко съглашение, което би установявало друг начин на удовлетворяване.
Това право на кредитора е неделимо – той може да изнесе на публична продан целия имот за част от дълга. Всяка част от дълга е обезпечена с целия имот. Дори дългът да се раздели, ипотечното право не се разделя (чл.150,ал.2).
За да реализира ипотечното си право, ипотекарният кредитор трябва да се снабди с изпълнителен иск за вземането (иск за изпълнение) и за ипотечното си право (ипотечен иск):
- иск за изпълнение – трябва съд да признае че той е кредитор, че длъжникът му е в забава или че е изгубил облагите на срока, и да издаде осъдително решение срещу длъжника. Този иск почива на облигационното отношение между него и длъжника.
- ипотечен иск – по искане на ипотекарния кредитор съдът трябва и да постанови още, че му признава правото на предпочтително удовлетворение от цената на ипотекирания недвижим имот. Този иск се опира на ипотечното му право.
И по двата иска ответник е длъжника – не и собственикът на ипотекирания имот. Въпреки това издаденото срещу длъжника решение може да му се противопостави и на него.
Ако вземането е за определена парична сума или за него има уговорена парична неустойка, ипотекарният кредитор може да иска съдът да му издаде изпълнителен лист за вземането и ипотечното му право само „въз основа на акта за вписване на ипотеката” в закрито заседание и без призоваване на страните.
Снабден с изпълнителен лист за вземането си и за ипотечното си право кредиторът може да обърне изпълнението си върху всички длъжникови имоти (тогава не упражнява ипотечното си право), но може да обърне изпълнението си и върху имотите, в/у които се простира това негово ипотечно право.
Принудителното изпълнение започва с пращане на призовка за доброволно изпълнение на длъжника, респективно на собственика – лично незадължен по дълга. От момента на връчване на призовката длъжникът, респективно собственикът (лично незадължен за дълга), трябва да събира доходите на имота и не може да се разпорежда с тях. Призовката превръща длъжника в известен смисъл в управител на имота и го задължава да се грижи за него като добър стопанин. АКо той не го стопанисва добре, управлението му може да се повери на друг.
Публичната продан на ипотекирания имот може да бъде осуетена от длъжника или от собственика на имота чрез плащане на дължимата сума:
- ако длъжникът е собственик на ипотекирания имот, той може да осуети принудителната продан, само ако внесе всичко, което съставлява неговия дълг – главница, разноски по учредяване и подновяване на ипотеката, всички лихви, разноски по изпълнението и т.н.
- ако длъжникът не е собственик на ипотекирания имот, собственикът отговаря с имота, но само за това, което ипотеката обезпечава, т.е. – обезпечава вземането само до размера на сумата, за която ипотеката е вписана; обезпечава още вземането за разноските по учредяването на ипотеката и за подновяването й, съдебните разноски и разноските по изпълнението. Обезпечава най-вече лихвите за двете години, които предшестват годината на връчването на призовката за доброволно изпълнение, за текущата година и за следващата година до продажбата, стига да е вписано, че вземането е лихвоносно.
Всеки кредитор (дори хирографарен) може да иска принудителната продан на ипотекирания имот. Тогава тя се налага на ипотекарния кредитор. Той се удовлетворява само в този размер, в който вземането му е вписано. Ипотекарният кредитор трябва да бъде уведомен за насрочване на описа и проданта на ипотекирания недвижим имот, за да запази интересите си, т.к. публичната продан погасява всички ипотеки. Поради това той се счита по право присъединен в изпълнителния процес, макар да няма изпълнителен лист.
Действия на публичната продан.
- погасяване на ипотеките и вещните права – първото действие е погасяване на всички ипотеки, тежащи в/у имота. Погасяват се и всички вещни права, учредени след първата ипотека.
- обезщетения за подобрения – ако собственикът на продадения ипотекиран имот не е лично задължен, той има право да получи от цената на имота преди ипотекарните кредитори необходимите разноски, които е направил за имота, както и увеличението на стойността му, което се дължи на негови полезни разноски.
- право на удовлетвирение от цената, получена на публичната продан.
Погасяване на ипотеката – ипотеката е акцесорно право и се погасява с погасяване на самото вземане; погасява се при погиването на ипотекирания имот и отчуждаването му за държавна и обществена нужда; при отказ от ипотека; принудителната продан; заличаването; сливане и суброгация.
ОСОБЕНА ЧАСТ
48. Продажба.Характеристика. Определение. Видове. (чл.183 – 213)
Чл.183 определя продажбата като договор, с който „продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право с/у цена, която купувачът се задължава да му заплати. Продажбата обслужва стокооборота; реализирането принад.ст-ст – пари-стока-пари`.
1) Продажбата е двустранен и възмезден договор – от него възникват права и задължения в полза и в тежест на двете страни. Продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността в/у една вещ и да му я предаде, а купувачът – да заплати определената цена и да получи вещта.
Затова всички общи правила относно двустранни договори ще се приложат към договора за продажба – например правилата относно развалянето, относно риска, относно възражението за неизпълнен договор и т.н., доколкото прилагането им не е изключено на друго основание.
2) Договорът е комутативен (сигурен), когато страните още по време на договарянето знаят обема на насрещните си задължения. Страните обаче, могат да придадат на договора си алеаторен характер. Може облагата, която продавачът или купувачът ще извлекат от договора, да не е известна при договарянето, а да зависи от едно бъдещо, случайно и неизвестно събитие.
3) Договорът за продажба е консенсуален договор. Той е валидно сключен от момента, в който страните постигнат съгласие относно вещта, която продавачът се задължава да прехвърли и относно цената, която купувачът се задължава да плати. Т.е. дог. е неформален.
По изключение, за сключване на договора за продажба се изисква форма (нотариална), ако предмет са недвижими вещи или определена категория движими вещи (леки автомоб. – дог. се вписва с нотар. заверка на подписите). В тези случаи договорът за продажба е формален (при липса на такава форма дог. е нищожен). Но това е изключението и е неправилно продажбата да се определя „като писмено съглашение между купувача и продавача”.
4) От този момент страните са обвързани. Всяка е длъжна да „даде” нещо на другата, за да се освободи от обвързаността. В това се състои облигаторното действие на продажбата.
При договори, с които се поема задължение „за прехвърляне на собственост.. или... друго вещно право върху определена вещ, прехвърлянето... настъпва по силата на самия договор...” (чл.24, ал.1), т.е. автоматично, дори не е нужно да се предаде вещта и да се заплати цената. Купувачът става собственик на определената движима вещ.
Когато вещта не е индивидуално определена, то преминаването на собствеността настъпва веднага щом отпадне неопределеността (чл.24,ал.2). Т.е. договорът за продажба има вещно действие, или договорът за продажба има облигаторно-вещно действие.
5) Каузален дог. – каузата е насочен към придобиване на собств. с/у цена.
Видовете продажби - на недв.вещи; движими вещи; облигационни; търговски; международни (ще имат сила ако съответния норм.акт, който ги урежда бъде ратифициран от бълг. законодателство и е обнародван в ДВ. Това е Виенската конвенция, която е гражданска, а не публична. Това е международна конвенция (договор), уреждаща продажбите, и е ратифицирана от бълг.зак.);
С оглед на предмета и субекта:
- граждански договори – м/у ФЛ и ЮЛ – нетърговци;
- търговски сделки – прилага се ТЗ.
Продажбата е транслативен договор; главен договор.
49. Страни по договора за продажба. Предмет и форма. Сключване.
Всеки правен субект (ФЛ или ЮЛ) може да бъде страна по договора за продажба. Но има договори за продажба, по които определени лица не могат да бъдат страна, било поради специалната им правоспособност, било поради изрична забрана на закона.
Забрани за купуване и продаване.
Има ли ограничения за продавача? – по правило трябва пълнолетно лице, но малолетния (напълно запретените) или непълнолетния (респ. ограничено запретените) могат, но като се прибави волеизявленията на родит., наст., попеч. и реш. на РС.
Така в обществен интерес, под страх на абсолютна недействителност, е забранено на посочените в чл.185 лица да купуват изброените в същия текст имущества, вещи и права, както пряко, така и ч/з подставени лица дори и на публична продан. По-конкретно:
- на лицата, които по закон (родителите) или по назначение (настойникът) от властта управляват или пазят чужди имущества, е забранено да ги купуват;
- на длъжностните лица е забранено да купуват имущ-вата, к/о по служба им е възложено да продават.
- на съдиите, прокур., съдия-изпълн., съдиите по вписв. и адвок. е забранено да купуват спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действат. Те могат да купуват спорни права, само ако сами са титуляри по тях като съсобственици или съкредитори, но тогава няма да участват при решаване на спора за правото, нито имат възможност да влияят при решаването му.
Чл. 38 – забранява се на представителя да договаря сам със себе си. Законният или догов. пр-л не може да купи чужда вещ, която е натоварен да продаде. Но ако представляваният се откаже от тази защита - може.
Предмет на дог. за прод. – могат да бъдат продавани вещи и права. Те са необходим елем. на дог.
1) Вещи, които могат да се продават – всички вещи по начало могат да бъдат продавани – движимите, недвижимите; заместимите и незаместимите; настоящите и бъдещите; собствени и чужди и т.н.
Продаваната вещ може да бъде индив. определен или с родово опред. предм. Зависи от волята на стр. По тяхна воля и незам. вещ може да бъде обект на продажба с род.опр. предм. (картина на Пикасо) и обратно.
а) Продавачът се задължава да прехвърли собствеността на една вещ. Това е предметът на задължението му. Ако продаваната индивидуално определена вещ не съществува вече при сключване на договора, липсва предмет. За купувача в този случай не възниква насрещно задължение да плати цена. Договорът е нищожен (чл.184,ал.1 и чл.26,ал.2).
Но ако инд.опр. вещ е била по време на договарянето само отчасти погинала, купув. може да поиска собст-стта в/у оцелялата част от вещта да му бъде престирана, но на цена, намал. съразм. с погиналата част.
б) Не е така, когато продаваната вещ е родово определена – когато е продаден не автомобилът, а автомобил. В този случай винаги ще има предмет (родът не погива – това е принципът), по отношение на който да се породи задължение за продавача. Договорът ще е напълно валиден.
в) бъдещи вещи също могат да се продават:
- било под отлагателно условие за тяхното бъдещо възникване – цената (зависи от количеството и качеството) се дължи, ако вещта възникне. Продажбата е условна.
- било безусловно – купувачът договаря на свой риск; той дължи цената безусловно (дори ако теле не се роди). Тази продажба е алеаторна.
2) Вещи, които не могат да се продават – някои вещи са изцяло или отчасти иззети от гражданско обръщение било по силата на закона било по волята на правни субекти:
- чл.18 от Конституцията, с оглед обществено-стопанското устройство на РБ, изисква да бъдат извадени от гражданския оборот вещите, к/о са изключително държ. собств-ст– подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон.
- вещи, извадени от гражд.оборот по едностранна (завещание) или двустранна воля (купувач,т.е. по съглашение) на правни субекти. Това изваждане обаче е относително. Касае се за една договорна или едностранно установена клауза за неотчуждаемост, която, задължителна за приобретателя, не може да се противопостави на трети лица, които, без да знаят за нея, биха купили това, което продавачът им се е задължил да не продава.
3) Права. Могат да бъдат продавани:
- вещни права – правото на строеж в/у чужд имот. Но не всички в.права могат да бъдат продавани – правото на ползване в/у чуждата вещ. Др. в.права като З и И, не могат да се отчуждават отделно от вземането, което обезпечават, а трета категория – сервитутите – отделно от имота, в чиято полза са установени.
- могат да бъдат продавани (цедирани) и облигационни права – но някои са непрехвърлими по своето естество – напр. правото на личен превоз; или по силата на закона – напр.цесия на рекламация с/у железниците.
- други имуществени права – напр. право в/у открито наследство. Дори и права в/у нематериални блага – да се отстъпят с издателски договор „отделни права”, които произтичат от авторско право. Но не могат да се продават лични неимуществени права – правото на име, на членство в кооперация и др.
Цената. Докато вещта е предмет на задължението на продавача, плащането на цената е предмет на задължението на купувача. Продажбата е двустранен договор – със скл.му трябва да възникнат взаимно насрещни задължения и за двете страни.
Цената трябва да бъде определена – свободно от страните или от държавата. Или да е поне определяема – договорът да посочва начина за нейното определяне. Това е за облигационната продажба, за разлика от търговската, при която е възможно при скл. на договора цената да не е определена нито да е определяема. Цената трябва да бъде определена в пари. Може да бъде определена освен в лева и в чужда валута, съгл. Валутния закон. По правило страните свободно определят цената.
Клаузите „франко” (франко склад, франко вагон, франко гара), „FOB”, „CIF”. В нашето законодателство няма текст, който да определи правното значение на тези клаузи. Практиката приема, че те се отнасят само до величината на цената и не засягат въпроса за преминаването на собствеността и риска.
а) клаузата „франко” се употребява изобщо при продажба (доставка) на стоки, които трябва да бъдат превозени по сухо. Става дума за транспортни разходи, включени в цената.
Клаузата „франко товарна гара” означава, че продавачът (доставчикът) ще понесе всички разноски по превоза на продадените стоки до отправната гара, т.е. че тези разноски са включени в продажната цена. Нищо повече. Касае се за едно допълнително задължение в тежест на продавача да препрати продадената стока на свои разноски до определено място.
При клаузата „франко вагон товарна гара” продавачът ще трябва да понесе не само разноските по превоза на стоката до отправната гара, но и тези по натоварването й във вагона, а при клаузата „франко вагон разтоварна гара” – още и разноските до тази гара.
б) FOB - при продажба на стоки, които трябва да се превозват по вода – free on board (свободно на борда на кораба). В продажната цена са включени:
- цената на самата стока;
- разноските по превозването й до кораба и
- тези по натоварването й на кораба, вкл. и портовите такси – не и за подреждането й в кораба. Всички тези разноски се понасят от продавача. Тази клауза определя само до кой момент се носят разноските от единия или от другия контрахент.
в) CIF – употребяват се твърде често в м/ународната търговия. В установената продажна цена на стоката са включени:
- цената на стоката (cost);
- разноските за превозването й до отправното пристанище, за натоварването й на кораб, навлото (превозна такса) до пристанището, за което стоката е предназначена (freight), и
- застраховката на стоката с/у всички рискове, без военните, до същото пристанище (insurance).
Форма на договора за продажба. Дог. за продажба е неформален договор. Той е скл., щом се постигне съгласие относно вещта и цената (чл.13-14 – т.е. тр. да има оферта и тази оферта да се приеме от адресата. При получаване на съгласие дог. е незабавно скл. М/у отсъстващи обаче – сключен е в момента, в който приемането достигне у предложителя.) Поначало не е необходима форма за неговата действителност.
Все пак има случаи, когато законът предвижда форма като условие за действителност на договора за продажба:
- продажбата на недвижими имоти и вещни права в/у недв.имоти (право на строеж) трябва да бъде извършена в нотариална форма под страх на недействителност.
- продажбата на наследствени права трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени (чл.212).
- продажбата на ипотечно право трябва да бъде отбелязана отстрани на договора за ипотека или молбата за учредяването й, за да има „действие за ипотеката” (чл.171).
- продажбата на автомобили става с писмен договор с нотариално заверени подписи.
50. Задължения на продавача. Особености на задължението да се прехвърли правото на собственост.
І. Продавачът е длъжен:
1. да прехвърли собствеността върху продадената вещ
2. да му предаде продадената вещ.
ІІ. Продавачът отговаря:
1. ако се окаже че трети лица имат право на собственост или друго право в/у продадената вещ. Продавачът отговаря и ако купувачът бъде съдебно отстранен от вещта;
2. ако се окаже, че продадената вещ е обременена със съществени недостатъци.
І. Задължение на продавача да прехвърли собствеността.
1. Принципът относно определена вещ: При договори, които създават задължение за прехвърляне на собственост или друго вещно право върху определена вещ, прехвърлянето настъпва по силата на самия договор (чл.24,ал.1). Задължението на продавача е автоматично изпълнено, без да е необходимо вещта да бъде предадена, стига само продавачът да е собственик на вещта, която продава, респективно титуляр на правото, което прехвърля. С преминаването на собствеността преминава върху купувача и рискът от случайното погиване или повреждане на определената вещ, освен ако друго не е уговорено.
Продажбата няма вещно действие, ако продавачът не е собственик на индивидуално определената вещ (титуляр на правото), която продава. Облигаторното й д-ие обаче е вече настъпило – за продавача е вече породено задължението да прехвърли собствеността. За да го изпълни той трябва да придобие вещта, която е продал. Ако не придобие чуждата вещ, която е продал, той не е изпълнил задължението си спрямо купувача, който на това основание може да развали договора за продажба по реда на чл. 87 (чл.189,ал.1).
* При покупка на индивидуално определена движимост, купувачът става собственик по отношение на трети лица едва с предаването й. Това окончателна гарантира собствеността на купувача като го обезпечава с/у трети лица.
Ако вещта не му е била предадена, продавачът може да я продаде повторно на др. лице, к/о ще стане собственик на инд.опред.движимост, която купува, макар от несобств., стига само купената движимост да му е предадена и да е бил добросъв. (без да знае това – чл.78 ЗС – „който придобива по възм. начин владението на движ. вещ... на правно основание макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собст-стта”).
При покупка на недвижим имот, купувачът става собственик по отношение на трети лица едва с вписването на съответния нотариален акт.
2. Продажба без автоматично вещно д-ие - преминаването на собствеността и на риска не настъпва автоматично по силата на договора в следните случаи:
а) родово определени вещи – с договора продавачът поема задължението да прехвърли вещи от рода в собственост на купувача си. Но собствеността не може да премине автоматично в/у купувача, тъй като вещта не е индивидуализирана. Едва когато това стане, собствеността и риска от случайно погиване преминава вече върху купувача (продажбата проявява вещното си действие).
Индивидуализацията се смята за осъществена щом вещите бъдат определени по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени.
По-чести са случаите когато страните нищо не са уговорили относно начина на индивидуализиране. Трудностите се появяват, когато продавачът и купувачът нямат едно и също местожителство, т.е. при дистанционна продажба. Всъщност за да настъпи индивидуализацията, единиците от рода могат да бъдат връчени и на други лица, различни от купувача. Извършено на местоизпълнението, това предаване има същия индивидуализиращ ефект, какъвто има предаването на самия купувач.
Освен това съгласно правилата за местоизпълнението длъжникът трябва да изпълни там, където е местожителството му (чл.68,буква „в”). Там трябва да предаде освен ако друго не е уговорено. Понеже не може да предаде непосредствено на купувача си, трябва да приемем, че е достатъчно, да е направил всичко необходимо, за да влезе купувачът във владение на продадените му вещи – да ги предаде на превозвач, на спедитор, на поща или друга подобна организация. С това предаване индивидуализацията настъпва. Продажбата проявява вещното си действие и собствеността и риска преминават върху купувача.
б) Продажба на бъдещи вещи – със скл. на договора собствеността не може да премине в/у купувача автоматично, т.к. по това време вещта все още не съществува.
В момента, в който индивидуално опр.вещ възникне в бъдеще собствеността ще премине в/у купувача.
Респективно от момента на индивидуализацията на бъдещите родово определени вещи – също.
в) Продажба на алтернативно определени вещи – продавачът дължи всички посочени вещи, но задължението му се погасява с престирането на една измежду тях по избор на този, на когото по договор или по закон принадлежи правото на избор. Индивидуализацията се извършва ч/з престиране на една от няколкото дължими вещи.
г) Продажба под отлагателно условие – собствеността и рискът не могат да преминат в/у купувача със скл. на договора за продажба на определена движима вещ, ако договорът е сключен под отлагателно условие. Това преминаване ще настъпи с обратно действие едва след сбъдване на условието. Такива продажби са:
- продажба с уговорка за опитване или преглеждане – тази продажба се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще одобри вещта (чл.204,ал.1). Той е свободен да я одобри или да не я одобри. Одобри ли я, купувачът става неин собственик. Условието се е сбъднало.
- продажба със запазване на собствеността – напр. при покупка с разсрочено плащане може да се уговори, че собствеността ще премине след като бъде заплатена цялата стойност (цена). Ако предадена на изплащане вещ се предаде на купувача, то рискът от случайно погиване или увреждане е на купувача.
е) Продажба с право на изкупуване * -също е условна, но под прекратително условие. Обикновено това са заеми с/у залог, но съгл. чл. 209 тя е недействителна! Това е така, защото продажбата с право на изкупуване е служила на практика само като средство за експлоатиране на стопански по-слабия и заобикаляне повелителната разпоредба на чл.152, която обявява недействително съглашението, че залогоприемателят ще стане собственик на заложената вещ, ако така обезпеченото вземане не му бъде платено. Този дог. винаги е служил за прикриване на един залог под формата на продажба.
ІІ. Задължение да се предаде вещта – да се предаде продадената вещ – това по своята същност означава да се направи всичко необходимо тя да влезе във факт. власт на купувача, той да бъде поставен във факт. възможност да я използва. То е материално д-ие по изпълнението на договора, не и правна сделка.
1. Какво се предава – продавачът е длъжен да предаде продадената вещ.
а) ако вещта е родово определена, трябва да предаде вещ от уговореното качество; ако качеството не е уговорено – вещ от поне средно качество. Освен това трябва да предаде цялото дължимо количество родово определени вещи.
Ако продажбата е била сключена по мостра (също по каталог и описание), трябва да се предаде вещ, съответна на качеството на мострата, която купувачът трябва да представи, ако е оставена у него. Иначе се счита, че качеството съответства на мострата (чл.203).
б) Дължимата индивидуално определена вещ продавачът трябва да предаде в състоянието, в което тя се е намирала по време на продажбата, заедно с всички плодове от този момент (чл.187, изр.2).
2. Разноските по предаването, вкл. по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а разноските по приемането – за сметка на купувача. Но при недв.имоти разноските за договора и др.разходи във връзка с прехвърлянето на собствеността, се заплащат от страните по равно, освен ако не е уговорено друго от страните.
3. Място на предаването – местоизпълнението е мястото, където трябва да стане предаването.
Местоизпълнението може да бъде определено от закон или др.нормативен акт; понякога се определя от нейното естество; страните могат и сами да определят мястото; а може и страните да не са уговорили нищо относно местопредаването – тогава чл.68 определя мястото, където трябва да предаде продадената вещ:
- индивид.опр. вещ трябва да бъде предадена там, където се е намирала, когато договорът за продажба се е сключвал,
- а родово определената вещ – там, където е местожителството на продавача по време на пораждане на зад-ието. Продавачът трябва на това място да връчи продадената вещ на купувача, респективно да му я препрати от това място по превозвач, за да се счита, че я предава там, където е длъжен да я предаде.
4. Време на предаването –
- обикновено страните сами определят кога продадената вещ ще бъде предадена. Продав. изпада в забава (без да е необх. покана), ако не предаде на опред. за това ден.
При периодични доставки сроковете за отделните доставки се считат уговорени в полза на 2-те стр.
- ако нищо не е било уговорено, купувачът може да иска продадената му вещ да му бъде предадена веднага, стига с/у нея да предлага цената, ако тя не е кредитирана. Продавачът изпада в забава с изтичане на срока за предаване, даден му от купувача.
- продавачът не е длъжен да предаде продадената вещ, ако насреща не му се заплаща цената. Той разполага с/у купувача с възраж. за неизп. дог. Т.е. той си обезпечава цената, като задържа продадената вещ.
5. Последици от неизпълнението – купувачът може да иска:
- прякото изпълнение на това задължение с вредите, които претърпява от забавата;
- да развали договора за продажба и да иска присъждане на понесените от него вреди.
51. Отговорност на продавача при евикция. Видове евикция. Освобождаване от отговорност.
Чл.188 „Продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача, освен ако последният е знаел това”. Казваме, че продавачът отговаря, затова че е продал чужда вещ или макар своя, но обременена с права на трети лица – че отговаря за съдебно отстранение, за евикция в най-широк смисъл.
Приложно поле на отговорността.
Ако купувачът би станал собственик, макар да купува от несобственик, ако правата на третото лице – истински собственик, биха се погасили (и не биха могли да бъдат противопоставени на купувача), купувачът не би имал основание да се опасява от ревандикационния иск на истинския (вече бивш) собственик – да се опасява от съдебно отстранение. Достатъчно е да се спомене тук чл.78, ал.1 ЗС „който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на приносител на правно основание, макар и от несобственик, но без да знае това, придобива собствеността...” Очевидно е, че в случая купувачът става собственик, защото е добросъвестен, а не защото неговият „праводател” е бил собственик.
Вярно е, че проблемът за отговорността на продавача на чужда вещ се поставя предимно при продажбата на недвижими имоти, но вярно е още, че не са малко случаите, при които има място за тази отговорност и при продажба на движимости:
1) тази отговорност възниква на същото основание, както при продажбата на недвижим имот, винаги когато продадената движима вещ не преминава в собственост на купувача:
- например когато купената вещ е била открадната или загубена и нейният истински собственик може да я ревандикира от добросъвестния й приобретател. Тогава за купувача остава защитата по чл.188 и сл.
- когато продадената движимост не е била предадена на купувача, а продавачът я е продал повторно.
- такъв е и случаят когато купувачът на движимостта не става неин собственик по силата на чл.78, ал.1 ЗС, въпреки че тя му е била предадена, защото е недобросъвестен. Законът му признава правото да иска да му бъде върната покупната цена, която е платил, ако бъде отстранен – чл.192,ал.1.
2) законът наистина предвижда, че добросъвестният купувач става собственик на движимостта, но това не може и не бива да му се налага, ако той самият смята за несъвместимо с „добросъвестността” да се ползва от защитата на чл.78 (1) ЗС с/у истинския собственик.
Хипотезите. Законът предвижда, че продавачът отговаря, щом трето лице има права върху продадената вещ, които може да противопостави на купувача, независимо дали третото лице:
- не ги е още предявило и купувачът не е още отстранен от вещта, която е купил, или
- то е вече предявило правата си и купувачът е вече отстранен изцяло или отчасти от вещта.
а) купувачът може да бъде изцяло или отчасти отстранен от вещта, която е купил, въз основа на съдебно решение по петиторен иск (или друг) на трети лица. Тогава е налице евикция. Пълното или частично съдебно отстранение настъпва, защото трето лице се оказва носител на вещно право върху продадената вещ (пр. на собственост, ипотечно пр., суперфициарно пр., пр. на ползване и т.н.) или на друго, противопоставимо на купувача право (възбрана; дори наем – евинциран е не изцяло и пр.). Това е действителна евикция.
б) Възможно е обаче правата на третото лице да са само предявени по съдебен ред или дори да не са още предявени, но да могат във всеки момент да бъдат предявени и противопоставени на купувача. Тогава е налице една предстояща или евентуална евикция.
Законът с основание не прави разл. м/у евент. и реализирана (действителна) евикция, т.к. и при двете става дума за пълно неизпълнение или неточно изпълнение на зад-ието да се прехвърли пр.на собственост, т.е. и в двата случая е отговорен, стига купувачът да не е знаел при купуването за правата на третите лица.
Освобождаване от отговорност.
а) Естествено продавачът няма да отговаря, ако е прехвърлил на купувача пълна и неограничена от права на трети лица собственост върху продадената вещ.
б) Отпада отговорността на продавача и когато той не е бил собственик в момента на продажбата, но е станал собственик впоследствие. След като продавачът стане собственик и купувачът става собственик.
Отговорност на продавача преди съдебното отстранение.
Още преди да бъде евинциран купувачът може да разкъса облигационната връзка, която го свързва с продавача. Правото на купувача да развали дог, когато е добросъвестен не е безусловно. Законът степенува възможностите му в зависимост от степента на неизп-ието, с цел обезпечаване на прякото и реално изп-ие:
1) Добросъвестният купувач има безусловното право да развали дог. по реда на чл. 87 и да търси обезщетение за вредите, „ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице” (чл.189,ал.1,изр.1). Това разваляне ще се извърши с едностранно изявление на купувача, ако са били продадени движимости; по съдебен ред – при продажба на недвижимости.
2) Но купувачът няма право да развали продажбата с едностранно волеизявление, ако „само част от продадената вещ принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице” (чл.190,ал.1). В този случай продажбата може да бъде развалена само по съдебен ред, дори ако е продажба на движимост. По съдебен ред, защото предпоставка на развалянето е съдът да намери, че според обстоятелствата трябва да се приеме, че купувачът не би сключил договора, ако знаеше истинското положение на нещата. Иначе купувачът може да иска само намаление на цената и обезщетение за вредите (чл.190,ал.2).
С развалянето продавачът е длъжен да върне цената на купувача, разбира се, срещу вещта. При това трябва да му върне цялата покупна цена с/у вещта, дори и купувачът да я е виновно повредил или обезценил. Смятал е, че поврежда не чужда, а своя вещ.
Освен това продавачът трябва да обезщети купувача за вредите, които му причинява вследствие неизпълнението на задължението си.Купувачът може да претендира:
- всички разноски по договора, които съобразно чл.186 са в негова тежест (чл.189,ал.1).
- всички направени от него необходими и полезни разноски (запазване) за вещта. Може да ги иска дори от истинския собственик, който ревандикира вещта (чл.72 ЗС).
- всички други загуби (вън от тези разноски) и сигурните ползи (напр. подобрения), които е пропуснал да осъществи в съобразност с общите правила, които уреждат отговорността при неизпълнение.
До връщане на покупната цена и плащане на подобренията купувачът има право да задържи вещта.
Но ако купувачът е бил недобросъвестен, т.е. е знаел, че купува от несобственик или че трети лица имат права в/у купуваното от него, то той не може да разваля договора, нито да иска обезщетение за вредите за които знае, че могат да го постигнат. Има само правото да иска да му бъде върната покупната цена.
Съдебно отстранение и последиците му.
Купувачът не е длъжен да разваля дог. Той може да приеме спора с 3-тото лице и да оспори правото му.
Купувачът има право да привлече в предявения с/у него иск своя „праводател” – продавача. Защото участието на продавача в процеса като негов помагач при отблъскване претенциите на третото лице има тази последица, че прави задължително и за продавача решението, което съдът ще постанови по спора м/у купувача и третото лице, и отнема на продавача възможността да оспорва по-късно решението. Обратно, продавачът не отговаря за съдебното отстранение, ако не е бил привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска (чл.191,ал.2). Впрочем продавачът може и сам да встъпи в предявения с/у купувача процес, за да му помага (чл.175 ГПК).
А когато купувачът е избягнал съд. отстранение или е освободил вещта от правата, които трети лица са имали в/у нея, ч/з заплащане на парична сума, продавачът може да се освободи от отговорност, като заплати на купувача тази сума, лихвите в/у нея от деня на плащането и разноските по процеса (чл.191,ал.3).
Въпреки всичко купувачът може да бъде осъден да предаде купената вещ на третото лице,т.е. той е евинциран, отстранен чрез съдебното решение. С привеждане на съдебното решение в изпълнение по принудителен ред (с въвеждане на ищеца във владение по реда на ГПК) купувачът загубва и владението върху купения имот:
а) С влизането в сила на решението за съд.отстранение договорът за продажба трябва да се счита за развален. Този извод следва от чл.188 във връзка с чл.192,ал.1. Въпреки че не може да иска разваляне на продажбата, недобросъвестният купувач има право да иска да му бъде върната покупната цена, ако претърпи съдебно отстранение. Съдебното решение за отстраняване на купувача е задължително за участвалия в процеса продавач. В случай, че продавачът не е участвал в него и не е имал възможност да отблъсне претенциите не ищеца, нищо не му пречи да направи възраженията си, когато от него бъдат потърсени последиците на развалянето (цената, разноските и пр.).
б) Развалянето на договора е основание за добросъв. купувач да иска да му бъде върната цялата платена от него покупна цена – цялата, дори ако виновно е повредил вещта и дори ако противното е било уговорено.
Неизпълнението на задължението за прехвърляне на собствеността причинява вреди на добросъвестния купувач. Той има право да иска от продавача:
- разноските по договора;
- необходимите и полезните разноски, които купувачът е направил за вещта;
- всички други вреди и всички ползи, които пропуска да реализира, стига да ги докаже съобразно общите правила за неизпълнение на задълженията.
- разноските, които е направил по водения с/у него процес;
- ст-стта на плодовете, които е трябвало да върне на третото лице (ако купувача е бил добросъвестен).
Всичко изложено дотук важи и за случая на частично съдебно отстранение (когато вещта е отчасти собствена на трето лице или е обременена с права на трети лица). (вж. уч. договорно изменяване на отг-стта).
52. Отговорност на продавача при недостатъци.
Чл.193,ал.1 „Продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление”. Продавачът следователно отговаря, затова че не е изпълнил едно свое задължение. ЗЗД отнася разрешението на проблемите с отговорността на продавача при недостатъци в областта на неизпълнението и отговорността за неизпълнението (а не в областта на унищожаемостта поради опорочена воля – доколкото обаче не се касае за съгласие на купувача, което е опорочено вследствие измамливите д-ия на продавача, като в този случай измамата следва да се репримира на всяка цена и купувачът трябва да може да избира измежду двата иска – за унищожаване и за разваляне на договора).
Правно релевантен недостатък – всяко неблагоприятно за купувача отклонение от нормативно установени, общоприети или уговорени качествени показатели на продадената вещ, вследствие на което съществено намалена се оказва било цената й, било годността й за нейното обикновено или уговорено употребление.
Недостатъкът е във всички случай правно релевантен, само ако вследствие на него е намалена или цената, или годността на вещта – алтернативно.
Обикновено намалената годност (нормална или уговорена) повлича и намаление на цената на вещта. Но може годността на продадените вещи да не се намалява вследствие на недостатъка, а цената им да се подбива – годни, но лошо ушити дрехи или не по модата.
белези. Три са основните белези на недостатъците, които обуславят отговорността на продавача:
1) недостатъкът да е съществувал при продажбата, т.е. при преминаване собствеността и риска върху купувача – относно индивидуално определените вещи не е нужен коментар, що се касае обаче за родово определените вещи – недостатъците трябва да бъдат налице или да съществуват в зародиш в момента на индивидуализацията – в момента на преминаване на риска и собствеността.
2) необходимо е недостатъкът да е съществен – същ. е този недостатък, който чувствително намалява цената или годността на продадената вещ. Несъществеността на дефекта доказва продавача.
3) продавачът отговаря, само ако същественият недостатък, който обременява продадената вещ не е бил известен на купувача при продажбата (чл.193,ал.2) (независимо дали е явен или скрит, макар че влиза в правно противоречие със следващия член) – отговаря и независимо дали продавачът знае или не знае за недостатъка. Той не отговаря само ако недостатъкът е бил известен на купувача по време на сключване на продажбата.
Преглеждане на вещта. Уведомяване за недостатъци. Пазене.
1) Преглеждане – купувачът трябва да прегледа (с вещина) продадената му вещ веднага след като я приеме, за да добие представа за истинското й състояние. Често недостатъците няма да могат да бъдат открити при самото приемане, при самото получаване. Затова законът изисква от купувача да извърши щателен преглед „след като приеме вещта... в течение на времето, което е обикновено необходимо за това в подобни случаи”(чл.194,ал.1,изр.1). Това са т.нар. явни недостатъци.
Някои недостатъци обаче са такива, че не могат да бъдат забелязани при обикновен преглед, а се откриват по-късно. Това са т.нар. скрити недостатъци. В тези случаи отговорността на продавача е ангажирана, стига недостатъкът да е бил открит до изтичане на установения в чл.197 срок за предявяване на искове поради недостатъци.
2) Уведомяване – за да запази правата си, купувачът трябва с откриване недостатъците на вещта незабавно да уведоми продавача за тях. Уведомяването трябва да следва забелязването на недостатъка и да стане най-късно до изтичане на предвидения в договора срок, ако такъв срок е бил уговорен. Една и съща е последицата ако продавачът не е бил уведомен или не е бил уведомен навреме – отговорността на продавача отпада.
а) Законът установява едно необоримо предположение (една фикция), че вещта е одобрена, ако купувачът не уведоми незабавно продавача за забелязаните явни недостатъци.
б) Това законно предположение за одобряване важи впрочем и когато недостатъците са от категорията на скритите.
Само в един случай купувачът запазва правата си спрямо продавача и без да го е уведомил за забелязаните недостатъци – това е случаят когато продавачът знае за тези недостатъци.
В случай, че вещта е абсолютно негодна, уведомяването не е необходимо, защото не става дума за изпълнение с недостатъци, а за пълно неизпълнение.
3) Пазене. В никакъв случай, колкото и съществени да са недостатъците на продадената вещ, поради които отказва да я приеме, купувачът не може да я върне на продавача, ако продажбата е дистанционна. Не трябва да се правят нови разходи за връщането й (ако го стори ще е за сметка на купувача). Затова именно законът казва: купувачът трябва да държи продадената вещ на разположение на продавача и е длъжен да се грижи привременно за нейното запазване (чл.198,ал.1). Купувачът следователно трябва да пази вещта с грижата на добър стопанин на разноски на продавача (ако възраженията му са основателни), докато продавачът в един разумен срок се погрижи сам за стоката си.
В случай, че вещта е изложена на развала или ако пазенето й е свързано със значителни разноски и неудобства, купувачът може, след като уведоми продавача, да поиска от РС разреш. да я продаде (чл198,ал.2).
Последици. В случаите, ког. продавачът отговаря за недост. на продадената вещ, купувачът има право:
1) Да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата (редхибиторен иск) – свежда се до едно истинско разваляне на дог. за продажба с обратна сила. Купувачът като връща вещта с нейните плодове заради недостатъците й, иска с/у това да му бъде върната цената с лихвите и направените по дог. разноски. Всъщност това право не е нищо друго освен едно особено приложение на чл.87 за разваляне, с тази разл., че развалянето не е обусловено нито от наличността на вина у продавача (то е допустимо и когато продавачът не знае за недостатъците), нито от безрезултатното изтичане на даден на продавача срок за изп-ие. Законът (чл.195,ал.2) предвижда още, че купувачът може да иска обезщ. за вредите съгл. общите правила относно неизп-ието на зад-ията,т.е. по чл.82 загубите и ползите в рамките на предвидимото при договарянето, макар и продавачът да не е знаел за недост., стига да е могъл да узнае за тях при полагане на дължимата гр.на добър стопанин. Отг-стта му ще се разпростре до преките вреди, ако той е знаел за недост.
2) Да задържи вещта и да иска намал. на цената – в случая дог. не се разваля. Купув. преценява, че вещта ще му бъде полезна и с недост. Той иска само да се постави цената в съответствие със ст-стта на вещта. От това следва, че правото на купувача да иска намаляване на цената не е някаква претенция за обезщ. (да му бъдат възмездени вреди), а иска да се установи фактически онова равновесие м/у престация и насрещна прест.
3) Да отстрани недостатъците за сметка на продавача – договорът не се разваля. Купувачът не иска нищо друго, освен точното му изп-ие. Той иска цената да се постави в съответствие със стойността на вещта, но този път чрез отстраняване на дефектите. Отново нямаме иск за обезщетение. Чл.195(1) е особено прилож. на общото правило на чл.80(1), с тази разл., че К е освободен от това да иска разрешение за поправянето. Но без да е изрично предвидено в закона, продавачът също може да отстрани недостатъците. Куп.може да предпочете тази алтерн. и да пристъпи сам към поправянето само след като продавачът, поканен, не направи това, направи го некачествено или със закъснение.В тези случаи той може и да развали договора.
4) Да иска да му бъдат предадени родови вещи без недостатъци в замяна на доставените – освен посочените дотук законът дава на купувача на родово определени вещи и тази допълнителна възможност.В крайна сметка се касае за един иск за изпълнение. Договорът остава в сила и затова купувачът не може да претендира разноските по продажбата, но не е лишен от правото да търси обезщетение за вредите, които претърпява (чл.195,ал.2), а и да иска развалянето, ако замяната не се осъществи в опред. от него срок.
Погиване или преработване на недоброкачествената вещ.
а) погиване поради недостатъците – купувачът има пр. да иска връщане на покупната цена с разноск. и вредите, к/о претърпява, или изп-ие с други вещи от рода на купените, макар да не връща повредената вещ.
б) случ. погиване или повреждане (не от недост.) на обрем. с недост. вещ – рискът е в теж. на продавача-несобств.В защ. на куп. се допуска изкл. от общ. прав. „в. погива за собств”. Има същите пр. по а).
в) по вина на куп. – може да иска само намал. на ц. заедно с пр. да търси обезщ. на общо осн. (чл196,2).
г) преработване – по същия начин трябва да се постъпи – напр. преждата е преработена в плат. Липсва фактическа възможност да се върне вещта и купувачът трябва да се задоволи само с намаляване на цената й.
Обективна отговорност – горните 4 алтернативи на купувача са валидни спрямо продавача независимо дали същият е знаел или не за недостатъците на продадената вещ. В този смисъл отг-стта му е обективна.
Отг-ст за вреди – отг-стта му за вреди не е обективна. Чл.195(2) този текст дава на куп. пр. да иска обезщ. за вредите съгл. с общите правила относно неизп-ието на зад-ията. Тези общи прав. се прилагат и към продажбата. Купувачът тр.да докаже, че прод. е знаел (умисълът) за недост. на продадената вещ, ако смята да претендира всички вреди, к/о са пряка последица на такова недобр. изп-ие. Във всички др.сл. той не е длъжен да доказва вината (небрежността) на продавача. Защ. зак. предполага, че продавачът не е положил дълж.грижа и го държи отговорен на това основание за вредите, к/о са могли да бъдат предвидени при договарянето.
Клаузи за неотг-ост–чл.193,ал.3,изр.2–недейств.е вс. съгл., с к/о прод. би се опитал да се освоб. от отг.
Просрочие. Чл.197 е установил кратки давн. срокове, в течение на к/о куп. тр.да предяви исковете си (няма лошо изп, а пълно неизп, ког. доставеното е напълно негодно. В този сл. не важи 6-м. давност, а общата): а) 1 г. при продажба на недв. вещ; б) 6 м. при прод. на движ. Ср. започва да тече от деня на предав. на вещта. в) 3 г.–ако продав. съзн. е премълчал известния му скрит недостатък. Знанието доказва купувачът.
53. Задължения на купувача.
І. Задължение за плащане на цената – чл.200,ал.1 това е главното зад-ние на купувача.
Къде и кога трябва да се плати цената? – цената е парично зад-ие. Законът (изоставяйки общ. правила относно местоизп-ието – чл. 68, буква „а” и „б”) обявява, че цената тр. да бъде заплатена „едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва”, ако друго не е уговорено (чл.200,ал.2).
Тази функционална зависимост (м/у предаване на вещта и изпълнение на задължението за плащане на цената) може да бъде изменена по взаимна уговорка м/у страните. Могат да уговорят, че купувачът ще плати цената, преди вещта да му е била предадена. И обратно – продавачът ще предаде вещта, а цената ще му бъде заплатена по-късно на уговорения срок (продажба на кредит). Плащането няма да стане на мястото на предаването, а на друго място. Това друго място е местожителството на продавача (чл.68, буква „а”). Тук общите правила относно местоизпълнението възстановяват своята сила.
Какво трябва да се плати? – с/у продадената вещ купувачът дължи определената цена свободно уговорена. Понякога от купувача могат да се искат лихви в/у цената:
- когато плащането на лихви е било уговорено – договорни лихви.
- когато продадената вещ е трябвало да бъде предадена на купувача с/у едновременното й плащане и тя му е била предложена, а той не я е платил. Тогава купувачът дължи лихви (законните, мораторни лихви) в/у цената от момента, в който продавачът му е предлагал вещта, защото от този момент купувачът е в забава (чл.86). Те са санкция за едно неизпълнение.
- при продажба на кредит, когато страните не са уговорили, че в/у дължимата цена ще се плащат лихви. Вещта е предадена на купувача. Той е неин собственик и на това основание събира плодовете и доходите, които тя дава, макар да не я е платил. Чл. 200,ал.3 предвижда, че ако продадената вещ дава плодове или др.доходи, купувачът ще дължи лихви върху цената от деня на предаването, макар тази цена да не е още изискуема (съществува явна антиномия м/у чл.187 и чл.200,ал.3, съответно „деня на продажбата” – „деня на предаването”; антиномия – противоречие м/у 2 взаимоизкл.се положения, к/о могат да бъдат лог. Доказани като еднакво правилни.).
Права на продавача, на когото цената не е платена.
1) Право на задържане – не е длъжен да предаде продадената вещ, ако купувачът не му предлага насреща покупната цена, освен ако друго е уговорено. Но дори когато е уговорено, че продавачът ще престира пръв, дори и тогава той може да откаже да предаде продадената вещ (като противопостави възражението за неизпълнен договор) и да я задържи, ако съществува опасност цената да не му бъде платена, освен ако му се даде обезпечение за плащането й (чл.90,ал.2).
2) Правото да развали договора за продажба.
а) на основание чл. 87 – в резултат продажбата отпада с обратно действие. Освен това купувачът ще дължи на продавача и вредите, к/о същият претърпява от неизпълнението на договора (чл.88,ал.1, изр.2).
* По отношение на добросъвестните трети лица развалянето не засяга правата, които те са придобили междувременно в/у продадената вещ. Законът ги поставя под своя защита – относно движима вещ се прилага чл.78 ЗС; относно недвижим имот – добросъвестният купувач е защитен с разпореждането на чл.88,ал.2 „Развалянето... не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба”.
б) Чл. 201, буква „а” предвижда един много по-бърз начин за разваляне на продажба на движимости поради неплащане на цената, без да се спазват правилата на чл.87 – „ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на вещта трябва да стане едновременно с плащането и след плащането на цената”, продавачът може едностранно да развали договора и е длъжен само да уведоми купувача за решението си (7 дни).
* Период. доставки – за тях важат поначало всички изложени дотук правила. Цената се дължи за всяка отделна доставка. Неплащ. на цената за една от периодично дължимите дост. би могло да бъде осн. за развал. на дог. за всички бъд. доставки, но не и за вече извърш. дост. (чл.88). Няма обр. д-ие, а има д-ие за в бъд.
3) Искът по чл. 202 – този текст позволява на продавача да иска връщане на продадената (движима) вещ – „Когато не е даден срок за плащането на цената и купувачът получи вещта, без да плати, продавачът може да иска да му се върне вещта в 15-дневен срок от предаването, ако тя се намира още у купувача и е в състоянието, в което е била предадена.” Този иск не може да се упражнява – 1. С/у трето лице, което добросъвестно е купило и влязло във владение на продадената, предадена и неплатена от купувача движима вещ (защита по чл.78 ЗС); 2. С/у кредиторите на купувача, които са наложили запор в/у вещта или са я получили в залог, щом тези лица са добросъвестни, т.е. след като не са знаели, че цената не е платена.
Практическото значение на този иск е незначително.
ІІ. Задължение на купувача да получи вещта – чл.200,ал.1 „Купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта”. Т.е., законът изисква от него да вдигне продадената му вещ – да я премести физически от досегашното й място на друго. Законът задължава купувача да придобие фактическа власт над продадената вещ. С това той иска да освободи продавача от по-нататъшни грижи за продадената вещ.
За да я получи купувачът и вдигне продадената му вещ, необходимо е продавачът да му я предаде – да създаде необх. фактически условия за нейното получаване и вдигане. Често обаче и от купувача се изисква съдействие, за да може продавачът да му предаде.
Тук трябва да се каже, че купувачът не е длъжен да получи вещ, която не отговаря на уговореното. Получаването на продадената вещ и нейното вдигане не може да се счита за равносилно на приемане, на одобряване на вещта. Получаването е едно фактическо д-ие, а приемането и одобряването са правни д-ия.
Законът създава в тежест на куп. едно истинско зад-ие, когато постановява, че куп. е длъжен да получи вещта.Куп. е длъжен да получи продад. вещ и ако не я получи, отговаря за неизп-ие на това си зад-ие (чл.79).
Време и местоизпълнение.
1) Място – за да може купувачът да получи и да вдигне продадената му вещ, необходимо е тя да му се предаде. Често предаването и получаването съвпадат по време и по място.
Понеже обикновено предаването става с/у плащане на цената, местоизпълнението на задължението на купувача да получи вещта е мястото на плащането. Ако плащането не става едновременно с предаването на вещта, купувачът е длъжен да получи определената вещ, която е купил, там, където тя се е намирала при договарянето, а родовата вещ – там, където е местожителството на продавача, освен ако не е уговорено друго.
При дистанционна продажба купувачът трябва да получи и вдигне продадената вещ в местоназначението й (не съвпада с предаването й).
2) Времето, в което купувачът трябва да получи и вдигне вещта:
- може да е уговорено – купувачът изпада в забава след изтичане на деня, определен за изпълнение на задължението му да получи и вдигне вещта (чл.84,ал.1).
- ако няма определен срок – продавачът може да иска вдигането да се извърши веднага (чл.69,ал.1). Но купувачът изпада в забава само след като е бил поканен от продавача да изпълни това си задължение (чл.84,ал.2).
Последици – в тежест на купувача, който забавя изпълн. на това зад-ие възникват редица последици:
а) в/у него преминава рискът от случайно погиване или повреждане на продадената вещ;
б) да развали договора по реда на чл.87 и да потърси заплащане на уговорената неустойка, респективно заплащане на вредите, които претърпява вследствие поведението на купувача.
Това правило за разваляне на договора е чувствително облекчено в особената хипотеза, уредена в чл.201, буква „б”, според която с изтичане на уговорения срок за получаване на продадената, но още неплатена движима вещ продавачът може свободно да разполага с нея без да се счита обвързан от договора.
в) продавачът може, вместо да развали договора, да иска пряко изпълнение на задължението на купувача – да иска той да бъде осъден да вдигне продадената вещ и да заплати вредите, които с невдигането й причинява на продавача.
След като купувачът забавя вдигането, продавачът може да предаде продадената вещ за пазене в определеното му за това място от РС, където тя е на разположение на купувача, респективно да я продаде с разрешение на съда, ако тя подлежи на бърза развала, и да внесе полученото в банка на името на купувача. Така продавачът се освобождава от собственото си задължение за предаване на вещта и от грижите за нейното съхраняване (чл.97), без да е лишен от правото да търси направените от него разноски, станали необходими вследствие поведението на купувача (чл.96,ал.2).
ІІІ. Задължение за разноски – ако не е уговорено друго, купувачът трябва да поеме разноските по договора. Разноските биват няколко вида:
1. Разноски по договора – това са разноските по скл.на договора.Те тежат в/у купувача. Това са разноските по прехвърлянето на собствеността. Когато се касае за прехвърляне на собственост в/у недвижими имоти тези разноски се понасят поравно (чл.186,ал.1)
2. Разноските по вписването на нотариалния акт за продажбата тежат винаги в/у купувача.
3. Разноските по приемането (получаването) на продадената вещ са също за сметка на купувача – чл.186,ал.2.
54. Особени продажби по ЗЗД.
Особените продажби по ЗЗД са регламентирани в самия закон:
1) Продажба по мостра (чл.203) – вещта, която трябва да се предаде, трябва да има същите качества които има мострата.
2) Продажба под уговорка за опитване или преглеждане, т.е. вещта трябва да се одобри от купувача. Тази продажба се предполага, че е скл. под отлагателно условие и поражда действие, ако вещта се одобри. Вещта се счита за одобрена, ако е била предадена на купувача, а той не се произнесе до изтичане на уговорения срок или ако няма такъв – веднага след като бъде поканен за това от продавача.
3) Продажба на изплащане (вж. у-к стр.126)– продавачът може да запази собствеността на продадената вещ докато получи последната вноска, но в този случай рискът преминава в/у купувача от предаването.
Това условие може да се противопостави на кредиторите на купувача, ако е уговорено писмено и документът има достоверна дата.
По уговорка, продавачът може да предаде владението на вещта на купувача преди да е изплатена цялата сума. Ако договорът се развали поради неизплащане на цената, то продавачът може да иска възнаграждение за ползване на вещта. Уговорката, че платените вноски остават за продавача като обезщетение е недействителна.
4) При договори за периодични доставки, цената се плаща при отделните доставки съразмерно.
5) Продажба с уговорка за изкупуване е недействителна.
6) Продажба на наследство се извършва писмено и с подписите на договарящите се заверяват нотариално.
Договор за продажба на наследство, в което има недвижими имоти, може да се противопостави на трети лица само ако е вписан.
55. Особени правила за защита на купувача – потребителя.( НЕ е в конспекта вече)
* От правата на потребителя на първо място е правото на информация, т.е. основното задължение на търговците е да осигурят информация относно предлаганите стоки (цени, количество, особености, гаранционен срок и др.).
Търг. са длъжни да стикират стоките, като на етикета се запише задължително инф.за кач. и цената в лв.
* Защита с/у рискове за придобиване на стоките – търг. тр. да предлагат на пазара само безопасни стоки, съобразени с изисквания в спец.норм. акт. и стандарти. При нанасяне на вреди от дефект на стоката отг-стта е:
1) на производителя, а при вносни стоки на вносителя;
2) на търговеца – отговорността е субсидиарна – т.е. може да се разглежда като договорна, че е продал стоката, като не е знаел за дефекта, т.е. отговорността му е обективна.
Отговорността на тези лица пред увреждания е солидарна.
Освобождаване от отг-ст е възможно на основание това, че за причината за вредата е допринесло и самото увредено лице.
Отговорността на производителя е извъндоговорна, но производителят носи риска от неблагополучното производство на стоката.
Отг-стта на производителя – това е гаранционния срок, гаранционна отг-ст, която декларира на вносителя или потребителя, като с това се задължава да понесе последиците едностранно.
МС определя стоките, които трябва задължително да се предлагат на пазара с гаранция.
Гаранционната отг-ст е ограничена в някакъв срок, който започва да тече от получаване на стоката от потребителя.
Установено е задължение на вносители и производители да осигурят обслужване и резервни части.
Освен гаранцията на производителя, отделно и независимо от него може да се предложи гар. и от търг.
Потребителите имат право на рекламация на дадена стока, но в определен срок, като потребителят може да избере: - връщане на цената, съответно и на стоката; - отстраняване на дефекта;- замяна на стоката.
56. Продажба на наследство. Страни, предмет, форма, действие.
Правна х-ка. Обект. Кога може да се продава наследство? - Продажбата на наследство е особена продажба. С нея с/у определена сума пари се отчуждава съвкупността от права и задължения (поради което прилича на цесията и встъпване в дълг), придобити от определени лица по реда на наследяване. За да могат да бъдат предадени изцяло тези имущества, които са придобити от наследодателя, законът ги отделя от личните имущества на наследника. Или предмет на продажбата е съвкупност от имущ.права и зад-ия, които са само наследени (чл.212,ал.1).
Наследникът, който е продал някоя наследствена вещ или пък е събрал наследствено право (вземане), той трябва да го върне на купувача на наследството и обратно – ако е изплатил наследствено задължение (купувачът трябва да му върне платеното).
Наследникът може да продаде наследството си само след като стане действително наследник, т.е. не се продава бъдещо наследство и продажбата е нищожна (чл.26,ал.1).
Продавачът на наследство отговаря само ако не е наследник.
Какво гарантира продавачът? - Продавачът продава една правна съвкупност, която обхваща активни и пасивни пера. Сам е придобил толкова права, колкото е имал наследодателя. Но бил ли е наследодателя наистина собственик, имал ли е вземания, дължал ли е конкретен дълг – това продавачът често сам не знае и не гарантира (не е отговорен) на своя купувач. Сделката е алеаторна. Всички облаги са за купувача, всички рискове също. Едно единствено нещо трябва да обезпечи продавачът на купувача си, а именно „само качеството си на наследник” (чл.212,ал.1).
Форма на продажбата – договорът трябва да бъде в писмена форма и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени (чл.212,ал.2). Ако наследството вкл. и недвижими имоти, то договорът трябва да бъде вписан, за да може да се противопостави на трети лица (чл.212,ал.3).
Последици – разграничават се два вида отношения:
1) М/у страните – Продажбата на насл. не отнема на продавача качеството на наследник, което произтича или от родството му с наследодателя, или от завещателно разпореждане на същия. Именно това качество му дава право да продава наследството и него той трябва да обезпечи на купувача. На последния той не прехвърля качеството си, а активните и пасивните имущ.права, свързани с него. Все пак м/у страните всичко се урежда така, като че ли купувачът е наследник.
2) Спрямо третите лица – дог. за прод.на насл. няма д-ие по отношение на третите лица. Те не са участвали при неговото сключване. Дори обстоятелството, че купувачът се третира като наследник в отн-ията м/у продавача и купувача, не може да вреди на третите лица, по-специално на кредиторите на наследството. Наследникът остава техен длъжник. Но те имат още един длъжник, който отговаря солидарно с наследника. Това е купувачът. Продажбата на насл. води до встъпване в дълг, уредено в чл. 101.
Разграничения м/у обикновената продажба и прод. на наследство – особености:
1. Продавачът на насл. да има качеството на наследник – по закон или завещание.
2. Дог. е алеаторен, защ. купувачът не е сигурен какво съд. имуществото (съвк. от пр. и зад-ия).
3. За валидност на прод. се изисква писмена форма с нот.заверка на подп., а при недв.им. – вписв. на нот.акт, за да може да бъде противопоставен на трети лица.
4. Предмет на дог. за обикновена продажба са права – вещни, облигационни и др., а предмет на дог. за прод.на насл. – съвкупност от права и задължения, които са неотделими.
5. При прехвърлянето на собствеността на ценни книжа – следва да се прехвърли чрез джиро.
6. Продажбата на насл. не отнема качеството на наследник на продавача по отношение на неговите кредитори. Освен това той запазва това си качество и в отношението си с др.сънаследници. При отказ от наследство, делът се уголемява на останалите наследници, вкл. и на този, който е продал съвкупността от наследствените си права.
57. Дог. за прехв. на имот с/у задължение за издръжка и глед..Х-ка. Предм. Страни. Скл.
Този договор е твърде разпространен у нас, но законът не му отделя специален текст. Има общи белези с продажбата, но е различен. Числи се към т.нар. ненаименовани договори. За него важат правилата на общата част от ЗЗД. Скл. се на принципа на чл.9 – свобода на договарянето.
С този дог. едно лице (продавач) прехвърля на друго лице определени свои, обикновено недвижими имоти (или свои насл.права), с/у к/о другото лице се задължава да го издържа до опр. срок или до смъртта му. Няма пречка да бъде прехвърлена и движима вещ или имущество.
Насрещното зад-ие тук не се заключава в запл. на опред.сума пари, а в грижите, к/о тр.да положи приобретателя за контрахента си до определено време или до края на живота му. Догов. се скл. с оглед личността на гледания и гледащия.
Догов. е трансл., двустранен, той е възмезден, въпреки че може да липсва еквивалент.
Предмет на договора е индивидуално определена вещ.
Договорът е алеаторен (отчасти комут.) – нито приобретателят знае колко време ще трябва да издържа този, който му отстъпва имота си, и на колко точно ще възлезе насрещната му престация, нито отстъпващият знае колко време ще се грижат за него. Договорът е и каузален.
Този дог. може да се скл. и в полза на трето лице. Задължението не е свързано с личността, то няма личен х-р, може дори да се наследява.
Страни по договора са:
- прехвърлител - страна, която трябва да се нуждае от грижи, от лично съдействие на някого.
- приобретател - страна, к/о поема зад-ието, като личните качества не са от особено значение.
Договорите могат да се сключват от близки лица. Има такива лица, к/о по з-н трябва да се издържат. Съпрузите също трябва да се издържат взаимно по закон.
Зад-ието за гл.и издр. ще се отнася до такива усилия, к/о стоят извън рамките на законовото зад-ие.
Формата на договора зависи от имота, който ще се прехвърля – при прехв. на недв.им. – с нотар.акт (чл.18), който задължително се вписва.
58.Д-ие на дог.за прехв. на им. с/у зад-ие за издр. и гл. Прекратяване. Особ. при развал.
Предмет на дог. е индив.опр. вещ. Прехвърлянето на собств-стта може да стане още със скл. на договора като се уговори, че прехвърлителите имат право на ползване – за опр. срок или доживотно. Прехвърлянето на собст-стта може обаче да стане и с уговорен отлаг. срок, напр. след смъртта им.
Задълженията на прехвърлителя съвпадат със зад-ията на продавача, а приобретателя на имота разполага с правата на купувача, но има и специални условия.
Страните по дог.трябва да запишат по детайли какво точно ще изпълняват – обикновено в нотар.акт се вкл. условие, че приобретателя ще гледа и издържа до края на живота прехвърлителя.
По отн-ие размера на издръжката страните имат предвид осиг. на издръжка в натура. Тр.да се отчете стандарта, който тр.да изпълнява приобретателя, т.е.той не е длъжен да изпълнява всеки каприз на прехвърлителя. Усилията, к/о ще полага приобр.не тр.да надхвърлят грижите, к/о полага за сем-вото си, дори може прехвърл. на имота да заживее в едно домакинство с Д (приобретателя). Ако възникне нужда от допълнителна помощ, приобретателя трябва да я окаже (разболее се).
Може да се стигне до обективна невъзможност за изпълнение на договора. Издръжката може да се прекрати, ако се предложи парична равност-ст, но приобретателят трябва да поиска това от съда.
Договорът се прекратява:
- нормално прекратяване на договора с изтичане на срока;
- прехвърлителят ще може да иска разваляне на сключения от него договор, ако другата страна трайно не изпълнява задължението за гледане и издръжка (на основание чл.87 и чл.88). При това развалянето няма да има обратно д-ие, защото се касае за продължителна престация.
Когато длъжн. е в брак, то имущ. се вкл. в СИО. Ако се разведат – ½ е на бившия съпруг, неизпълнител на дог.
Унищ. на дог. ще може да се иска,ако той е скл. поради крайна н. и при явни неизг. усл.(чл.33).
59. Замяна. Обща х-ка и отграничения. Замяна с държ. и общ. имоти. (чл.222 – 223)
С договора за замяна едната страна се задължава да прехвърли на другата собствеността върху една вещ или друго право срещу задължението на другата страна да прехвърли на първата страна собствеността върху една вещ или друго право. Дефиницията на чл.222 е по кратка: „с договора за замяна страните се задължават да си прехвърлят взаимно собствеността върху вещи или др.права”.
Относно замяната субсидиарно приложение намират правилата за продажбата. Замяната всъщност представлява две насрещни продажби, по които всяка от страните се проявява съответно като продавач и купувач. Чл.223 предвижда, че всеки от заменителите се смята за продавач на това, което дава, и за купувач на това, което получава”, освен това предписва, че „правилата за продажб. се прилагат съотв. и при замяната”. Разликата м/у замяна и продажба е в х-ра на едната престация – заменителят прехвърля своята вещ, за да получи друга вещ с/у нея, докато при продажбата – прехвърла собств-стта в/у вещта си, за да получи пари с/у нея.
Договорът за замяна, както и договорът за продажба е двустранен, възмезден договор. По правило замяната не е формален договор, но ако с оглед прехвърляните права или вещи законът предвижда форма за действителност, замяната трябва да се извърши в съответната форма, под риск от нищожност.
Съобразно чл.223 към замяната ще намерят съответно приложение следните правила:
1) правилата относно формата на продажбата – нотар.форма, ког.се заменят недвиж. (чл.18).
2) правилата относно преминаването на собствеността и на риска – чл.24 и чл.196 - определянето на момента, в които преминава рискът от случайно погиване на вещта, има съществено значение в договорните отношения. Принципът е, че вещта погива за собственика, но този принцип може да се измени по волята на страните.
3) правилата относно едновременното изпълнение – чл.90.
4) правилата относно съдебното отстранение – чл.193.
Препращането към правилата за продажба свидетелства за малкото стоп.значение на дог.за зам.
Възможно е заменяните вещи или права да са неравноценни в имуществено отношение. В този случай една от страните доплаща, уравнява по-високата стойност с пари, за да се получи еквивалентност на престацията, необходимо е това да е точно отразено в договора. Това е т.нар. смесена замяна – когато заменяните вещи нямат еднаква ст-ст и разликата се изравнява в пари.
Предаването на вещите може да стане веднага при сключване на договора, както и да се определи подходящ ред и срокове за това.
Специална правна уредба.
Замяната на недв. имоти – частна държ. собственост, с недвижими имоти – собтсвеност на Ф или ЮЛ се извършва с дог., който се сключва от областния управител издал съответната заповед за замяна и Ф или ЮЛ. За издаването на заповедта е необходимо и съгласието на МРРБ. Дог., с който се извършва замяна на посочените недв. имоти, се скл. в писмена форма и се вписва от съдията по вписванията по местонахождението на държавния имот.
Замяна на държавни жилища, ателиета и гаражи с жилища, ателиета и гаражи собственост на ЮЛ се извършва от областния управител при условия определени от МС (ЗДС).
Замяната на недв. имоти – частна общинска собств-ст, се извършва от кмета на общината след решение на ОбщС. За целта се скл. дог. в писмена форма, който се вписва от съдията по вписв. по местонахождението на общ.имот, а ако общ. имот се заменя с държавен – по местонахождението на държ. имот (чл.34,ал.2 ЗОС).
По този ред се извършва и замяната на общ. жилища с жилища или нежилищни имоти – собственост на ЮЛ или ФЛ.
Замяната на общ. ателиета и гаражи се извършва при условия и ред, определен в Нар. за разпореждане и управление на общ. собств-ст – по чл.8,ал.2 ЗОС.
60. Дарение. Понятие. Видове. Отграничение от спонсорство. Сключване. Форма.
Чл.225,ал.1 – дарението е договор, с който „дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема”. Т.е. за да е налице дарение, е необходимо съгласие м/у дарителя и дарения, по силата на което дарителят с дарствено намерение отстъпва нещо безвъзмездно и безвъзвратно на дарения, който го приема, в резултат на което имуществото му нараства, а това на дарителя намалява.
1) Съгласието на стр. относно безвъзмездността на отстъпването е необходим елемент на дарението:
- дар. има само тогава, ког. дарителят, подтикнат от разл. съобр. (това е правното основание – благод., любов, привързаност и др.) е съгласен нещо да премине от неговото имущество към имуществото на дарения без насрещен еквивалент. Т.е. необх. е той да има намерение да дари и да изяви воля в този смисъл.
- дареният тр. от своя стр. да е съгл. да получи безвъзм. това, к/о дарителят му отстъпва. Иначе няма дарение. Никой обаче не може да бъде принуден да получи каквато и да е облага въпреки волята си.
Всичко това показва, че дарението е договор – м/у дарителя и дарения трябва да се постигне съгласие относно даряването. Следователно дарението не е едностранен акт – едностранна пр.сделка, а договор – едностранен и безвъзмезден.
2) Подареното трябва да се отстъпи веднага и безвъзвратно.
- подар. тр. да се отстъпи веднага – това не озн., че дареният трябва да влезе веднага във владение на подареното, а че той трябва веднага да придобие едно право в/у него, макар то да е срочно или условно.
- обогатяването на дарения тр. да бъде безвъзвратно – дареният трябва окончателно да придобие подареното. Дарителят не може да отмени веднъж направеното дарение и да иска връщане. Законът обаче допуска в някои случаи отмяна на дарението по искане на дарителя. Но във всички тези случаи отменяването на дарението е допустимо само на такива основания, които не настъпват по волята на дарителя (чл.227).
3) Дарението обогатява дарения (иконом.критерии)– в р-ат на дарението имуществото на дарения нараства. Този имущ. прираст може да бъде от различно естество – прехвърлена собств-ст в/у една вещ, учредено вещно право в негова полза, че му е прехвърлено вземане, или му е опростено едно задължение, дарителя плаща негов дълг или го замества в дълг, че дарителят се отказва да предяви свое право и т.н.
4) Д намалява имущ. на дарителя (икон.кр.)– в този см. отказът от насл. не е Д в полза на другите насл. Ч/з него отричащият се само пропуска да придобие нещо, т.е. той не намалява имущ. си, а пропуска да го увеличи.
Суб.крит. – един п-с, който започва с 1)мотивацията на дарителя; 2)намер.за Д; 3)самото скл.на дог.
Видове дарения.
І. В зависимост от съображенията, поради които се дарява:
1. Съвсем незаинтересовано (обикновено?)– дарителят не е получил, не получава нищо и няма да получи нищо с/у това, което отстъпва.
2. Възнаградително (и обичайно?)– дарение в знак на признателност и като възнаграждение за вече получени услуги или за услугите, които ще получи, но срещу които този, който прави услугите, няма право на възнаграждение.Понеже с него се възнагр. услуги, го наричат възнаградително дарение. Тази му функция изключва възможността то да бъде отменявано (също и обичайното Д - чл.227,ал.2).
ІІ. Според модалитетите си дарението може да бъде:
1. Чисто или просто – несвързано с никакви условия и тежести.
2. Срочно – когато надареният става титуляр на безвъзмездно отстъпеното му право, но не се ползва още от него – подарил съм къщата си на своя приятел, но съм уговорил, че ще живея още 2 г. в нея. Но дарение до определен срок не е допустимо – не се отстъпва нещо безвъзвратно.
3. Условно – може да бъде скл. под отлагателно (подарявам ти къщата си ако встъпиш в брак с племенницата ми) или прекратително (подар. ти къщата си, но дарението ще се счита за нестанало, ако ми се роди син) условие. И в двата случая правото е вече придобито от надарения, но съществува под условие.
Недействително е дарението направено под невъзможно условие (чл.226,ал3).
4. Под тежест – когато дарителят възлага на надарения редица обременявания било в свой собствен интерес, било в интерес на трето лице или дори в интерес на самия надарен.
Във всички тези случаи тежестта не е главна цел на дарението, а е странично свързана с дарението, без да съставлява възмездие за него. Въпреки това дарението ще бъде нищожно, ако тежестта противоречи на закона, на добрите нрави или е фактически неосъществима (чл.226,ал.3), освен ако може да се предположи, че дарението би се направило и без недействителната тежест. Тежестта е правно задължителна. Всеки заинтересован има иск за нейното изпълнение. Договорът е източник на този иск.
Сключване на договора за дарение – важат някои правила, които се отклоняват от общите:
1) Дееспособност – различни са изискванията относно способността да се прави и получава дар.
а) способност за получаване на дар –
- всяко ФЛ (само заченатият не може) може да получава дар. Ако надареният е малолетен или пълно запретен – законният представител ще получи дара от негово име; а ако е непълнолетен или ограничено запретен – самият той със съгласие на родителя, респ. попечителя си.
- всяко ЮЛ може да бъде надарено – държавата, фондация, кооперация, обществена организация.
б) способност за даряване – не всеки може да дарява.
- недееспособнисте не могат нито сами, нито ч/з законните им представители; ограничено дееспособните също, тъй като и в двата случая е необходимо разрешението на съда.
- държавата е поначало способна да подарява имотите си,т.к. нейната правоспос. е неограничена,но има известни обекти, които могат да бъдат собственост само на държавата – това са посочените в чл.18 от К на РБ.
Предмет на дарението – могат да бъдат изобщо всички имуществени права – движима или недвижима вещ; вещно право; вземания; ценни книжа; наследствена съвкупност и т.н.
Едно единствено условие трябва да бъде налице – този, к/о подарява, да бъде титуляр на правото, к/о веднага и безв. отстъпва. Никой не може да подарява чуждото, инак ще е нищ. Именно затова никой не може да подарява бъдещо имущ.право – такова, к/о тепърва ще придобие. Забранява се и „обещания за дарения”.
Съгл. чл.43 и чл.54 от ЗДС е възможно безвъзмездно прехвърляне на собств-ст и в/у недв.имоти, които са частна държ.собств. ФС е смесен и вкл. реш. на МС взето по предложение на МРРБ, въз основа на което съответният обл. управител сключва договора, който се вписва от съдията по вписв. Исканията за безвъзмездно прехвърляне се правят ч/з обл. упр-л, който дава мотивирано становище. Безвъзмездно прехв. на право на собст. в/у движими вещи, които са държ.собств. се извършва със заповед на обл. у-л (съответно на ръководителя на ведомството), ако собствеността се прехвърля на общини и др. ЮЛ и организации на бюджетна издръжка. За безвъзмездното прехвърляне на собственост на движими вещи с балансова ст-ст над 5000 лв се изисква и съгласието на Мин.Ф.
Съгласието и формата му – м/у дарителя и надарения, респ. техните представители тр. да се постигне съгласие – първият да се съгласи да отстъпи нещо веднага и безвъзвратно; вторият – да го приеме.
а) Д се извършва във формата на нот. акт, ако се подарява недв. имот или вещни пр. в/у недв. имот;
б) дарение на движима вещ трябва да бъде облечено в писмен документ с нотариално заверени подписи (консенсуален,формален дог.) на дарителя и на надарения, освен ако подаряваната движ-ст се предава на надарения (реален – с предаването на движ. вещ, която е елем. на ФС, се счита сключен) (чл.225,ал.2). Т.е. имаме два способа. Д има транслативен ефект = вещно д-ие = прехв.собств.
* Дарението на някои движими вещи (напр.автомобили) се извършва в писмена форма с нотариална заверка на подписите (форма за валидност) и тази форма не може да бъде дерогирана (отменена).
* Дарението на насл., в к/о има недв. имоти, се извършва съгласно съдебната практика в нот. форма..
Правното основание – всеки дог. тр.да има правно осн. Без такова осн. той е нищожен (чл.26,ал.2).
Дарителят има единствена цел – да дари, това е неговото пр.основ. Но пр.основание тр.да се различава от мотивите на сделката, к/о нямат правно значение. За правото е безразлично защо Х е купил или защо У е продал. Това е така, защ. мотивите (подбудите) на разл. купувачи и продавачи не са еднакви. По друг начин стоят нещата при Д. То също тр. да има правно основание. Тук обаче правното основание се покрива с мотива. Наистина всеки дарител жертва нещо с цел да надари. Но тази цел, взета сама за себе си, не е правното основание на дарението. Подбудите на дарението са единственото негово основание.(не е така!)
Тук е необходимо едно уточнение. Правното основание при Д е постоянната, пряка и непосредствена цел на дарителя да прехвърли нещо на дарения, без да иска от последния насрещна престация. При дог. за дарение както и при всеки др.дог. не се поставя в-са защо дарителят е надарил своя съконтрагент, т.е. мотивът не е необходим елемент на договора. В случай, че се установи, че подбудите на дарителя, т.е. неговият мотив противоречи на добрите нрави или на повелителни правни норми това е основание дарението да се обяви за нищожно съгласно разпоредбата на чл.226,ал.3: „нищожно е и дарението когато то или мотивът, единствено поради който то е направено са противни на закона или на добрите нрави, а така също когато условията или тежестта са невъзможни”. Това правило не дава основание да се приеме, че мотивът е каузата на дарението, тъй като в случая мотивът е посочен като основание за нищожност на сделката съгл. чл.26,ал.1.
Т.е. Кожух. смята,че каузата и мотивът се покриват( не е така)! Д е кауз. дог. – основ. за дог.за Д е намер.на дарителя да извърши Д,това е каузата, пряката цел. Мотивът е разл., но основанието е едно и също,т.е. намерението за Д.
Дог.за спонс. е наимен., двустр., възм., обикн. е търг. сделка, няма изискване за форма. Обикн. спонсорираният поема в замяна някакви зад-ия – обикн. за рекл.
61. Действие на договора за дарение.
І. Задължения на дарителя –.да прехвърли, отстъпи веднага и безвъзмездно нещо (т.е. да прехвърли съответното вещно или др.право), к/о дарява на другата страна. Дарението има транслативен ефект.
Дарителят не отговаря пред надарения за съдебно отстраняване. Той нищо не е получил с/у подарената вещ. Затова и надареният не може да се оплаква, че нищо не получава.
Дарителят не отговоря и за недостатъците на подарената вещ. Но ако известните и премълчани от дарителя недостатъци са причинили вреди на надарения, той може да ги претендира на общо основание.
От нескл.на дог.за Д все пак дарителя носи отговорност за отрицат. вреди – чл.12.
ІІ. Задължения на дарения – за надарения не възникват никакви задължения.
Той обаче тр.да бъде признателен за направеното му Д и да го приеме (?). Това зад-ие е не само морално но и правно, тъй като неговата непризн-ст (проявена във формите по чл.227) е повод за отмяна на Д.
Така напр. ако дарителят изпадне в трайна нужда, то задължението за издръжката му от дарения се превръща от морално в правно задължение от момента, в който възниква необходимостта от издръжка. При неизпълнение на това задължение дарителят може да отмени дарението.
Действието на договора за дарение може да е поставен под срок или друго условие, но не може да бъде отлагано действието на договора (чл.225 – „веднага” се отстъпва дарената вещ). Вещта – предметът на дарението трябва да бъде индивидуализирана веднага.
Чужди вещи не могат да бъдат предмет на дарение, защото не могат да бъдат отстъпени веднага.
Нищожен е предварителен договор за дарение, както и дарение по срок.
Чл.226,ал.3 „Нищожно е дарение, ког. самото то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни.”
62. Отмяна на дарението. Основание, същност и последици.
Дарението по принцип е неотменимо. Изключения от този принцип могат да бъдат договорно установени. Съществуват и законни основания за отменяне на даренията.
1. Договорни изключения – възм. са най-разл. хипотези (напр. дарителят ще си вземе обратно подарената вещ, ако надареният почине преди него), стига да не се касае за някакво чисто потестативно условие, с к/о дарителят би могъл да анулира дарението, когато поиска.
2. Законни основания – тук спадат 3-те случая, посочени в чл.227 (1). По искане на дарителя дарението може да бъде отменено:
а) ако надарения умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако д-ието е извършено при условия, к/о изключват наказуемостта;
б) ако надареният набеди дарителя в пр-ие, наказуемо с ЛС не по-малко от 3 г., освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена;
в) ако надареният отказва да даде издръжка на дарителя, от която той се нуждае, стига надареният да е в състояние да я даде.
Чл.227 (2) „Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.” В този смисъл важно е да се прави разл.какво Д правим, т.к.ако Д е възн.и обич. Дарителят няма да може да го отмени.Т.е. мотивът тук има особена функция.
Във всички тези случаи се касае за непризнателност,т.е. мотивът на дарението е компрометиран, неосъществен и на дарителя тр.да се даде право да иска отменяне на дарението. Неизпълнението на задължението за признателност следва да бъде също и виновно. Налице е умишлено неизпълнение на задълженията от страна на дарения и в трите случая.
Отмяната на дарението става винаги по съдебен ред и искането може да се предяви в 1-годишен срок от момента, в който на дарителя са станали известни основанията за отмяна на дарението. Този срок важи и за наследниците на дарителя, ако той междувременно е починал (чл.227,ал.3). Освен това предварителният отказ от това право на отмяна е недействителен (чл.227,ал.4).
Именно защ. мотивът на направеното Д е отпаднал, се отменят даренията м/у съпрузи при прекрат. на брака им поради развод –не и при факт. раздяла. Защ. са били направени с оглед на брачната връзка (мотив).
Действие на отмяната – отмяната на дарението има обратно д-ие. Счита се, че то никога не е било правено. Подареното трябва да се върне заедно с всички плодове.
Чл.227,ал.5 – „отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили в/у подарените имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова, с което се е обогатил.”
63. Изработка. Обща х-ка. Отграничения. Страни. Сключване.
Чл.258 „С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо съгласно поръчката на другата страна, а последната – да заплати възнаграждение”.
След. дог. за израб. е консенс., двустранен, каузален и възм. дог. Той е неформ. дог., достатъчно е съгл. на стр. Писм. форма или нотар.заверка е необх. и препоръч. особено при голям материален интерес.
Характерни особености:
1) Трудов резултат – изпълнителят се задължава да изработи нещо. Предмет на задължението му е един продукт на труда, един трудов резултат, който може да бъде най-различен. Безразлично е дали този резултат ще се постигне ч/з полагане на умствен (юрид. консултация) или физически труд.
2) Лични качества – дълж. р-ат по пр-ип тр. да бъде осъщ. лично или поне с негово лично участие.
а) ако дог. е скл. с оглед личните качества на изпълнителя, той не може да бъде заместен в работата. Защото личните качества на изпълнителя са мотивирали поръчващия да скл. договора, те са условие на дог. Всяка заместване е равносилно на неизпълнение на договора.
б) дог. за изработка може да не е скл. с оглед личните качества на изпълнителя – тогава те не са условие на договора. За поръчващият е важно работата да бъде извършена, независимо от кого. Поради това изпълнителят може да бъде заместен, да прибегне до услуг. на трето лице. Затова дог. не се прекратява със смъртта или неспособността на изпълнителя да извърши работата – неговите наследници могат да се съгласят да я извършат (чл.269,ал.1). Изпълнителят сам може да я възложи с дог. на др.лице (подизпълнител).
3) Самостоятелност – изпълнителят тр. да изработи нещо. Как ще го изработи, това той сам решава. Той е специалистът и в работата си ще вложи своите знания, опит, умение, способност и похват. Т.е. той е стоп. и операт. самостоятелен. Това е така, защ. изпълнителят не дължи труда си на поръчващия, а р-та от труда си. Ако работата му не даде р-ат, никакво възн. не му се дължи. След като рискува, редно е самост. да решава. Затова винаги когато изпълнителят не решава самост., отпада рискът му да не получи възн-ние.
4) Рискът – „Изп-лят се задължава на свой риск да изработи нещо” (чл.258). Понятието има 2 значения:
а) по отношение възнаграждението – изпълнителят не може да претендира никакво възнаграждение, ако в резултат на някакво случайно събитие – на обстоятелство, което не може да бъде вменено във вина на никоя от страните – поръчаното не може да се изработи или изработеното погине, или се повреди, преди да бъде предадено. Това е така, защ. изпълнителят дължи една завършена работа, един трудов р-ат.
Ако обаче, той е предупредил поръчващия, че проектът му е неизпълним или че материалът му е негоден и че трябва проектът да се поправи или материалът да се замени, а поръчващият е държал на своето и така е лишил изпълнителя от самостоятелно решаване на нещата, редно е не изпълнителят, а поръчващият да носи последиците от невъзможното изпълнение. Поръчващият трябва да плати възнагр. на изпълнителя (267,ал.2). В/у поръчващия ще премине рискът и когато изпълнителят му е предложил работата съобразно уговореното, но поръчващият е забавил приемането.
б) по отношение на материала – случайното погиване или повреждане на материала е за сметка на този, който го е дал (чл.263). Началото, че „вещта погива за нейния собственик”, тук намира приложение.
Естествено нещата ще се решат по обратния начин, ако погиването не е случайно, а виновно или дори ако е случайно, но след като страната, която е дала материала е в забава.
Разлики от други договори.
1. Продажба и изработка – главната разлика е различният предмет на задължението – продавачът се задължава да прехвърли собственост, докато изпълнителят – да изработи нещо.
Когато материалът на изпълнителя е принадлежност или допълнение към този на поръчващия, има чист дог. за изработка.
Ако изпълнителят трябва да изработи незаместима вещ имаме договор за изработка, макар и материалите да са изцяло от него. Обратното – замест. вещ с матер.изцяло на изпълнителя – имаме продажба.
Процесът на производството (изработването) има съществено значение при дог. за изработка. Този момент е включен в съдържанието на договора. При продажбата обаче, за купувача произв. п-с е без значение.
2. Изработка и трудов договор – разл. е в предмета и тук – при дог.за израб. се дължи трудов резултат, готово произведение, а при труд.дог. – работната сила.
При дог.за изр. изпълнителя е напълно самост., т.е. рискът от сл.пог. или повр. на материала (ако е негов) или на изработеното тежи в/у него.Той дължи изработеното и не получава нищо, ако то погине, преди да бъде предадено и прието. При тр.дог. работн. не носи риска от сл.пог. или повр. и се дължи възн-ие.
3. Изр. и дог. за поръчка – изпълнителят се зад. да изработи нещо (матер.д-ия) на свой риск, а с дог.за пор. довереникът – да извърши възложените му пр.* действия (чл.208,законод. е пропуснал „правни”) за с/ка на доверителя си. Изпълнителят ще извърши работата с/у възнагр, а довереникът – поначало безвъзм.
64. Задължения на възложителя и изпълнителя. Прекратяване на дог. за изработка.
А. Две са основните задължения на изпълнителя – да изработи нещо и да предаде изработеното.
І. Изработване – да изработи нещо съгл. поръчка в срок, без отклонения от нея, и то така, че то да „бъде годно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение” (чл.258 и 261,ал.1).
Изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства. Но разпореждането е диспозитивно, което озн., че може да бъде уговорено и друго. „Със свои средства” не означава със свои материали. Поначало поръчващият трябва да достави материала, а ако той е негоден, длъжен е да го предупреди за това. Но и тук може да бъде уговорено друго – че изпълнителят сам ще си набави материала, който трябва да е годен: „изпълнителят, който извършва работата със свой материал, отговаря за доброто качество” (чл.261,ал.2).
Изпълн. е длъж.да съхранява с гриж.на доб.ст. вещите,к/о поръчващият е поставил на негово разпол.
Изпълн. не е длъж. сам да изработи дължимото, освен ако договорът е скл. с оглед на личн. му качества.
Изп. е длъжен да предупреди поръчващия, че материалът му е негоден или че проектът му е неосъществим. В противен случай губи правото си на възнаграждение и дължи обезщетение на поръчващия.
Но ако въпреки предупреждението поръчващият настоява на изп-ието по неговия проект или с негодния му материал, ще плати възн-ието, макар да не получи резултат. Изпълнителят може даже да се откаже от дог.
Санкции при недостатъци.
Поръчващият тр. при приемането „да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане, или се появят по-късно. За такива недост. поръчващият тр. да извести изпълнителя веднага след откриването им”,освен ако изпълнителят е знаел за тях (чл.264,ал.2). Ако такива възражения не се направят, „работата се счита приета” (чл.264,ал.3).
(чл.265)Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има недост. и те не са толкова съществ., поръчващият не може да развали договора, а ще трябва по свой избор да се задоволи с (алтернативно):
а) поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане (безвъзмездно);
б) заплащане на разходите, необходими за поправката – т.е. сам да поправи дефектната работа, без за това да бъде съдебно овластяван. За да претендира разходите изобщо не е необходимо да дава срок на изпълнителя за отстраняване на дефектите и да чака безрезултатното му изтичане. Законът не изисква това. Достатъчно е само изпълнителят да бъде известен за дефектите.
в)съответно намал. на възн-ието съразм. с намалената всл.дефекта цена или годност на изработеното.
В случай, че недостатъците не могат да бъдат отстранени и са толкова съществени, че работата е негодна за обикновеното или уговореното (договорно) предназначение, поръчващият може без всякакво ограничение да развали договора (с едностранно волеизявление) и да претендира обезщетение на общо основание (чл.265,ал.2 и чл.88,ал.1, изр.2). Не е необходимо да дава срок за отстранение на неотстранимото (чл.87,ал.2). В случая е налице не лошо изп-ие, а пълно неизп-ие и не важи кратката давност по чл.265 (6 м.).
Нещо повече дори – законът е разширил в тази материя това му пр. да развали дог. Поръчващият има пр. да проверява изп-ието на работата във вс. време (чл.262,ал.1) и ако стане явно, че изпълн. няма да изпълни „по уговорения или надлежния начин” може да развали дог. веднага и да иска обезщ. на общо основ. (ал.2).
Правото да се разваля дог. не тр. да се превръща в злоупотреба. Затова, ако недостатъците или отклоненията са отстраними, дог. няма да може да бъде развалян.
Отговорността на изпълнителя за недостатъци се погасява в кратки давностни срокове – с изтичане на 6 месеца, респ. на 5 г. при строителни работи, считано от деня на предаването на работата. Тези срокове могат да бъдат договорно удължавани.
Санкции при забава – изпълнителят е в забава, ако не изработи или не предаде работата на угов. срок. Законът предполага неговото закъснение виновно. Поръчващият може да иска изпълнение заедно с обезщетение за вредите от закъснението. Може и да развали договора – да го счете за развален, ако изпълнението не последва в допълнителния срок, който е дал на контрахента си, освен ако неизпълнението е незначително. Дори и без допълн. срок за изп-ие той може да развали дог., ако вследствие закъснението работата не му е вече необходима, без да е лишен и в този случай от правото си да търси обезщетение.
Нещо повече. Поръчващият може да развали дог. и преди настъпването на срока за завършване на работата, стига да е явно, че работата няма да бъде завършена до крайния срок. При това без значение е дали проявената бавност може или не може да бъде вменена във вина на изпълнителя. Ако закъснението е виновно, на поръчващият се дължи обезщетение на общо основание.
ІІ.Предаване – едва с предаването на работата изпълнителят се освобождава от задължението си. Предаване означава фактическо връчване на извършената работа с всичко, което е било поставено на разположение на изпълнителя, вкл. и дадените му материали, останали неупотребени.
Предаването поставя въпроса за преминаването на собств-стта в/у изработената вещ. Той не се поставя, когато работата се заключава в поправянето на една вещ, т.к. поръчващият обикновено е неин собственик. Но се поставя, когато изпълнителят създава вещта със собствен материал.
Общият пр-ип е: когато се прехвърля собственост в/у определена вещ, която в бъдеще ще бъде създадена, собств-стта преминава в/у приобретателя със създаването й в бъдеще – в случая с изработването й, освен ако е уговорено друго или друго следва от естеството на нещата.
При договора за изработка главното е изработването, а не прехвърлянето в собственост. Ето защо, ако главното зад-ие се изпълнява с предаване, и подчиненото зад-ие ще бъде изпълнено по същия начин.
Относно мястото и начина на предаването важат общите правила, ако друго не е уговорено (чл.68).
Солидарност – когато няколко лица са се задължили да извършат една работа заедно, те отговарят солидарно, освен ако е уговорено противното.
Б. Задължения на поръчващия са:
1) Съдействие – относно последиците на липсващото съдействие важат общите правила, които уреждат неизпълнението. Изпълнителят ще има право на възнагр. и ако изпълнението е станало невъзможно по причина, която лежи в личността на поръчващия, даже последният да не отговаря за нея. При забава изпълнителят може да претендира вредите, които тя му е причинила-
2) Приемане – „поръчващият е длъжен да приеме извършената съгл. дог. работа” (чл.264,ал.1). Приемане има, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че счита работата съответстваща на договора. Не е само фактическо, но и едно правно д-ие. Приемане означава одобряване. Именно за да може да се даде на приемането значението на одобряване, законът предписва на поръчващия „да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение” (чл.264,ал.2). В случай, че не направи такива възражения, работата се счита за приета, т.е. за одобрена (чл.263,ал.3 – необоримо предположение), освен ако недостатъците на работата са такива, че не могат да бъдат открити при обикновено начин на приемане или се появят по-късно.
Освен одобряването приемането има и други последици. С приемането става изискуемо задължението за плащане на възнагр. С приемането рискът преминава в/у поръчващия. От този момент започват да текат сроковете за погасяване на претенциите му за лошо изпълнение. Поръчващият обаче не е длъжен да приеме работа, която не съответства на уговореното. Дали тя съответства на уговореното, доказва изпълнителят. Но ако тя съответства на уговореното и се отказва без основание, изпълнителят има право да иска вдигане на вещта и заплащане на възнаграждението заедно с причинените му вреди.
3) Възнаграждение – съглашението на страните е меродавно.
а) страните могат да уговорят, че за извършената и приета работа ще се дължи една обща, глобално (форфетерно) определена сума. Ще се плати обаче повече, ако през време на изпълнението на договора надлежно определената сума за материали и работна ръка се увеличи (или обратно).
б) страните могат да уговорят възнагр. и по единични цени – възнагр. не е предварително договорено, а е уговорено за отделните работи, които ще се извършат (4 лв. за всеки монтиран ел.ключ).
Неплащането на възн. е неизп-ие на парично зад-ие,т.к. обикновено се уговаря в пари. Изпълнителят има пр. да търси лихви при неплащането му от деня на забавата, а може и да претендира и всички др. претърпени вреди (чл.86).
Прекратяване на договора за изработка:
1) с изработването и предаването на поръчаната работа;
2) ч/з едностранно изявление на изправната страна за развалянето му при неизпълнение от другата - може да се извърши дори и в течение на неговото д-ие (през време на извършв. на самата работа) без всякаква вина на изпълнителя, ако има основателни причини за това, стига да заплати на изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която би реализирал от работата (чл.268).
3) вследствие последващата невъзм-ст – стига само невъз-стта да настъпва в р-ат на обстоятелства, за к/о никоя от стр. не отговаря (чл.267,ал.1,изр.1). Ако е частична – поръчващият тр.да я приеме и да плати съответна част от възн. При положение, че невъзм. се дължи на проекта или негодността на материала, даден от поръчващия, той ще дължи възнагр.,ако е бил съответно предупреден от изпълн. на работата.
4) смърт или неспособност на изпълнителя да извърши работата – освен ако той е бил скл. не с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението (чл.269,ал.1).
65. Наемни отношения. Видове. Отграничения от договора за лизинг, дог. за аренда и концесия.
Чл.228 „С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му плати определена цена.”
Характерни особености: (каузален договор)
Двустранен и възмезден договор – поражда задължения и за двете страни: за наемодателя – да предостави на наемателя наетата вещ за временно ползване с/у наемна цена; за наемателя – да я заплати, но само с/у ползването, което му се отстъпва, и за времето, за което му се отстъпва.
Облигационно д-ие има дог. за наем, а не вещно (т.е. няма транслативен ефект – прехвърляне на собственост) – създава само обл.-правни връзки м/у страните. С него наемодателят се задължава да обезпечи на наемателя възм-стта да използва наетата вещ в продължение на определено време, но не се задължава да учреди и не учредява вещно право в/у вещта в полза на наемателя.
Затова и наемателят не разполага с петиторен иск с/у третите лица, но има право на посесорен иск, защото е държател на една вещ, чрез който иск може да иска да му бъде възвърната наетата вещ от всеки, който му я е отнел по скрит или насилствен начин, включително и от самия собственик. След. дог.за наем създава правни връзки само м/у наемателя и наемодателя – той има относит. д-ие. Наистина понякога наемателят може да противопостави наемния си дог. и на лице, с което не е договарял – на правоприемника на наемодателя, на приобретателя на наетата вещ, като се счита, че новият собственик встъпва в правата и зад-ията на наемодателя, че наемният договор го обвързва – поне за известно време. Но това е просто отклонение от правото, което не придава вещен х-ер на наемното отн-ие. То е само един от „предвидените в закона случаи”, когато договорът поражда д-ие и спрямо трети лица (чл.21,ал.1) – отклонение от общото правило.
Комутативен дог. – облагата, к/о ще извлече всяка от стр.е известна и определена още при скл.
Консенсуален дог.(не е реален) – счита се скл.в момента, в който стр. постигнат съгл. относно вещта, к/о се предоставя в ползване, и относно цената с/у к/о това ползване се предоставя, а не едва когато вещта се предаде възоснова на постигнато съгласие. Стр. могат да се споразумеят и относно продължителността на ползването, но това не е необходимо за валидността на дог., който е действителен и когато наемният срок не е договорно определен (може да бъде прекратен с еднокр.предизвестие,ако е без срок).
Неформален дог. – за валидното му скл.не е необх.да се спази някаква форма.
а) все пак полезно е той да се облече в писмена форма поради две причини:
- дог.за наем на ст-ст над 1000 лв. не може да бъде доказан със свидет. показания –т.е. писмената форма е необходима не за неговата действителност, а за неговото доказване;
- ако има достоверна дата, писм. дог.за наем, може да се противопостави на приобр.на наетия имот, който ще е задължителен за него до предвидения в него срок, но не за повече от 1 г. от прехвърлянето. Ако е вписан – запазва изцяло д-ието си и спрямо приобр.на наетия имот. Вписват се дог.за наем за срок > от 1 г.
б)ако стр.са угов., че ще бъде валиден, само ако бъде облечен в писм. форма, ще е условие за валидност.
в) вписването не е условие, а само ср-во за защита на наемателя.
Страни по дог.за наем са наемодател и наемател.
Способност – всеки способен (или овластен) да управлява едно имущество е способен (властен) да го дава под наем, стига само сключваният договор да съставлява акт на обикновено управление. Чрез дог.за наем собственикът всъщност стопанисва вещта си, използва я, управлява я (извлича облаги от вещта ч/з този дог. – граждански плодове;подобно на лихвата). Това е основанието този дог. да се причислява към т.нар. актове на обикновено управление. Х-ерно за тях е, че могат валидно да бъдат извършени от всеки, който на едно или друго основание разполага с управителни правомощия. Следов. всеки способен (властен) да управлява едно имущество е способен (властен) да го дава под наем.
Не всеки дог.за наем обаче може да се счита за акт на обикновено управление. Наем за твърде дълъг срок престава да бъде акт на обикн.упр. и се превръща в акт на разпореждане, поради което съществува риск да се парализира неговото право на собственост. Лицата, които могат да вършат само д-ия на обикн.упр., могат да скл. договори за наем, но не за повече от 3 г. Ако е скл.за повече от 3 г. той има сила за 3 г. – т.е. законът автоматично редуцира неговата продължителност.
В тоя смисъл не могат да скл. дог.за наем за повече от 3 г. следните лица:
- законните представители на недеспос. (малолетни или пълно запретени);
- ограничено дееспос. (непълн.и огран.запретените) – със съгл. на родителите или попечителите си.
- съсобственикът, когото мнозинството от съсобств. е натоварило с управлението на общата вещ;
- съдебният управител на общата вещ, назначен от РС, понеже мноз.от съсоб.не е могло да се споразумее относно стопанисването й или понеже решението им е вредно за общата вещ;
- въведеният във владение в имотите на отсъстващия;
- временният попечител на лице, което ще се поставя под запрещение;
- управителят на наследство, назначен от РС, поради това, че при откриване на едно наследство не е известно местожителството на наследника или то е известно, но той не е поел още управлението на насл-вото.
- всеки договорен представител (пълномощник) изобщо, ако е назначен за всички работи на упълном. Като тук за представителя (договорен или законен- напр.м/у съпрузи) също има някои ограничения. Той не може да скл.дог.за наем (като наемодател или наемател) от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което също представлява. Все пак при дог.представителство то е допустимо само при съгл.на представл-ния.
Една вещ (напр.съсобствена) може да бъде дадена под наем от всичките й собственици, също както и няколко лица могат да бъдат нейни наематели.
Предмет на дог.за наем – вещта и цената.
Вещи, к/о могат да бъдат отстъпване в наемно ползване: движими и недвижими; части от вещи (стена на къща за реклама); собствени и чужди (ползвателят на вещ, в/у която има право на ползване; добросъвестният владелец на недв.имот; и наемателят може да пренаеме наетата от него вещ).
Не могат да бъдат отстъпвани:
- заместимите и потребимите вещи – потр.вещи изчезват при еднокр.им употреба и не могат да бъдат върнати след ползване. И все пак зам.и потр.вещи могат да бъдат давани под наем, но ако е уговорено така, че да не изчезват физически при ползването (наем на сбирка зърнени храни за уреждане на изложба).
- вещи, на к/о държавата е единствен собственик не могат също (чл.18 К).
- не може да се дава под наем една вещ на нейния собственик.
Цената е насрещната престация на наемателя за предоставеното му временно ползване на една вещ. Без наемна цена нямаме наемен договор, а договор за заем за послужване. Цената обикновено се уговаря в пари. Но тя може да бъде уговорена и в каквато и да е друга престация. Цената може да се състои и в услуги. Възможно е още да се уговори, че наемателят ще построи, респективно ще ремонтира наетото жилище и ще прихваща изразходваната сума към наемната цена, стига само наемният период да не надминава 10 г.
Обикновено самите договарящи свободно определят размера на наемната цена. Те могат да предоставят определянето му на трето лице (напр.вещо лице).
Максимална продължителност на наема – законът не позволява скл.на дог.за наем за повече от 10 г. Смята се, че уговарянето на по-дълъг срок на ползване стеснява чувствително правата на собственика. Твърде дългият срок показва, че стр.са искали да дадат друга форма на отн-ията си, напр. да създават право на ползване. Ако е скл.за повече от 10 г., то той има сила за 10 г. – зак.автомат.редуцира неговата продълж.
Договорът за наем може да бъде скл. и под условие – отлагателно или прекратително.
Наем и лизинг – Дог., с който лизингодателят се задължава да предостави на лизингопол. вещ за ползване с/у заплащане на възнаграждение. Лизингопол. може да придобие вещта в собст-т през време на договора или след изтичане на срока, ако е уговорено м/ страните. Лизинга бива: оперативен и финансов. Дог. за лизинг е търг.сделка, уредена в ТЗ;няма ограничен срок като при наема за скл.му.
Наем и аренда – Дог., при който арендаторът има право не само да си служи с наетата вещ, но и да извлича плодовете (те са негова собств-ст), които тя обикновено дава при нормалното й стопанисване срещу което заплаща на арендодателя уговорена сума. Арендаторът заплаща дължимото в пари, натура или в труд според уговореното с арендодателя. В българското право е уредена само земеделската аренда. Ненаименован дог.е. Уреден е в Закона за аренда на зем.земи.
Наем и концесия - Договор за предоставяне на особено право на ползване върху обекти публична държавна или общинска собственост, или се дава разрешение за извършване на дейности, за които е установен със закон държавен монопол. Сключва се по ред определен със закон. Съдържанието на правото се определя с договора. Концесионерът тр.да има търг.качество. Обикновено има дълъг срок от 30 г. и може да се удължи до 50 г.Страните тук не са равнопоставени. Това е адм.договор.
66. Наем на вещи. Сключване. Отграничение от продажбата, заема и правото на ползване.
Чл.228 „С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят – да му плати определена цена.”
Характерни особености: (каузален договор)
Двустранен и възмезден договор – поражда задължения и за двете страни: за наемодателя – да предостави на наемателя наетата вещ за временно ползване с/у наемна цена; за наемателя – да я заплати, но само с/у ползването, което му се отстъпва, и за времето, за което му се отстъпва.
Облигационно д-ие има дог. за наем, а не вещно (т.е. няма транслативен ефект – прехвърляне на собственост) – създава само обл.-правни връзки м/у страните. С него наемодателят се задължава да обезпечи на наемателя възм-стта да използва наетата вещ в продължение на определено време, но не се задължава да учреди и не учредява вещно право в/у вещта в полза на наемателя.
Затова и наемателят не разполага с петиторен иск с/у третите лица, но има право на посесорен иск, защото е държател на една вещ, чрез който иск може да иска да му бъде възвърната наетата вещ от всеки, който му я е отнел по скрит или насилствен начин, включително и от самия собственик. След. дог.за наем създава правни връзки само м/у наемателя и наемодателя – той има относит. д-ие. Наистина понякога наемателят може да противопостави наемния си дог. и на лице, с което не е договарял – на правоприемника на наемодателя, на приобретателя на наетата вещ, като се счита, че новият собственик встъпва в правата и зад-ията на наемодателя, че наемният договор го обвързва – поне за известно време. Но това е просто отклонение от правото, което не придава вещен х-ер на наемното отн-ие. То е само един от „предвидените в закона случаи”, когато договорът поражда д-ие и спрямо трети лица (чл.21,ал.1) – отклонение от общото правило.
Комутативен дог. – облагата, к/о ще извлече всяка от стр.е известна и определена още при скл.
Консенсуален дог.(не е реален) – счита се скл.в момента, в който стр. постигнат съгл. относно вещта, к/о се предоставя в ползване, и относно цената с/у к/о това ползване се предоставя, а не едва когато вещта се предаде възоснова на постигнато съгласие. Стр. могат да се споразумеят и относно продължителността на ползването, но това не е необходимо за валидността на дог., който е действителен и когато наемният срок не е договорно определен (може да бъде прекратен с еднокр.предизвестие,ако е без срок).
Неформален дог. – за валидното му скл.не е необх.да се спази някаква форма.
а) все пак полезно е той да се облече в писмена форма поради две причини:
- дог.за наем на ст-ст над 1000 лв. не може да бъде доказан със свидет. показания –т.е. писмената форма е необходима не за неговата действителност, а за неговото доказване;
- ако има достоверна дата, писм. дог.за наем, може да се противопостави на приобр.на наетия имот, който ще е задължителен за него до предвидения в него срок, но не за повече от 1 г. от прехвърлянето. Ако е вписан – запазва изцяло д-ието си и спрямо приобр.на наетия имот. Вписват се дог.за наем за срок > от 1 г.
б)ако стр.са угов., че ще бъде валиден, само ако бъде облечен в писм. форма, ще е условие за валидност.
в) вписването не е условие, а само ср-во за защита на наемателя.
Страни по дог.за наем са наемодател и наемател.
Способност – всеки способен (или овластен) да управлява едно имущество е способен (властен) да го дава под наем, стига само сключваният договор да съставлява акт на обикновено управление. Чрез дог.за наем собственикът всъщност стопанисва вещта си, използва я, управлява я (извлича облаги от вещта ч/з този дог. – граждански плодове;подобно на лихвата). Това е основанието този дог. да се причислява към т.нар. актове на обикновено управление. Х-ерно за тях е, че могат валидно да бъдат извършени от всеки, който на едно или друго основание разполага с управителни правомощия. Следов. всеки способен (властен) да управлява едно имущество е способен (властен) да го дава под наем.
Не всеки дог.за наем обаче може да се счита за акт на обикновено управление. Наем за твърде дълъг срок престава да бъде акт на обикн.упр. и се превръща в акт на разпореждане, поради което съществува риск да се парализира неговото право на собственост. Лицата, които могат да вършат само д-ия на обикн.упр., могат да скл. договори за наем, но не за повече от 3 г. Ако е скл.за повече от 3 г. той има сила за 3 г. – т.е. законът автоматично редуцира неговата продължителност.
В тоя смисъл не могат да скл. дог.за наем за повече от 3 г. следните лица:
- законните представители на недеспос. (малолетни или пълно запретени);
- ограничено дееспос. (непълн.и огран.запретените) – със съгл. на родителите или попечителите си.
- съсобственикът, когото мнозинството от съсобств. е натоварило с управлението на общата вещ;
- съдебният управител на общата вещ, назначен от РС, понеже мноз.от съсоб.не е могло да се споразумее относно стопанисването й или понеже решението им е вредно за общата вещ;
- въведеният във владение в имотите на отсъстващия;
- временният попечител на лице, което ще се поставя под запрещение;
- управителят на наследство, назначен от РС, поради това, че при откриване на едно наследство не е известно местожителството на наследника или то е известно, но той не е поел още управлението на насл-вото.
- всеки договорен представител (пълномощник) изобщо, ако е назначен за всички работи на упълном. Като тук за представителя (договорен или законен- напр.м/у съпрузи) също има някои ограничения. Той не може да скл.дог.за наем (като наемодател или наемател) от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което също представлява. Все пак при дог.представителство то е допустимо само при съгл.на представл-ния.
Една вещ (напр.съсобствена) може да бъде дадена под наем от всичките й собственици, също както и няколко лица могат да бъдат нейни наематели.
Предмет на дог.за наем – вещта и цената.
Вещи, к/о могат да бъдат отстъпване в наемно ползване: движими и недвижими; части от вещи (стена на къща за реклама); собствени и чужди (ползвателят на вещ, в/у която има право на ползване; добросъвестният владелец на недв.имот; и наемателят може да пренаеме наетата от него вещ).
Не могат да бъдат отстъпвани:
- заместимите и потребимите вещи – потр.вещи изчезват при еднокр.им употреба и не могат да бъдат върнати след ползване. И все пак зам.и потр.вещи могат да бъдат давани под наем, но ако е уговорено така, че да не изчезват физически при ползването (наем на сбирка зърнени храни за уреждане на изложба).
- вещи, на к/о държавата е единствен собственик не могат също (чл.18 К).
- не може да се дава под наем една вещ на нейния собственик.
Цената е насрещната престация на наемателя за предоставеното му временно ползване на една вещ. Без наемна цена нямаме наемен договор, а договор за заем за послужване. Цената обикновено се уговаря в пари. Но тя може да бъде уговорена и в каквато и да е друга престация. Цената може да се състои и в услуги. Възможно е още да се уговори, че наемателят ще построи, респективно ще ремонтира наетото жилище и ще прихваща изразходваната сума към наемната цена, стига само наемният период да не надминава 10 г.
Обикновено самите договарящи свободно определят размера на наемната цена. Те могат да предоставят определянето му на трето лице (напр.вещо лице).
Максимална продължителност на наема – законът не позволява скл.на дог.за наем за повече от 10 г. Смята се, че уговарянето на по-дълъг срок на ползване стеснява чувствително правата на собственика. Твърде дългият срок показва, че стр.са искали да дадат друга форма на отн-ията си, напр. да създават право на ползване. Ако е скл.за повече от 10 г., то той има сила за 10 г. – зак.автомат.редуцира неговата продълж.
Договорът за наем може да бъде скл. и под условие – отлагателно или прекратително.
Наем и продажба – и дватаса двустранни и възмездни (а и икон.погледнато наемът е една продажба).
Разликата между тях е, че характерен белег на продажбата е отчуждителното й д-ие. Едно транслативно правоприемство е правният ефект на продажбата. Докато наемодателят-собственик не отстъпва своето пр.на собств-ст, нито дори правото си на ползване (което е ограничено вещно право), а създава в негова (наемателя) полза едно друго право на ползване – право на ползване от облигационно естество.
Докато продавачът се задължава да прехвърли на купувача собств-стта в/у продадената вещ (т.е. да даде нещо), наемодателят, обратно - предоставя ползването от една вещ за определено време – това е съдържанието на зад-ието, к/о поема. А то е зад-ие да се направи нещо.
Дог.за наем е възможен за вещи,к/о могат да бъдат върнати след ползване (индивид.опр.вещи), докато при продажбата могат и индивид.опр. и заместими вещи.
За наемодателя наемът е дог.с продълж. изп-ие. При прод.отн-ията се ликв.щом се прехв.собств-стта.
Наем и заем за послужване – и двата дог.са с продължително изп-ие и се дава опр.вещ за временно ползване. След ползването тр.да се върне същата вещ, а не друга.
Но наемът е консенс., възм. и двустр, дог., а заемът за послужване е реален, безвъзм.и едностр.
Наем и заем за потребление – заема за потр.е възможен само относно пари и заместими вещи. Заемателят става техен собственик и не трябва да върне на собственика същите пари или зам.вещи.
Наем и право на ползване – правото на ползване е огран.вещно право в/у чужда вещ (при наемът правото е облигационно). Голият собственик е длъжен само да търпи ползването – да не пречи на ползвателя в упражнението на това негово право, докато наемодателят е длъжен да обезпечи ползването на наемателя си. Ролята на голия собственик е пасивна – той не трябва да върши нещо; докато ролята на наемодателя е активна – той тр.да направи нещо.
67. Задължения на стр.по наетия дог. Прекратяване на наемните отношения.
Зад-ия на наемодателя.
І.Да предаде наетата вещ; ІІ.Да я поддържа в течение на наемния период.ІІІ.Да обезпечи ползването й.
І. Зад-ие да се предаде наетата вещ – т.е. да му създаде възм-ст да упражнява необходимата за ползването непосредствена факт. власт в/у наетата вещ. Наемателят става в р-ат държател (не и владелец) и запазва това си качество докато наетата вещ е в негово ползване, което може да защитава с посесорен иск, влад. защита. Владелец си остава собственика(наемодател), който упражн.своето владение ч/з наемателя.
Наемодателят е длъжен да предаде наетата вещ и нейните принадлежности.
Освен това тр.да я предаде „в състоянието, което отговаря на ползването, за което е наета”, според уговореното, а ако не е уговорено – нормалното и обичайното предназначение на наетата вещ. Наемодателят е длъжен да постави вещта в състояние, което я прави годна да служи за „ползването, за което е наета” и да я предаде в такова състояние. Зад-ието на наемодателят очевидно е по-широко по обем в сравнение с продавача, който е длъжен да предаде вещта „в състояние, в което се е намирала по време на продажбата”.
Наемодателят е длъжен да извърши всичко това, „ако не е уговорено друго”, което може да е уговорено изрично или мълчаливо (в състоянието, което се намира,т.е. с повредите и недостатъците, ако наемателят е знаел за тях или лесно е могъл да узнае и не е поискал отстраняването им).
Място и време на предаването – важат общите правила (чл.68) относно мястото. Относно това, кога тр.да бъде предадена, важи преди всичко уговореното. Но ако нищо не е уговорено наемодателят може винаги да предложи наетата вещ, а наемателят може да иска веднага нейното предаване (чл.69).
Разноски – важат по аналогия правилата на продажбата – разноските по предаването на наетата вещ тежат в/у наемодателя. А разноските по съставянето на договора – на наемателя.
Опис – наемателят има интерес (всъщн.е в интерес и на двете страни) да изисква съставянето на опис, т.к. законът презумира в интерес на наемодателя, че при липса на такъв наетата вещ е била предадена в добро състояние. Наемателят може да обори това предположение – доказателствената тежест е в/у него.
Неизпълнение – наемодателят може или изобщо да не предаде нает.вещ, или да я предаде със закъснение или в ненадлежно състояние. Затова неизп-ие или неточно изп-ие може да е виновен или невин.
1) Последици при невиновно неизпълнение на наемодателя:
- неизпълнение без вина на наемодателя – освобожд. се от зад-ието си и дог. се разваля по право.
- неточно изпълнение (забава или в ненадлежно състояние) без вина – наемният договор може да бъде развален по искане на наемателя в случай, че той няма интерес от забавеното или ненадлежното изп-ие. Ако такъв интерес все още съществува обаче – може да иска само намаление на цената.
2) Последици при виновно неизпълнение на наемодателя:
а) ако наемодателят изобщо не е предал наетата вещ наемателят има следните възможности:
- или да иска прякото изп-ие заедно с вредите, к/о претърпява от забавата (т.е. да иска да бъде осъден да му предаде наетата вещ, във владение на к/о ще бъде въведен по принуд. ред от съотв.съд. изпълнител).
- или да развали договора по реда на чл.87, т.е. тр.да даде на наемодателя срок за изп-ие на зад-ието му, придружен с предупреждението, че ще счита договора за развален след изтичането му.Вредите – на общо осн.
б) наемодателят може да е предал наетата вещ, но не в надлежното състояние – т.е. с недостатъци, к/о изключват или намаляват нейната годност за уговореното или нормалното й ползване, или без качествата, к/о е гарантирал. Наемателят разполага със следните възможности:
- да иска отстраняването на недост. на разноски на наемодат. Вредите се търсят на общо основание.
- да отстрани сам недостатъците (чл.80) за сметка на наемодателя. Вредите са в тежест на наемодат.
- наемателят може да иска да бъде освободен от зад-ието си да плаща наемната цена за времето, през което вещта е била неизползваема, респ. да иска да се намали цената съразмерно намалената годност.
- наемателят може освен това и да развали дог. по реда на чл.87 и да иска вредите,к/о претърпява.
* не възниква отговорност за наемодателя ако недостатъците на наетата вещ са били известни на наемателя по време на договарянето или е могъл да узнае за тях при обикновено внимание(като в този случай се счита за мълчаливо уговорено, че вещта ще бъде предадена в състоянието, в което се намира – с повредите и недостатъците й).
* ако недостатъците са опасни за здравето на наемателя или за лицата от негов.с-во, той ще може да развали дог., ког. пожелае, с едностранно предизв. – дори ако предварително се е отказал от тази възм-ст.
ІІ. Зад-ие да се поддържа наетата вещ през целия наемен период, ако не е било уговорено друго. Дог.за наем поражда за наемодателя зад-ие с продължително изп-ие.
а) в/у наемателя обаче, тежат т.нар. дребни поправки (законът ги изброява примерно), к/о се налагат от обикновеното употребление. Касае се за това, което обикновено наричат вътрешен текущ ремонт.
б) поправките от всяко друго естество се понасят от наемодателя (напр.за попр.на отопл.инстал.). Разходите в/у тези поправки тежат в/у наемателя, ако той е виновен за повредите или от лице от нег.домак.
* Наемодателят не е длъжен да подобрява н. вещ;нито да я възстановява, ако е погинала всл.случ. съб.
Последици при неизп-ие – откриват се за наемателя следните възможности:
а) да иска наемодателят да бъде осъден и принуден със ср-вата на ГПК да извърши необходимите поправки, за да може отново вещта да служи за угов.ползване или за това, за к/о е наета.
- наемателят може и сам да поправи наетата вещ за сметка на наемодателя. За да направи това не му е нужно дори разр.от РС съгл. чл.80 (1), защ. чл.231 (2) му открива един по-лесен път за постигане прякото изп-ие, ч/з който без съдебно овластяване може да извърши сам поправката и да прихване ст-стта й с/у наема, стига да е действал с грижата на добър стопанин и поканеният наемодател да е бездействал въпр.поканата.
б) наемателят може да иска намаляване на наемната цена съответно на намалената годност на наетата вещ всл.на повредата, която наемодателят не отстранява.
в) наемателят може най-сетне да развали договора за наем по реда на чл.87.
г) изборът м/у тези възможности не лишава наемателя от правото да иска обещетение за претърп.вреди.
ІІІ. Зад-ие да се обезпечи спокойното ползване –
1) Лични д-ия – тр.да се въздържи от д-ия, к/о биха осуетили, попречили или затруднили спок.ползв.
а) наемодателят не може да си възвръща самоволно държането на вещта.
б) не може да влиза в наетото помещение без съгласието на наемателя.
в) не може да предприема основен ремонт на наетата вещ, докато трае наемното отн-ие.
г) най-общо казано, не може да върши каквото и да било, к/о е противно на някоя клауза по дог.
д) не може да даде повторно под наем вещта, която е вече дал под наем.
е) не бива да продава наетата вещ, без да запази правата на своя наемател.
2) Фактически обезпокоявания от трети лица – наемателят ги отблъсква с влад. си иск по чл.76 ЗС.
Обратно, за наемателя възниква зад-ие да съобщи незабавно на наемодателя за всички посегателства и повреди, извършени от трети лица или за които има опасност да бъдат извършени. Това зад-ие е отражение на общото зад-ие да се грижи за наетата вещ като добър стопанин.
3) Отстранение – не е необх.наемодат. да е собств.за да може да я дава под наем (съсобственикът също може да дава под наем частта от имота, която реално ползва, а и целия имот, ако повече от ½ му принадлежи). Поради това обст., че някое трето лице има някакво пр.в/у наетата вещ, не може да интересува наемателя. Тезиправа придобиват значение за него, едва когато бъдат предявени и в р-ат на уважаването им ползването от наетата вещ бъде изцяло или отчасти отнето (напр.трето лице реванд.имота си). В тези случай отстраненият наемател може да иска:
- да иска да бъде освободен от заплащането за времето, през което е бил лишен от ползването, респективно да иска намаляването на заплащането.
- да развали договора за наем
- ако наемодателят е виновен, да иска обезщетение за вредите, които претърпява. Всички тези права обаче не му принадлежат, ако по време на сключването на договора наемателят е знаел за правата на третите лица. Знанието доказва наемодателят.
Задължения на наемателя.
І. Да плаща наемната цена. ІІ. Да пази вещта и да си служи с нея с гр.на доб.стоп. ІІІ. Да я върне след прекр. на дог.
І. Зад-ие да се плаща наемната цена.
Плащане – това е главното зад-ие на наемателя, което тежи солидарно и в/у съпругата на наемателя, макар тя да не е скл.дог, стига само наетото помещение да обслужва съпружеското домакинство.
Ако наемателите са няколко всеки дължи равна част,освен ако е угов.,че ще се дължи солидарно наема.
Съпровождащи наема престации – наред с наемната цена тежи зад-ието да посреща и разходите, свързани с ползването на вещта,т.нар. консумативни разноски (напр. услуги – ток, вода и др.). Ако тези разходи не са вкл.в договора, те се дължат от наемателя и тяхното неплащане е равносилно на неплащане.
Дължат се и разноските свързани с ползването на общите части в етажната собств-ст (ел.стълбище).
Данъкът в/у сградата се дължи от собственика.
Срокове.
- цената може да бъде глобално определена за целия период (рядко се срещат).
- обичайно е страните да уговорят заплащането и на части още през времетраенето на наемното отношение, на равни отрязъци от време (единица време) през наемния период – годишно, месечно и т.н. Подобно периодично повтарящо се плащане е неизбежно, ако дог.за наем е без определен срок.
- наемната цена е дължима едва след ползване и че наемодат.тр.да престира пръв.
- стр.могат и да се споразумеят, че наемът ще се предплаща,т.е. дължи се преди ползването.
Място на плащане – общите правила на чл.68.Наемът е пар.зад-ие – т.е. местожителството на К, т.е. наемодателя по време на изп-ието на зад-ието.
Санкции при неплащане – дължи лихви от деня на забавата си (чл.86). Наемодателят може да развали дог.по реда на чл.87,т.е. тр.да даде подходящ срок за плащане с предупреждение,че ще счита дог.за развален, ако не плати в този срок.
Вземането на наемодателя не е привилегировано (той е хирогр.К).Взем.се погасява с 3-год. давност.
ІІ. Зад-ие на наемателя да пази вещта – да си служи като добър стопанин – тр.да я върне в състояние, в което се предполага, че я е получил. Да пази наетата вещ това означава:
а) да си служи с нея като добър стопанин (дори ког.интереса на наемодателя изисква това) за „определеното в дог.ползване, а при непосочване – съобразно предназначението й”;
б) да съобщава незабавно на наемодателя за посегателствата, извършени от трети лица в/у вещта.
Последици – неизп-ието на това зад-ие дава право на наемодателя да развали дог.с едностр. предизвестие, дори ако той е срочен. Вън от това наемателят носи отг-ст за вредите. Предплатеният наем обаче ще трябва да се върне.
ІІІ. Зад-ие да се върне вещта – след прекратяване на наемното отн-ие наемателят тр.да върне вещта. Връщането е двустранен акт на наемателя и наемодателя, предприет по инициатива на наемателя. Зад-ието му да си служи с наетата вещ като добър стоп.и само за определеното в договора ползване, респ.съобразно предназначението й, е само предпоставка за изпълнението на това негово зад-ие.
Кога се връща?Вещта тр.да се върне в деня на прекр.на н.отн-ие (незав. дали поради изтичане срока или всл. предизвестие). При забава на наемателя рискът от случ.пог. или повр.на вещта преминава в/у него.
Какво и как се връща? Наемателят тр.да върне наетата вещ(не друга) с всички нейни принадлежности.
Тр.да я върне в добро състояние,респ.в състоянието, в к/о е била предадена. Ако не е бил съставен опис при нейното предаване, вещта се счита предадена в добро състояние. Обратно, ако е бил съставен опис, наемателят има право отново да бъде съставен опис – този път относно състоянието, в което връща вещта.
Повреди. Невъзможност – по вина на наемателя,т.е. не е положил гриж.на добър стоп. Той отговаря. Законът презумира, че това неизп-ие е виновно и обявява, че „наемателят дължи обезщ. за вредите, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за к/о не отг.”(чл.233,ал1). Този тест е едно приложение на общото правило на чл.79 и чл.81(1).
Подобрения – поначало наемодателят не дължи разноски за подобрения, изв.без негово съгласие. Нещо повече дори – той има право да иска от наемателя да възстанови предишното положение, ако настоява.
Прекратяване на наемното отношение – по следните причини:
1) По взаимно съгласие – изрично или мълчаливо.
2) С изтичане на наемния срок - наемателят обаче може да продължи ползването от наетата вещ и ако за това наемодателя няма нищо против дог. „се счита за продължен за неопределен срок”. Клаузите от предишния договор важат за новия. Само в този смисъл дог.се счита продължен (не и с оглед обезпеченията).
3) Ч/з предизвестие (1ден, ако е уговорен за дни)на едната стр.до другата – в случ че дог.е без опр.срок. То е едностранно неформално изявление. Не е необх.то да бъде прието от др. стр. Само узнаването е необх.
4) Ч/з едностр.изявление за разваляне на изправната по дог.страна – няма обратно д-ие, т.к. е зад-ие с продълж.изп-ие. Общ.правила на чл.87.
5) Всл. погиване на наетата вещ –
а) чл.89 – поради случайно събитие - двустр.дог.се разваля по право. Ако невъзможността е частична,т.е. вещта е погинала само отчасти, дог. остава в сила за непогиналата част. Но наемателят може да иска разваляне на наемното отн-ие, ако няма достатъчен интерес от частичното ползване.
б) при погиване по вина на наемателя или на наемодателя – важат общите правила на ЗЗД.
6) Поради погасяване на правото на ползвателя-наемодател – прекратяват се със самото прек.на самото право на ползване.
7) На основание чл.235 – предвижда възможност за УС на етажната собств-ст да поиска изваждането на наемателя на етаж или част от етаж, който не изпълнява наредбите относно реда и управлението в сградата.
8) Прехвърлянето на наетия имот също се отразява в/у съдбата на наемния договор.
68. Пренаемане.
Определение – дог., с който наемателят на една вещ отстъпва ползването на цялата (чл.234 казва, че наемателят може да пренаеме само част от наетия имот – не и целия.Такъв е най-честия случай на практика. Но въпреки текста според проф. Попов може да се пренаеме и целия имот) или част от наетата вещ на друго лице с/у заплащане на наемна цена. Наемателят става наемодател на свой ред.
Допустимост – съгласието на наемодателят не е необходимо, за да може наемателят да пренаеме част от наетата вещ. Може би обратното разрешение би било по-справедливо, защото дог.за наем е в известен смисъл дог., който се скл.с оглед на личността. Всъщност закона стига пак до същото разрешение, но по заобиколен път. Защото чл.234,ал.1,изр.1 предвижда, че „ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без съгл.на собств.”
Отношенията – пренаемането предполага два договора за наем: наемодател – наемател и наемател – пренаемател.
1) Отн-ия м/у наемателя и пренаемателя – това е едно истинско наемно отн-ие. Всички изложени до тук правила се прилагат без всякакви резерви.
Дог.за наем обвързва само наемателя и пренаемателя. От този дог.пренаемателя черпи правото си да ползва пренаетата вещ. От него произтича и зад-ието му да плаща наемната цена. Ако тя не бъде платена, наемателят може да развали дог., също както и пренаемателят може да го развали, ако уговореното ползване не му бъде обезпечено. Пр. на ползване на пренаемателя е обусловено от пр. на ползване на самия наемател и не може да бъде по-широко по обем и продължителност от пр. на ползване на самия наемател (чл.234).
2) Отн-ия м/у наемодателя и пренаемателя – м/у тях не се установяват никакви отн-ия. Наемодателят с нищо не е обвързан спрямо пренаемателя. Обратното обаче не е вярно.
а) пренаемателят няма никакви права спрямо наемодателя.
б) законът предвижда, че наемодателят има пряк иск с/у пренаемателя, в случай че неговият наемател не си плаща наема. С този пряк иск може да се претендира само това, което пренаемателят от своя страна дължи на наемателя, без да може да противопоставя на наемодателя предсрочни плащания. „Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащаният, които е направил преждевременно”.
Наемателят и пренаем. (обаче за това, което сам дължи) отговарят солидарно пред наемодателя. Той може да преследва и двамата или само единия от тях като плащането, направено от единия, освобождава и двамата в размер на платеното. При това пренаем. не може да се освободи от отг-ст поради това, че бил предплатил наема. За наемодателя това няма никакво пр. значение. Може да бъде заставен да плати повторно.
3) Отн-ия м/у наемодателя и наемателя – пренаемането не засяга правата на наемодателя. Наемателят си остава задължен по дог.за наем, дори и ако наемодателят се е съгласил с пренаемането.
Ако пренаемането е било изрично забранено и наемателят въпреки това е пренаел, ясно е, че е нарушил договорното си зад-ие и наемодат. ще може да развали дог.за наем. Може да претендира и вредите.
Съпоставка м/у наема и пренаемането –
1. И двата договора имат за предмет една и съща вещ или част от нея.
2. Едно и също лице е страна и по двата договора, но с тази разлика, че при наема, то има качеството на наемател, а при договора за пренаемане – на пренаемодател.
3. Дог.за наем е предпоставка да се сключи съглашението за пренаемане. Липсата на дог.за наем или неговата нищожност води и до нищожност на пренаемането.
4. При дог.за пренаемане е невъзможно пренаемодателят да предостави на пренаемателя повече права, отколкото това е уговорено в договора за наем. Подобна уговорка би била нищожна.
70. Заем за послужване и заем за потребление. (чл.243 – 249)
І. Заем за послужване - и двата дог. имат разл. предм. и структ., к/о налага отделното им разгл.
Опред. – дог.,с к/о едно лице (заемодател) предоставя безвъзм. на др. лице (заемател) определена вещ за временно ползване, к/о заемателят се задължава да върне на уговор. срок или след уговор. ползване (чл.243).
Реален дог. – за валидното скл.на дог.за заем естествено е необх. страните да постигнат съгласие: заемодателят да се съгласи (а не задължи) да предостави безвъзм. определена вещ за временно ползване на заемателя, а той от своя стр.да се задължи да му я върне след ползване. Но това само не е достатъчно. То дори няма правно релев. д-ия на предв.дог.(чл.19) (така както предв.дог. (обещание) за дарение е лишен от всякакво пр.д-ие,така е лишено и обещ.да се предостави безв.на друг опр.вещ за временно ползв..,т.е. стимулът за обещ. е чисто морален).Необх. е уговореното предоставяне да бъде факт.осъщ. - вещта да бъде предадена.
Дог.за заем следователно поражда пр.връзка едва с предаването възоснова на постигнато съгласие. В това се състои и разл.м/у дог.за заем и наем (заемът е реален,наемът – конс.). Наемодателят се задължава да предостави една вещ за временно ползване, а заемодателят обратно – вече е предоставил тази вещ, а не се задължава да направи това в бъдеще.
Безвъзм.дог. – чл.243 изрично го подчертава. Заемодателят услужва с вещта си и нищо не получава с/у ползването. Не би могъл да бъде възмезд.,т.к. ако получи плащане ще е налице наем. По това се различават.
Реален и безвъзмезден е и договорът за влог – но се сключва винаги в интерес на К – на влогодателя. Обратно – заемът ползва само заемателя – длъжника. Влогоприемателят по начало не може да използва вложената вещ,а е длъжен само да я пази; замеателят също е длъжен да пази чуждата вещ, но има право да я използва. Това не се променя дори когато на влогоприем. е позволено да използва вещта, която безвъзм.пази.
Безвъзмезден договор е и дарението – дарителят жертва нещо от имуществото си в полза на дарения. Заемодателят обаче, нищо не жертва от имуществото си.
Освен това заемът за послужване нито е безсрочен, нито поражда някакво трансл.(вещно) д-ие.
Едностранен дог. – пораждат се задължения само за едната страна – заемателя (да пази и да я върне). Предаването не е зад-ие, а съгласие, предаването е елем.от ФС по договора за заем.
За заемодателя могат да възникнат и зад-ия(несъв.двустр.дог.),но те не възн.от дог. а от други обст.:
- чл.245,ал.1,изр.2 – за заплащане на извънредни разходи, к/о заемателят е направил за вещта;
- чл.247 – дължи обезщ.за вредите, прич.от скрити недост. на заетата вещ, ако предвар.не ги е съобщил.
Прилики – все пак дог.за заем е симбиоза м/у наема(предоставяне на вещ за ползв.) и дарението(безв.).
Сключване на дог. – страни – могат да бъдат всички гражд.пр. субекти. Някои вещи се дават в заем за послужване и на непълнолетни, а дори и на малолетни – напр.книги от библиотеки.
Предмет – както движими, така и недв. (напр.деца след пълнол. продължават да живеят в жилищ. на родит. си), но само индивидуално определени вещи (непотребими) – които не изчезват при ползването им. Има изключения – когато потребими вещи се уговорят да се ползват като непотребими (фасул за изложба).
Не винаги е необходимо заемодателят да е собственик на заетата вещ. Библиот.могат да преотстъпват на друг ползването от книги, които сами са заели от други библиотеки.
Неформален дог. – щом се постигне съгл.по неговите клаузи, последвано от предаване на заетата вещ. Законът не предвижда форма, следователно, може да се сключи във всички възможни форми.
Права и зад-ия на заемателя – право на заемателя е да използва вещта. Задължен е да пази и върне в.
а)ползв. и пазене –зак.предписва заемателя да си служи със заетата вещ само съобразно уговор. ползв.,а ког.ползв.не е угов.– съобр.нейното предназн. Няма пр.да събира плод.на вещта,освен ако противно е угов.
Заемат.тр.да полага гр.на добър стоп.Длъжен е да посреща необх.разх.за поддържане, запазване и използване на вещта, както и да съобщава на заемодат.за повредите и посег., извърш.от трети лица в/у нея.
Законът забранява да се отстъпва заетата вещ за ползв.от друг,защ.се прави с оглед на личността.
б)връщане – тр.да върне вещта при изтичане на угов.срок или след угов.ползване в добро състояние (до доказване на противното се счита,че е приел вещта в добро съст.). За нормалното похабяване на вещта заемат. не е отговорен. Заедно с вещта тр.да бъдат върнати и всички нейни плодове,т.к.по начало принадл.на собств.
Зад-ия на заемодателя – той прави услуга като дава вещта си и би трябв.да няма зад-ия.Все пак той е длъжен да търпи ползв.,к/о е разрешил.Задължен е и за извънр.разх.и да съобщава за недост.(чл.245 и 247).
Прекратяване – а) с изтичане на угов.срок или след завършване на ползването, за к/о е била дадена.
б) предсрочно прекратяване: -с погиването на заетата вещ;
-ако заемодателят се нуждае неотложно от вещта поради непредвиден случай;
-ако заемателят си служи с нея по начин,несъобр.с угов.или с предназн.й или не полага гр.на д.стоп.
-заемодат.може да иска вещта си и ког.заемателят почине.Заемните отн-ия не се продълж.от наследн.
в)заем без срок – заемод.винаги може да иска вещта си обратно,ако не е угов.срок или не е опред.целта.
ІІ. Заем за потребление – чл.240 – дог., с който „заемодателят предава в собств-ст на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетите суми или вещи от същия вид, количество и качество”.
Заемът за потр.е най-видният представител м/у т.нар. кредитни сделки (обикновено биват обезпечавани лично или реално).
Реален договор – счита се скл. не в момента, когато м/у страните е постигнато съгласие едната да заеме, а др.да получи в заем пари или заместими вещи, а едва когато възосн. на това съгл.те бъдат предадени.
В случаите обаче, ког. съгласието предхожда предаването, дог. възниква сукцесивно (и транслативно) – ФС е завършен едва с предаването (напр.вложената сума да се счита заета от влогоприемат.)
Консенсуален е обаче дог., с който някой се задължава да даде заем – „обещава заем”. По своята правна същност този дог.е предвар.дог. за заем.
Консенсуален дог. е и банковия кредит, който е търг.сделка и по смисъла на ТЗ е формален - писмен.
Транслативно д-ие на дог.за заем – чл.240 парите и заместимите вещи преминават в собств-ст на заемателя със скл.на договора. Естеството на предмета на заема (потребими вещи) налага те да бъдат прехвърлени в собственост. Преминават в собств-ст дори и ако не се принадлежали на заемодателят, стига само той да е бил добросъвестен при получаването им (чл.78 ЗС) – с тях той се разпорежда като собственик.
Предмет – пари или заместими вещи (потребими)– само те имат св-вото да се заместват,т.е. едно количество от тях с опр. качество да замести друго количество от същото кач. и вид.
Неформален дог – валидността не е обусловена от спазването на някаква форма. Простото съгласие, последвано от предаване, е достатъчно за действителността на договора. Писмената форма обаче ще е необходима за доказване на сключването на договор за заем за над 1000 лв., т.к. съгл. ГПК не се допускат свидетелски показания за установяване на договори със ст-ст над 1000 лв.
Едностранен дог. – възникват зад-ия само за заемателя, който е длъжен да върне заетите му пари или заместими вещи. Заемодателят има право да иска само тяхното връщане.
Безвъзмезден дог. –по начало е безвъзмезден,т.е. предполага се, че на заемодателя не се дължи възнагр.
Възмезден дог – когато бъде уговорено, че заемодателят ще получи възнаграждение за отпуснатия заем. Това възнаграждение се нарича лихва. Нейният размер се определя от това какъв е размерът на отпуснатия заем, времето за който е уговорен и уговореният лихвен процент. Лихвите тр.да бъдат уговорени писмено (условие за действителност). В противен случ.не възниква зад-ие за тяхното плащане. Формата не е необх.за действ. на зад-ието за лихва, когато заемът се дава от банка. Лихвата не придава двустр.на дог.
Задължения на заемателя – задължен е да върне вещ от рода и качеството на заетата и в количество, еднакво със заетото. Ако се е задължил да върне друго ще е налице продажба или замяна.
Длъжен е да върне на уговорения срок, а ако такъв не е бил уговорен – в течение на 1 месец от поканата на заемодателя. Заемателят има право да върне заетото предсрочно и може да приспадне лихвите от деня на плащането до срока, ако паричното му задължение е лихвоносно и той е предплатил лихвите.
Задължения на заемодателя – в/у него не тежи никакво зад-ие. Все пак той отговаря за вредите, причинени на заемателя от скритите недост.на заетата вещ, ако умишлено или небрежно не ги е съобщил на заемателя. Тези зад-ия не произтичат от самия дог. В тези случай дог. се превръща в несъвършено двустр.
71. Влог. Понятие. Видове.
Обикновен влог - С дог. за влог влогоприемателят поема зад-ие да пази безвъзм. или с/у заплащане предадената му от влогодателя движима вещ и да я върне на уговорения срок или при първо поискване.
Предмет – могат да бъдат само индивид. определени движ. вещи – заместими или незаместими (опр. картина, определени 100 чувала ориз). Това следва от естеството на зад-ието на влогоприемателя: той е длъжен да върне именно тази вещ, к/о е приел на хранение, а не друга (в прот.случай ще имаме неправ. влог).
Не могат да бъдат предм.на влог недв. вещи,т.к. дог., с който някой се зад.да пази недв.имот е труд. дог.
Реален дог. – за валидността на дог.е необх. страните да постигнат съгласие, но това не е достатъчно за да се счита дог.за сключен. То може да има най-много значението на предвар.дог. за влог.
Сключен е едва когато влаганата вещ се предаде на влогоприемателя за пазене възоснова на постигнатото от страните съгласие. Освен това влогоприем. се задължава да пази една движ.вещ и да я върне. Т.е. той не би могъл да изпълни това свое зад-ие, ако не получи вещта, която ще пази.
Едностранен дог. – възникват зад-ия само за влогоприемателя, който е длъжен да пази поверената му вещ и да я върне. Влогодателят няма никакви зад-ия. Има само право да иска да му бъде върната вещта.
Несъвършено двустр. - но и при влога могат да възникнат зад-ия в тежест на влогодателя, напр.зад-ие да понесе разноските по пазенето на вещта или да плати уговореното възнаграждение.
Безвъзмезден дог. – по начало е безв. Влогоприемателят услужва на влогодателят, като пази вещта му.
Възмезден и двустранен - може да се уговори възнаграждение.
Възмездността или безвъзм. е от значение 1)за да се опр.в какъв размер влогоприем.има право на иска заплащане на разноските си и 2)за да се види дали страните разполагат с правата по чл.87 и чл.88.
Самостоятелен дог. – тъй като пазенето е основното зад-ие, то е изключително и главно. Често зад-ието за пазене е рефлексно и допълн.зад-ие – напр. продав.пази вещта, к/о е продал, докато купув.я получи; купувачът пази вещта, която отказва да приеме поради недост.; залогопр.заложената вещ, която държи и т.н.
Неформален дог. - валидността не е обусловена от спазването на някаква форма. Простото съгласие, последвано от предаване, е достатъчно за действителността на договора. Писмената форма обаче ще е необходима за доказване на сключването на договор за влог за над 1000 лв., т.к. съгл. ГПК не се допускат свидетелски показания за установяване на договори със ст-ст над 1000 лв (не е така при необх.влог).
Задължение за пазене – това главно зад-ие тр.да се изпълни с грижата на добър стопанин.
а)влогоприем.се е задължил да пази чужда вещ,т.е. задължил се е да й отреди подходящо място, където да остане до нейното вдигане и да извърши всичко необходимо за съхраняването й.
б)влогоприем.се е задълж.да пази чужда вещ. Той е длъжен да го изпълни лично.На него е гласувано доверие. Дог.за влог създава следователно за влогоприем.едно зад-ие – за лично незаместимо действие.
в)влогоприем. не може да я използва за свои цели и нужди,освен ако влогодат.се е съгл.за противното или използването на вещта е необх. за нейното съхранение (трениране на кон за езда) или не би я повредило.
Ако е използвал чуждата вещ без позволение влогоприемателят дължи обезщетение освен за вредите, които виновно е причинил, но и „за вредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря”. Той отговаря и за вреди,к/о се дължат на случ.събитие.
г) длъжен е да я пази до изтичане на уговорения за това срок. Ако такъв срок не е бил уговорен, влогопр. може да се освободи от зад-ието си, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок.
Влогопр.тр.да пази вещта и след изтичане на уг.срок, т.е.зад-ието не отпада автомат.с изтичане на срок. Намалява се само грижата, която тр.да полага – вместо на добър стопанин, отговаря след срока, само ако вещта, която е погинала или се е повредила е следствие на негово умишлено или грубо небрежно поведение.
Може да поиска от РС разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената сума ще се заплатят неговите вземания, а остатъкът тр.да бъде вложен в банка на името на влогодателя.
Задължение за връщане – длъжен е да върне вложената вещ, която е приел да пази (дог.за влог поради това няма трансл.д-ие). Дължи обезщ.,ако не върне вложените вещи, к/о може и да надминава тяхната ст-ст.
а)той е длъжен да я върне заедно с плодовете й –напр.заедно с лихв. на дадените за пазене облигации.
б)дл.е да я върне,ког.тя му бъде поискана от влогод,дори и ако е уг.,че влога ще продължи опр.време. Това е така, т.к. дог.за влог се скл. в интерес на влогодателя.
в)влогопр.е дл.да върне влож.вещ на разноски на влогод., там, където тя е трябвало да бъде пазена.
г)с/у влогопр., който отказва да върне вложената вещ влогод.разполага с два иска, за да си я възвърне:
- ревандикационен иск (вещен)
- облигационен иск, произтичащ от договора за влог.
Ако предяви първия иск ще тр.да доказва правото си на собств-ст в/у вложената вещ. Затова този, който е дал във влог чужда вещ, ще тр.да се задоволи само с втория (облигац.) иск.
Зад-ия на влогодателя – влогът е едностр.дог.По начало от него не възн.зад-ия за влогод.И все пак:
а) длъжен е да заплати извънредните разх. за запазване на вещта, ако те са били необх.и неотложни, а когато дог. е безвъзмезден – и обикновените разноски.
б) дл. е да изпълни зад-ията, к/о влогоприем. е поел с оглед да запази вещта,респ.да обезпечи тяхното изп-ие. Тук ще се приложат правилата на чл.60,61.
в) тр.да обезщети влогопр.за вредите и извърш.разноски, причинени от скрити недостатъци., ако влогоприем. не ги е знаел. Това означава, че влогод. тр.да уведоми влогопр. за известните му недост.
г) влогодателят тр.да плати на влогопр. възнаграждение, ако такова е уговорено. Възнагр.обикновено се дължи в пари, без да е изключена възм-стта да бъде уговорено в друга престация
д) влогодателят е длъжен да приеме вложената вещ обратно след изтичане на угов.срок,респ.след изтичане на срока, определен от влогоприемателя,ако не е бил уговорен предварително.
За претенциите си по а),в) и г) влогопр.има право да задържи вложената вещ (чл.91).
Неправилен влог – при влога на заместими (родови) вещи, особено пари, това би означавало имобилизиране на тези блага,т.е. изваждането им от обращение. Очевидно това е икон.вредно. Затова често страните уговарят, че няма да оставят неизползвани тези блага.
За да стане това, те се съгласяват собст-стта в/у замест.(родовите) вещи, вкл.парите, да премине в/у влогоприемателя. Така той придобива право на разпореждане в/у въпросните вещи и се задължава да върне по-късно „вещи от същия вид, колич.и качество”. Влогодателят заменя качеството си на собств. с това на К.
Непр.влог прилича твърде много на заема,без да е заем. Всяка от страните окачествява различно тази сделка поради разл. стопански интерес, който има от нея. Така напр. банката, която става собственик на вложените у нея пари и има право да ги използва, вижда в тази операция един заем. Нейният контрахент обаче, не смята, че е дал пари в заем, а за пазене. В същата операция той вижда една влогова сделка. Именно за това законът държи сметка за различните стоп.функции на сделката.
В чл.257,ал.2 той обявява, че към неправилния влог (към сделката заем-влог) ще се прилагат правилата на заема. Затова не влогодателя ще дължи възнаграждение на банката за пазене на парите му, а обратно, банката ще му дължи лихви за предоставените й пари. Тя е заемателят.
Прекалено би било обаче правилата за заема да се приложат без всякаква резерва. Биха се увредили интересите на вложителите. Поради това се налага правилата относно заема да се съчетаят донякъде с тези на влога. За влогодателя напр.е от съществено значение да може да разполага предсрочно с влога си. Това право му признава чл.252. ако го признаем за обикновен заемодател, бихме му отнели възможността предсрочно да търси връщане на заетата сума. Следователно тр.да се приеме, че за вложителя сделката е влог, и да му признаем правото по чл.252 при разумно съчетаване правилата за заема с тези за влога.
Типични сделки заем-влог са банковите влогове (по ТЗ) и влоговете по разплащателните и текущите сметки. Толкова типични, че чл.257, ал.3 счита всеки влог в банка или спестовна каза за уговорен като заем-влог, т.е. като неправилен влог с всички следващи от това изложени тук последици. (вж.уч. стр.294).
Необходим влог – един влог може да е необходим. Някое бедствие – пожар, наводнение, земетресение, военни д-ия, злополука или друго някое изкл.събитие – може да го е наложило. Скл.при такива условие влог не може да се подчинява на обикновените условия за доказване. При такава обстановка хората не съставят писмени документи за скл.дог. Затова всички доказателства са допустими за установяването му. Напр. за товари, разтоварени от кораби, претърпели злополука, предвидените такси за пазене не се събират.
Така е и когато вещта се предава на служител при посещение в театър, ресторант, клуб. В този случай също не се съставя писмен документ. Влогът е направен с предаването на вещта и неговото установяване не се нуждае от писмени доказателства.
Обикновено на посетителя на театъра се дава един знак с номер, с/у представянето на който му се връща вложеното (дрехите). Знакът го легитимира да иска връщането и влогоприемателят (театърът) е длъжен да върне вложеното с/у знака. Но този знак не е ценна книга на приносител. Влогоприем. може при съмнение да провери дали искащият влога е правомерният притежател на вещта. Знакът е само легитимационен.
Дог. за необх.влог се скл.със съгласието на влогодателя и влогоприемателя. Обособяването на необх- влог като разновидност на обикновения влог има важно практическо значение, свързнано с доказателствата допустими в евентуален гражд.процес. Ограниченията за недопустимост на свид.показания тук не важат.
72. Договор за ГД. Обща характеристика. Отграничения. Сключване. Страни.
Чл.357 „С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята д-ст за постигане на една обща цел”.
Всеки участник в договора се задължава да насочи ср-вата и усилията си за постигането на една обща цел. По този начин всички участници съчетават зад-ията си около общата цел. Заради общата цел, общия интерес, те се наричат „съдружници” (а не страни) по договора и правата и зад-ията им са еднакви, т.е. този дог.може да се нарече „многостранен”. Т.е. за тях не възникват насрещни зад-ия, както е характерно за синалагматичните (двустр.) дог. Техните волеизявления не са с/уположни, а са насочени към постигане на една обща цел. Макар и паралелни, зад-ията им далеч напред се сливат в една точка – целта на ГД.
На второ място целта, която си поставят съдружниците е стопанска, а не идеална, която тр.да се разбира в по-широк смисъл (създаване материална база за удовл.на матер. и култ.нужди – клуб, търг.дом).
За постигане на общата цел съдружниците могат да уговорят (трябва по-скоро) и вноски в пари или в други имоти, които стават обща собственост на съдружниците.
Всичко, което е придобито от дружеството е обща собств-ст на съдружниците, като се счита, че дяловете им са равни, освен ако не е уговорено друго. Всеки съдружник може да иска своя дял само при излизане от дружеството или прекратяването му.
Този учредителен акт (чл.357) е неформален от гледище на ГП (с постигане на съгласие м/у съдр.). Той не подлежи на вписване., но от гледище на финанс.(публ.) право – подлежи на вписване.
Но с оглед на цивилистите договора е писмен. Образуването става след като съдружниците скл.дог. за ГД и оформят в писмена форма договора.
Страните могат да бъдат ФЛ и ЮЛ. ФЛ – да са пълнолетни и дееспособни, защото в техните пр.и зад-ия се включват и правото да управляват и представляват дружеството.
Дружеството не е ЮЛ, не е самостоятелен субект на права и зад-ия, а имаме права и зад-ия на самите съдружници (всеки съдружник има едновременно права и зад-ия). Дружественият договор е създал само м/у тях вътрешно единство. Сделки с трети лица не сключва дружеството, а отделния съдружник. Претенции се предявяват не от и с/у дружеството, а от и с/у съдружниците.
Отграничения:
а) ГД се отличава от съсобствеността – при съсобств.няколко лица могат да ползват една определена вещ. При ГД – обединяват се усилията и ср-вата на няколко лица за постигане на определена стоп.цел.
б) ГД и кооперациите – кооп.са ЮЛ (с изкл.на ЖСК) – те са търговци, възникват в р-ат на смесен ФС – след вписване в кооперат.регистър в окръжния съд. Кооперациите имат свое имущество, структура, органи, а членовете им отговарят до размера на записаната дялова вноска.
Докато съдр.в ГД са неограничено отговорни за зад-ията, защото те самите са носители на пр.и зад-ия.
в) ГД и търговско друж. - търг.др. може да бъде ЕАД, ЕООД, а ГД не може да бъде еднолично – за учредяването му са нужни поне две лица.
Търг.др.се образуват за извършване на търг.д-ст, а ГД може да извършва не само търг.д-ст, а да осъщ.и др.д-ст (стоп.д-ст е по-широко понятие от търг.д-ст).
При търг.др. вписването на реш.на съда при учредяването му има конститутивно д-ие и се обнародва в ДВ. ГД се счита за учредено от момента на постигане на съгласие м/у съдружниците.
г) ГД и консорциум – съгл. ТЗ търговците могат да се обединяват в търг.друж. и гражд.дружества. В тези граждански дружества обаче, съдружници са само търговци, целта е само търг.д-ст. Този вид гр.друж.се наричат консорциуми и се прилагат правилата и разпоредбите на ЗЗД.
73. Права и зад-ия на участниците в ГД. Управление. Представителство.
Друж.дог.поражда пр.и зад-ия за отделните съдружници. Съдърж. на тези пр.и зад-ия е поначало еднакво за всички съдружници, защ.обща е целта на друж.дог. – постигане на един общ р-ат с общи усилия.
Задължения:
Вноски – друж.дог. може да предвижда, че за постигане на общата цел съдружниците ще направят вноска в пари, платима веднага или на периоди от време, или в други имоти. Предполага се, че тези вноски са равни. Но те могат да бъдат и нееднакви – различни по вид и стойност.
а) внесените от съдружниците пари, заместими или потребими вещи, преминават в обща собственост на всички съдружници. Всички те стават собственици на същите. В известен смисъл се счита, че заместимите и потребимите вещи са продадени на съдружниците. Затова и съдружникът, който ги е внесъл, отговаря като продавач в случай, че внесените вещи имат недостатъци или съдружниците претърпят съдебно отстранение.
б) всички др.внесени от съдр.вещи се считат внесени за общо ползване, ако друго не е било уговорено. На съдружника-собственик не се плаща никакво възнагр.с/у това общо ползване, защ.той не е дал вещите под наем на съдружниците си. Но той отг.пред тях като наемодател в случай, че внесените от него вещи се окажат с недостатъци или съдружниците му бъдат съд.отстранени от тези вещи.
Така образуваният дружествен имот не принадлежи на дружеството, к/о юридически не съществува като отделен правен субект. Отделните съдр.са или съсобственици на внесените или впоследствие придобити дружествени вещи, или са ползватели, или са кредитори. Тази тяхна „общност” се различава от обикновената съсобственическа общност. Това пречи на съдружниците да разполагат със своя дял в общото имущество, да прихващат свое вземане спрямо един от съдружниците към дела му в общия имот, да искат своя дял от общата собственост, докато са още съдружници, респективно докато трае дружеството.
Доверие – скл.се м/у лица, к/о взаимно си имат доверие.Той е догвоор intuiti personae.
Дейност – всеки съдр.е длъжен по един или др.начин да сътрудничи за постигане на общата стоп. цел.
Управление – понеже е длъжен да сътрудничи, всеки съдружник има правото и зад-ието да се грижи за общите работи,т.е. за всяка дружествена работа е необходимо съгласието на всеки един от съдружниците (освен ако друж.дог. предвижда това да стане с мнозинство на гласовете). Законът признава на всеки съдружник право на един глас, без оглед на размера на вноската му.
Поначало всеки съдр.има право да управлява. Всеки може да скл.сделка за сметка на дружеството. Счита се, че съдружниците са си дали взаимно власт да управляват един за друг. Но и „в този случай”(когато всички имат упр.власт), всеки от останалите съдружници може да се противопостави на възнамеряваните сделки на другите съдружници. Това решава мнозинството.
Дог.може да предвиди,че управл.ще принадлежи само на един от съдружн.,а др.ще сътрудничат по друг начин за постигане на общата цел. В този случ., останалите съдружници няма да могат да се противопоставят на възнамеряваните от управляващия сделки, стига да е доброс.Иначе може да се иска прекратяване.
Добър стопанин – всеки от съдружниците трябва да действа с грижата на добър стопанин.
Прехвърляне – никой не може да пръхв.своя дял в друж.на трето лице,т.к. дог.се скл.с оглед личността. Т.е.всяко отчужд.на дял и всяко заместване на съдр.от др.лице не може да стане без съгл.на останалите съдр.
Дългове – пр.и зад-ията се поделят м/у съдружниците. Такава подялба настъпва м/у тях и ког.съдружникът е действал от свое име и за сметка на всички и не е разполагал с пълномощно от съдружниците си, което да го легитимира пред третите лица, с които договаря. Всеки съдружник е задължен пред онзи, който е сключил сделката, да поеме съответната част от дълга.
Права.
1) обща собственост – внесените от съдр. пари, заместими и потребими вещи стават обща собств-ст на всички съдружници.Те стават обща собст-ст по силата на друж.дог.и последвалата тяхна индивидуализация.
Обща собственост стават и други незаместими вещи, движими или недвижими, внесени от съдружниците, ако така е било уговорено – недвиж.след съответното им прехвърляне по нотариален ред в/у др. съдружници. Освен това всичко придобито от д-стта на дружеството се включва в „дружествения имот” и става общо на съдружниците. Всеки съдружник има в тази обща собственост еднакви права,ако др.не е угов.
2) в печалбата, и в загубата съдружникът участва съразмерно със своя дял,ако не е уговорено друго. Забран.е да се уговаря, че някой съдр.няма да участва в печ.или заг.Такова „лъвско”друж. е недействително.
3) разноски – всеки съдружник има право да иска разноскит, които е направил, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи. Върху тези разноски той има пр.на лихва.
4) Всеки съдр.при прекратяване на ГД може да иска да му се върне имота, чийто собственик е.
74. Прекратяване на ГД. Основания и последици.
Съгл.чл.363 дружеството се прекратява:
1) Когато се постигне стопанската цел, за к/о е съставено или ако постигането й стане невъзможно.
2) Когато изтече рокът, за който дружеството е образувано. Ако няма опред.срок – с предизвестие от един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време, щом не е било предвидено, че дружеството ще продължи м/у останалите съдружници.
3) Със смъртта или поставянето под запрещение на един от съдружниците, стига да не е било уговорено, че дружеството ще продължи с наследниците на починалия съдружник.
4) По реш.на съда, ако има основателни причини за това и дружеството е образувано с опред.срок.
І. Общи основания за прекратяване на дружество:
а) при постигане на целта, за която е създадено дружеството;
б) обективната невъзможност за изпълнение на целите, за които е създадено дружеството;
в) с изтичането на определения срок, за който е било образувано дуржеството.
ІІ. Специален способ за прекратяване на дружество с определен срок – става по съдебен ред. Съдът тр.да бъде сезиран с конститутивен иск от съдружник. С този иск съдр.упражнява свое субективно потестативно право. Съдружникът тр.да има основателни причини (най-често причината е виновно поведение на един или няколко съдружници; обективни причини – обект.невъзм.на един или няколко съдр. да изпълняват своите зад-ия; когато дружеството извършва стоп.д-ст или сключва сделки, които нарушават императивни законови разпоредби).
ІІІ. Специално основание за прекратяване дружество с неопределен срок – чрез предизвестие на един от съдружниците направено добросъвестно и в подходящото време. Предизвестието по своято същност е едностранно волеизявление, едностранна правна сделка, чрез която съдружникът упражнява свое потестативно правопрекратяващо (перемпторно) субективно право. По подобие на разваляне на синалагматичния договор по реда на чл.87 следва да се приеме, че това волеизавление би трябвало да се направи в писмена форма и за да породи д-ие би следвало да бъде получено от всички съдружници.
Основанието е относително, защ.то води до прекратяване, само ако не е угов.,че то ще продължи своята д-ст с останалите съдр.Тази уговорка тр.да е направена преди волеизявл.на съдр. за прекр.на дружеството.
ІV. Други основания за прекратяване без оглед на това дали е създадено със или без срок:
а) при смърт на съдружника – т.к.друж.е създадено с оглед личните кач.на съдр.,правото на участие по правило не може да бъде наследено, освен ако друго не е било уговорено.
б) при поставянето под запрещение (пълно или частично) на съдружник – физическо лице.
Тези две основания са относителни, защ.разпоредбата е диспозитивна,т.е. друж.може да продължи в намален състав, стига това да е било уговорено преди настъпването на смъртта (съответно прекратяване на ЮЛ) или поставянето под запр. Дружеството обаче, тр.да остане с поне двама участника.
в) прекратяване на ЮЛ – съдружник – различни са основанията: прекрат.поради ликвидация или поради преустройство (при отделяне и разделяне; при сливане и вливане не се стига до прекратяване).
V. Прекратяване участието на съдр., без това да води до прекратяване на дружеството – основанията са доброволното напускане на дружеството или изключването на съдружник, стига тези възможности да са предвидени в дружеств. дог. Добров.напускане може да стане ч/з прехвърл.
VІ. След прекратяване на дружеството за съдружниците възникват следните права:
а) в случаите, в к/о съдружник е внесъл в съсобственост или за ползване недв. вещ, той има право да получи вещта или, ако това му бъде отказано, да предяви иск за собств. (ревандикация).
б)ако е внесъл замест. или потребими вещи, ценни кн. или др.права той има само паричен дял.
в) в паричния дял на съдружника се вкл. и част от печалбата, която съответства на направената от него вноска, след приспадането на разх.,както и зад-ията на съдружника към останалите съдр.
Последици – след като друж.бъде прекратено, е необходимо общата собств-ст м/у съдр.да бъде ликвидирана. А това ще стане ч/з дялба. Т.к. „дружественият имот” е особена общност поради обвързаността й с дружествената обща стоп.цел, съдружниците не могат да искат подялба на тази общност, докато дружеството съществува. Но с прекратяването му общността не е вече неделима поради особеното й предназначение. Ето защо може да бъде ликвидирана чрез делба.
75. Спогодба.
С дог.за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или пък избягват един възможен спор като си правят взаимни отстъпки.
Дог.за спогодба е:
Двустранен – страните си правят взаимни отстъпки, поемат някакви задължения един към друг или се отказват от права, които се погасяват. Страните по дог. могат да бъдат повече от две лица.
Каузален – целта е да се внесе безспорност в отношенията между страните.
Консенсуален и възмезден – при съвпадане волеизявленията на страните се уговаря и изгодата, отстъпката на всяка от страните.
По принцип няма изискване за спазване на някаква форма (неформален), но ако се прехвърлят права, т.е. предмета на договора, изисква се определена форма, напр.при недв.имот или движ.вещи, то тогава тр.да бъде в съответната изискуема форма.
Спогодбата се различава от:
- опрощаването – при него се погасява опред.зад-ие, а при спогодбата има промяна във взаимни отстъпки и за двете страни. Опрощаването може да се извършва с дарствени намерения, да е безвъзмездно, а спогодбата е възмездна.
Спогодба в/у непозволен договор е нищожна, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност. Тази уредба е императивна, т.к.такава спогодба няма предмет.
С взаимните отстъпки могат да се създадат, погасят или изменят и правоотношения, които не са били предмет на спора, а прехвърлянето на тези права се извършва в изискуемата за това форма.
Страни по спогодбата са лица, които могат да поемат съответни зад-ия или са упълномощени да се разпореждат.
С договора се правят отстъпки, които се изразяват в уточнение на размера. Договорът има д-ие само занапред, в бъдеще време. Договорът има променящо конститутивно д-ие.
Спогодба, която е сключена възоснова на документи, които по-късно са признати за лъжовни, е унищожаема.
Съдебното определение се ползва с изпълнителна сила или със силата на съдебно решение.
76. Договор за поръчка. Обща характеристика. Страни. Сключване.
Чл.280 „С договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния (правни) действия”.
Страни по дог.за поръчка за довереник и доверител.
Консенсуален дог. – счита се скл.от момента, в който довереникът (мандатарят) се съгласи да извърши това, което доверителят (мандантът) му предлага да извърши за негова сметка.
Неформален дог. – за неговата валидност не се изисква никаква форма.
Предмет – д-ията, к/о доверителят е поръчал и довереникът се е задължил да извърши, съставляват предмет на зад-ието му. С дог.за поръчка довереникът се задължава само за извършването на правни д-ия. Той се задължава да сключи от свое име, но за сметка на доверителя си поръчаната или поръчаните му правни сделки – едностранни или двустранни (договори);да скл.дог.за продажба, за наем, за заем и пр. При извършването на тези правни д-ия е възможно да се извършат и фактически д-ия, но те не са главното.
Правните д-ия, к/о довереникът се задължава да извърши, могат да бъдат общо или единично посочени. В първия случай мандатът е общ, във втория – частен. Частният мандат дава на довереника право да извърши само поръчаната или поръчаните му сделки.
Има правни сделки, чието скл.не може да се възлага на друг. Не може напр.да се осиновява, нито да се вст. в брак за чужда сметка. Предмет на поръчката не могат да бъдат и непозволените д-ия или тези, които по една или друга причина биха били нищожни. Напр.съдия, на когото е забранено да купи къщата, спорът по която решава, не може да поръча на друг да я купи за негова с/ка.
Довереникът тр.да изпълни задължението си лично. Не му е позволено да възлага на друг изп-ието на това свое зад-ие, защ.поръчката е дог. intuito personae. Зад-ието е за лична незам. прест.
Довереникът не получава по принцип никакво възнаграждение за сключените от него в чужд интерес правни сделки. Догов.за поръчка е поначало безвъзмезден договор, но може и възмезден.
Едностранен дог. – по начало възниква зад-ие само за довереника да извърши поръчаните му пр.д-ия. Но може да се превърне в несъв.двустр. ако се предвижда зад-ие и за доверителя (възнагр.).
При дог.за поръчка има 3 сделки:
1) Учредителна – двете страни се съгласяват едната от тях (довереника) да извърши опр.пр.д-ия (да се закупи опр.стока или да се продадат и т.н.). Скл. се м/у доверителя и довереника.
2) Изпълнителна – извършване на всичко онова, което в учредителната сделка е посочено. Скл. се м/у довереника и трето лице.
3) Отчетна – след като извършва пр.д-ия за чужда с/ка,е ясно, че довереника тр.да даде отчет за извърш. Тр.да представи с/ка подкрепена с доказателства за всичко,к/о е получил или изразходвал. Имаме поръчка за придобиване и прехвърляне на права ч/з отчетна сделка м/у довер.и доверителя.
77. Д-ие на договора за поръчка. Зад-ия на довереника. Прекр.на поръчката. Осн. и посл.
Зад-ия на довереника.
1) Зад-ие за изп-ие – той е длъжен да извърши възложените му пр.д-ия с грижата на добър стоп. съгласно дадените му нареждания.
а) длъжен е да извърши лично поръчаното му д-ие и не може да предовери на друг, освен ако е овластен за това или ако това предоверяване е станало необходимо за запазване на интересите на доверителя и от неизвършването на д-ието биха възникнали вреди за него. За всеки случай довереникът отговаря за д-ията на заместника си като за свои д-ия, ако е нямал право да се замества;а ако е имал това право – само ако е лошо избрал заместника си.
б)не може да се отклонява от дадените му нареждания, респ. от това, което нормално се извършва при дадена обстановка, освен ако отклоняването е станало необх. за запазване интересите на доверителя и не е било възможно д асе вземе съгласието му. В противен случ.отговаря за вредите, които доверителят претърпява, последният може да не признае сделката за извършена за негова с/ка.
2) Уведомяване – длъжен е да уведоми доверителя си винаги, когато:
- е натоварил друг с изп-ието на поръчката,
- се е отклонил от дадените му нареждания и
- че е изпълнил поръчаното.
3) Отчет - след като извършва пр.д-ия за чужда с/ка,е ясно, че довереника тр.да даде отчет за извърш. Тр.да представи с/ка подкрепена с доказателства за всичко,к/о е получил или изразходвал.
4) Длъжен е да предаде на доверителя си всичко, което е получил във вр.с мандата – това, което самия доверител му е дал (остатък от авансираните му суми), и това, което е получил от трети лица, чрез изпълнението на мандата (цената на вещта на доверителя, която е продал).
а) в случаите, ког.той действа не само за сметка, но и от името на доверителя си като негов пълномощник, пр.и зад-ията по сделките му с трети лица „възникват направо за доверителя”. Всичко, придобито чрез сключените от довереника сделки, се счита и формално (по отн-ие на третите лица) придобито непосредствено от самия доверител.
б) друга е правната уредба, ако довереникът е действал от свое име. В такъв лучай формално (по отн-ие на третите лица), той е собственик на купеното, К по вземането и т.н. „Правата и зад-ията от сделки с трети лица възникват за него”. Но тези права в отношенията м/у довереника и доверителя се смятат за права на доверителя.
Налага се тези права да преминат в имущ. на доверителя, за да се считат и по отн-ие на третите лица за права на доверителя. За да стане това, довереникът е длъжен да извърши необходимата прехвърлителна сделка – да прехвърли на доверителя, която е купил за негова с/ка и т.н.
Зад-ия на доверителя – той е длъжен:
1) Да авансира дов. – при поисквате той е дл.да му даде необх.суми за изп-ието на мандата.
2) Да заплати разноските,к/о дов.е направил в изп-ие на поръчката,заедно с лихвите в/у тях.
3) Да плати вредите, к/о довереникът е претърпял във връзка с изп-ието на поръчката.
4) Да плати уговореното възнагр. – дължи се и ког.поръчката бъде оттеглена. Дълже се и съответно за извършената работа, ако изп-ието на поръчката е станало невъзможно.
5) Да поеме зад-ията, к/о довереникът е поел към трети лица в изп-ие на мандата.
Прекратяване на поръчката:
1. С изпълнението на поръчаното.
2. С оттегляне на поръчката от доверителя – това може да стане във всяко време, ако той загуби доверие у довереника. До узнаване на оттеглянето на поръчката тя е в сила, а така също са в сила и сключените до този момент сделки.
3. С отказ от довереника – ако отказът е неоснователен или несвоевременен дължи вредите.
4. Със смъртта или запрещаването на една от страните – т.к.зад-ието е за лична незам.прест.
5. При последващата невъзможност на изп-ието.
6. По взаимно съгласие.
Във всички случ.на прекр.довереникът тр.да даде отчет,а доверителя тр.да му заплати разн.
78. Отгран.на дог.за поръчка от упълномощ., комис.и спедиц.д., и перс.симул., израб.
І. От упълномощав. – упълномощ. не е дог., а едностр. сделка – пълномощникът няма зад-ия.
При мандата това, което довереникът е овластен да извърши за сметка на доверителя, той ще го извърши от свое име. Затова спрямо третите лица само довереникът придобива права и за него възникват зад-ия от сделките, които сключва с тях. Всъщност обаче, всички пр.и зад-ия, които по отношение на третите лица се считат придобити от довереника, са всъщност пр.и зад-ия на доверителя.
Няма да бъде така, ако се прибегне до упълномощаването – тогава довереника бива овластен от доверителя, действа като негов представител. Тогава при сделка,пр.и зад-ията настъпват директно за пъномощника.
Следователно пълномощието е отделна и самостоятелна правна сделка, която може да се прибави към едни мандатни отношения (към едни вече създадени отношения от дог.за поръчка) или да не се прибави към тях. Ако тя не се прибави, довереникът е само довереник – не и пълномощник. Но ако пълномощието се прибави към мандата, довереникът е още пълномощник – той действа не само за чужда сметка, но и от чуждо име. Довереникът придобива тази представителна власт по силата на едностранното изявление на този, който иска да бъде представляван.
Упълномощаването на довереника за скл.на договори, за които законът изисква особена форма, тр.да бъде дадено в същата форма. Тази форма е смекчена само, ако за договора, който довереникът тр.да сключва се изисква нотариална форма. В този случай упълномощаването следва да бъде извършено писмено с нотариално заверен подпис.
ІІ. От комисионен договор – търговска сделка. С него комисионерът се задължава с/у възнаграждение по поръчка на комитента (доверителя) да извърши от свое име и за негова сметка една или повече сделки, т.е. предмета е конкретно сключване на търг.сделка,а търг.сделки са само възмездни и двустр.
ІІІ. От спедиционен договор – с него спедиторът се задължава с/у възнаграждение да сключи от свое име и за сметка на доверителя договор за превоз. Тук предмета е ограничен – само за превоз. Двустранен и възмезден е. Търговска сделка по ТЗ.
ІV. От персонална симулация – подставено лице – някой, който се е съгласил да се използва името му, но да не участва в сделката. При подставени лица симулативните сделки са нищожни, става прикрита сделка с името на довереника.
V. От договора за изработка – той е двустранен, възмезден договор. При поръчката става въпрос само за извършване на правни сделки, а при договора за изработка се извършват фактически действия, нещо се изработва, има трудов резултат.
79. Неоснователно обогатяване. Обща х-ка. Понятие за основанието.
Съгласно нашето законодателство на никой не е позволено да се обогатява за чужда сметка. Всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго е длъжен да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на това, с което другия се е оказал обеднял (чл. 59).
І. Правно основание в договорното право – правилото, че никой не може да се обогатява без основание за чужда сметка важи най-напред в договорното право: този, който е получил заем се задължава да го върне възоснова на (едностранния) договор за заем; при двустранни договори – всяка от страните се задължава към другата страна да даде нещо, но и да получи нещо друго. В случай, че някоя от страните е дала нещо на другата, то даденото следва да й се върне, но договорно обвързаният не е длъжен да изпълни задължението си, ако в замяна не получава насрещно дължимото. В този случай изправната страна може да задържи своята престация и да упражни т.нар. възражение за неизпълнен договор. Ако не се стигне до споразумение се пристъпва към разваляне на договора, т.е. договорът отпада и ако някоя от страните е дала нещо на другата страна, то последната е длъжна да го върне, защото даденото е по договор с отпаднало основание, т.е. без основание и ако го задържи – ще е налице неоснователно обогатяване.
ІІ. Правно основание вън от договорното право – чл.59 – обеднелият може да заведе иск за неоснователно обогатяване – напр.на владелеца, който е строил в чужда земя – направеното подобрение тр.да му бъде заплатено, защото в противен случай собственикът на земята ще се е обогатил за негова сметка. В случая владелеца има с/у собственика иск за неоснователно обогат.
ІІІ. Предпоставки на иска за неосн.обогатяване – могат да се извлекат от чл.59.
1) Наличие на обедняване на ищеца – той има право да претендира само това, с което имуществото му е намалено, само това, с което е обеднял.
2) Наличие на обогатяване на ответника – когато имуществото му реално се е увеличило, но и когато благодарение дейността на ищеца е избегнал едно намаляване на имуществото си, като е спестил разходи, които при нормални условия би направил.
3) М/у обедняването на ищеца и обогат.на ответника тр.да същ. причинна връзка – само тогава искът е допустим, т.е. обогатяването да е станало за сметка на обедняването. По този начин се определя размера на ищцовата претенция – до размера на действителното обедняване и действителното обогатяване. Ответникът дължи да върне на ищеца само онова, с което се е обогатил, но до размера на обедняването.
4) Искът за неоснователно обогатяване е допустим само срещу този, който се е обогатил без основание.
5) Субсидиарност на иска – правото да се предяви иска за неосн.обог. възниква когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити. Или искът е допустим, когато няма друг договорен или деликтен иск, с помощта на който да се осъществи „изравняването”. Затова този иск е субсидиарен, помощен, допълнителен.
80. Връщане на даденото без основание, при отпаднало и неосъществено основание.
Всяко едно изпълнение предполага дълг, а даденото в изпълнение на дълг, който не съществува е дадено без правно основание. Всеки, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне на този, който го е дал (чл.59).
Исковете за възвръщане на престираното и полученото без правно основание се предявяват от лицето, което е обедняло спрямо лицето, което се е обогатило. Този иск може да се предяви и от наследниците на ищеца срещу наследниците на ответника. Този иск обаче не може да се предяви в случаи, когато едно лице е престирало на друго имуществена ценност, изпълнявайки свой нравствен дълг съзнателно.
Едно даване обаче, може да е станало не само без всякакво основание, без да има задължение да се даде, а то може да е станало и на правно основание, което впоследствие не се осъществява или пък отпада. Ето защо са възможни различни искове:
1) Иск за връщане на дадено и получено без основание.
2) Иск за връщане на недължимо платеното.
3) Иск за връщане на даденото поради неосъществено или отпаднало основание.
І . Исковете за връщане на даденото и получено без основание и за връщане на недължимо платеното са възможни при следните хипотези:
- когато въобще не съществува дълг (напр.при надплащане – дължимото е платено, а сумата над него е заплатена без да е дължима) – платецът може да заведе иск за връщане на даденото и получено без правно основание;
- когато съществува дълг, но не е платено на К, а на друго лице, което получава сумата без правно основание – може да се заведе иск за връщане на даденото и получено без основание;
- когато съществува дълг, този който е получил парите е действително К, но който е платил – не е длъжникът, т.е. някой е платил чужд дълг. В случая К не се е обогатил, но въпреки това платецът има право на иск за връщане на недължимо платеното, но трябва да докаже, че е бил в грешка при плащането (чл.56), но е необходимо също в този случай К да не се е лишил добросъвестно от документа за задължението.
ІІ. Иск за връщане на даденото поради неосъществяване или отпадане на основанието.
- ако даденото и полученото са на основание нещо, което ще се осъществи в бъдеще, но то не се осъществява, то тогава даденото и полученото остават без основание и всеки трябва да възстанови това, което е дал и това, което е получил. В случая може да се води иск за връщане на даденото поради неосъществено основание.
- ако даденото и полученото са на основание, което съществува, но впоследствие отпада, то развалянето на договора има обратна сила, счита се, че никога не е бил сключен. В случая може да се заведе иск за връщане на даденото поради отпадане на основанието.
81.Връщ.на даденото поради грешка. Особ.при връщ.на вещ. Връщане на дад.на недеесп.
І. Връщане на дадено поради грешка – ако съществува един дълг, и този, който е получил плащането е действително К, но този който е платил не е длъжникът, т.е. имаме хипотезата, че някой е платил чужд дълг. В случая К не се е обогатил за сметка на другито, той не е получил нещо недължимо, но го е получил от някой, който не му го дължи. В случая е допустим иск за връщане на недължимо платеното, като е необходимо платецът да докаже, че е бил в грешка при плащането. Но съгласно чл.56 още е необходимо К да не се е лишил добросъвестно от документа за задължението. Ако все пак документа за задълж.липсва (унищожен е), то тогава платеца встъпва в правата на К.
ІІ. Връщане на даденото на недееспособен – съгласно чл.58, когато се дължи връщане от недееспособен от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Недееспособността тр.да е съществувала когато лицето е получило престацията. Под недееспособен се разбира както частично, така и напълно недееспособния.
ІІІ. Връщане на определена вещ – съгл. чл.57 ако се дължи връщане на определена вещ, то се дължат и плодовете от нея от момента на поканването. Ако подлежащата за връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, то той дължи действителната й стойност или получената за нея цена – ако е по-висока.
Ако вещта е погинала или ползвателя я е отчуждил преди поканата, то той дължи само това, от което се е възползвал – с изключение на плодовете.
В случая искът ще се води не като ревандикация, а по специалната разпоредба на чл.57.
82. Неоснователно обогатяване по чл.59.
Предпоставките на иска за неоснователно обогатяване могат да бъдат извлечени от чл.59:
1) Наличие на обедняване на ищеца – ищеца може да претендира от обогатилия се само това, с което имуществото му е намалено, само това, с което е обеднял.
Ако от направеното от ищеца, другата страна само се е възползвала, но без да нанесе вреда на ищеца, то в случая няма обедняване.
2) Наличие на обогатяване на ответника по иска – ответникът се е обогатил, когато имуществото му реално се е увеличило, но и в случай, когато благодарение на ищеца е избягнал намаление на имуществото, спестил е разходи, които нормално би направил.
3) Наличие на причинна връзка м/у обедняването н аищеца и обогатяването на ответника – размерът на исковата претенция на ищеца не може да надминава действителното обедняване и действителното обогатяване. Ответникът дължи на ищеца онова, с което се е обогатил, но до размера на обедняването.
Ако ст-стта на подобренията е по-голяма от стойността на направените разноски, то ответникът ще дължи на ищеца само разноските, защото само с техния размер е действителното обедняване на ищеца.
4) Субсидиарност на иска – съгл. чл.59 правото на този иск възниква когато няма друг иск, с който обеднелия може да се защити. Или този иск е допустим, когато няма друг договорен или деликтен иск, с помощта на който да се осъществи изравняването. Именно за това този иск е субсидиарен, допълнителен, помощен иск.
83. Доброволно водене на чужда работа без натоварване.
Воденето на чужда работа без мандат имаме тогава, когато някой предприема една работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен с извършването й.
За да има водене (управление) на чужда работа без мандат е необходимо:
1) Да е предприета една чужда работа, която да се състои в извършване на правни д-ия – сключване на правни сделки, които имат управленски характер. В практиката обаче „чужда работа” е приета и когато се извършват материални д-ия в чужд интерес, напр.гасене на пожар, поправяне на оградата на съседа, без той да е възложил това.
2) Да съществува намерение за управление на чужда работа – този, който предприема чужда работа трябва да има намерение да я води за друг, в негов интерес и за негова сметка. Трябва да има намерение да създаде задължение за лицето, за което управлява. Ако заинтересованият одобри извършеното, отношенията ще се уреждат от правилата на пълномощието.
Ако обаче, лицето се води от егоистични намерения, то не е управител на чужда работа. Също, който води чужда работа, но я мисли за своя – не е управител на чужда работа или пък ако продава чужда вещ, като я мисли за своя. Не може една работа да бъде предприета в свой и в чужд интерес едновременно – в този случай също нямаме управление на чужда работа, а заинтересованият отговаря само до размера на обогатяването му (чл.61,ал.2).
Съгл. разпоредбата на чл.61,ал.2 в тази хипотеза е налице гестия, но оради воденето на работата в интерес на доминуса (собственика) и на управителя (гестора), доминусът отговаря само до размера на обогатяването. От това следва, че гестията е уредена в три хипотези
- предприета работа в чужд интерес;
- работа предприета в чужд и собствен интерес и
- предприета чужда работа, въпреки волята на заинтересования.
3) Предприемането на чужда работа тр.да бъде доброволно – този, който тр.да води чужда работа по закон, не е управител на чужда работа (не е гестор) – напр. настойник, директор на предприятие и др.
Задължения на управителя (гесторът) – самото водене на чужда работа се нар.гестия; този, който управлява, води чуждата работа – гестор, а този, в чийто интерес се води работата – собственикът – се нарича доминус.
Гесторът е приравнен по права и зад-ия към пълномощника. Той е длъжен:
а) да изпълни работата, с която се е заел доброволно – длъжен е да се грижи за нея, докато заинтересования може да я поеме.
б) да се грижи за работата като добър стопанин – от гесторът се иска да изхожда от предполагаемата воля на заинтересования от работата.
Длъжен е да се грижи за работата така, както би се грижил ако би бил упълн. Но неговата отг-ст може да бъде намалена с оглед особените обстоятелства, при к/о е поел грижата за чужда работа.
От гесторът се иска да съобщи на заинтересования, че е поел управлението на работата му, както и че я е завършил.
Трябва да даде сметка за управлението си и да предаде на заинтересования всичко, което е получил от управляваната от него работа.
Задължения на заинтересования:
а) ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана, заинт.е длъжен:
- да изпълни задълженията, които управителят е сключил от негово име;
- да го обезщети за личните задължения, които той е поел;
- да му върне вс.разноски (необх.и полезни), к/о е направил, заедно с лихв.от деня на изразх.им.
б) при одобрение управлението на работата от заинтересования в/у него тежат всички зад-ия на упълномощителя.
в) ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересования, последният отговаря по правилата за неоснователно обогатяване.
84. Непозволено увреждане. Обща характеристика.
Който не спазва установения правопорядък, извършва правонарушение, за което носи гражданска отговорност. Законът задължава правонарушителя да възстанови състоянието отпреди нарушението, т.е. да поправи вредите, причинени от правонарушението.
Отговорността е санкция за изпълнение на дълга, тя е вторичен дълг, възникващ вследствие неизпълнение на един първоначален дълг. Обособени са два вида отговорност:
- договорна – реално претърпените вреди, т.е. претърпяната загуба и пропусната полза;
- деликтна – обхваща реално претърпените вреди, като към тях се прибавят и претърпени неимуществени вреди.
Задължението, чието неизпълнение поражда санкционни правни последици,т.е. състояние на отговорност, има два източника:
1) може да произтича от едно облигационно отношение – длъжникът тр.да осъществи един резултат в интерес на К, но ако той не изпълни това свое задължение, отговаря за вредите, които е причинил на К. Тази отговорност се нарича „договорна”.
В този случай увреденият и увреждащият са обвързани с едно специално задължение. Ако обаче длъжникът не престира или пък престира неточно своето зад-ие, то е длъжен да поправи щетите, нанесени на К.
2) Когато прозитичат от:
- законът – от общата повеля да не се вреди другиму;
- от правилата на добрите нрави – това задължение е общо за всички граждани.
При тези правонарушения произтича отговорност, която наричаме „деликтна”.
Основанието за деликтна отговорност е нарушението именно на подобни общи задължения, чието спазване е задължително за всеки. Всеки гражданин е длъжен да не нанася вреда другиму. Това правно задължение не е облигационно, а е задължение на всеки към всички, обезпечаващо закрилата на личността, на обществения живот и порядък. Съгласно чл.45 всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, т.е. за да има „деликт” е необходимо:
- едно деяние
- деянието да е противоправно
- деянието да е виновно
- деянието да причинява, да е причина за
- вреди другиму – тогава има отговорност.
85. Отговорност за лични виновни действия (чл.45)
За да има деликтна отговорност е необходимо – едно деяние, което да е противоправно, да е виновно и да причинява другиму вреди.
1) Деяние – това е външно проявление на съзнателна, волева дейност, нещо, извършено с участие на човешката воля. Деянието може да бъде:
– действие – активна дейност, водеща до промяна във външния свят;
- безд-ие – изразява се във въздържане да се извърши някакво дължимо действие. Бездействието има правно значение само ако има задължение за д-ие.
2) Противоправност – извършеното деяние противоречи на правото в обективен смисъл, засяга чужди субективни права и причинява вреди на засегнатия. Това е деяние, което нарушава закона, което причинява другиму вреда, което е неправомерно.
Не действа противоправно този, който:
- се намира в състояние на неизбежна отбрана или на крайна необходимост;
- изпълнява закон или заповед
- има съгласието на пострадалия да увреди благата му.
Неизбежна отбрана имаме, когато деянието е извършено за да се защитят непосредствено от нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.
Крайната необходимост е едно основание, едно право. Това е деянието, к/о деецът е извършил, за да спаси държ.или общ. интереси, както и свои или на другиго лични блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин. Но при крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди. Това важи в случаите, когато действащото при крайна необходимост лице е носител на спасените блага, то в този случай то носи отговорност за причинените на други лица вреди.
При д-ия, за които е налице съгласие на пострадалия не може да се иска обезщетение (съгласието не може да се дава срещу наредба за обществен ред).
3) Причинна връзка – за да има отговорност е необходимо деянието да причинява резултата.
Когато за причиняване на една вреда е допринесъл и самият увреден имаме т.нар. обща вина, която пък е (причина) основание за намаляване отговорността на дееца.
4) Вина – за да имаме деликтна отговорност, деянието трябва да може да се вмени на дееца, т.е. необходимо е увреждащото деяние да е виновно, „без вина няма отговорност”.
Виновен е този, който:
- съзнава,че съответното деяние ще предизвика опр. вреден р-ат,но е искал или допускал деян.
- не е предвиждал настъпването на определен р-ат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди.
Вината предполага съзнание, способност да се разбират и схванат задълженията. Ако липсва такова съзнание, липсва свободно волеопределяне, липсва възможност на дееца да ръководи постъпките си, то тогава за това лице не възниква деликтна отговорност. Такива лица са – малолетните, непълнолетните, душевно болните, всички, които макар и временно не са способни да разбират поведението си (но не напр.пияните).
От причинната връзка законът прави заключение за наличие на вина, а деецът има за цел д аобори това предположение на закона, като докаже липса на вина.
5) Вредата – за да има деликтна отговорност е необходимо противоправното и виновно деяние да причинява вреда.
В областта на деликтната отговорност подлежат на обезщетяване само вредите, които са пряко, непосредствено следствие от деянието. Обезщетяването може да стане:
- чрез възстановяване на предишното положение в натура;
- чрез престиране на парична сума, еквивалентна на причинената вреда.
Паричното обезщетяване може да стане еднократно или чрез периодични плащания.
Ако обезщетението е за изгубена работоспособност, то периодично дължимата сума може да бъде увеличавана или намалявана в зависимост от промените в неработоспособността.
86. Отг-ст за вреди причинени от непълн. и лица неразбиращи св-вото и знач.на пост. си.
Всеки, който тр.да упражнява надзор в/у едно лице е отговорен за вредите, които това лице причинява на други (трети) лица.
Отговорността се основава на виновно неизпълнение на особеното задължение – да не се вреди другиму. Това особено задължение тежи най-напред върху онези, които са натоварени да упражняват надзор над други лица. Всъщност отговорността за чужди д-ия е санкция за неизпълнение на личното задължение за надзор и по-точно отговорност за собствено безд-ие.
Предпоставките на отговорността за чужди д-ия са:
1) Бездействие на отговорния за действията на други лица – причинители на вредата.
2) Противоправност на това безд-ие – това безд-ие е правонарушение, щом настъпват вреди.
3) Настъване на една вреда
4) Причинна връзка между вредата и безд-ието (лписата на надзор и добър подбор).
5) Вина – вината се предполага, но щом е причинена вреда, то тя се счита налице.
Отговорността за чужди д-ия е обусловена от наличие на едно противоправно вредоносно чуждо д-ие. В такъв смисъл тя е акцесорна, но не и субсидиарна.
Отговорността си остава самостоятелна, защото е отговорност за лична предполагаема вина и е винаги гражданска отговорност.
Отг-стта за чужди д-ия е и изключителна. Случаите, в които тя се допуска са изброени в закона.
Съгласно чл.48 отговорни са:
1) родителите и осиновителите, които упражняват родителски права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които живеят при тях и не са навършили пълнолетие. Те отговарят защото се предполага, че са виновни в това, че не са упражнили достатъчен надзор над тях или пък не са ги възпитали добре. Отговорността на родителите, респ.на осиновителите е обусловена от следните предпоставки:
– детето да не е навършило пълнолетие
- детето да живее при родителите си.
В този случай родителите могат да се освободят от отговорност само ако докажат, че не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите.
2) Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него. Настойникът на малолетния замества родителите му и трябва да упражнява вместо тях родителските права – да възпитава, надзирава малолетния, и съответно отговаря за причинените от него вреди.
Под настойничество се поставят и напълно запретените, и тогава настойникът отговаря за вредите причинени от действията на запретения.
Настойникът може да се освободи от отговорност само ако докаже, че не е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите.
3) Попечителство – с навършване на 14 г. малолетния става непълнолетен, настойничеството по отношение на него се прекратява, а се назначава попечител. Попечител имат и ограничено запретените. Попечителят е длъжен да упражнява надзор за вредите причинени от него; освобождава се от отговорност ако докаже, че не е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите.
87. Отговорност за вреди причинени от лице, на което е възложена работа.
Всеки, който тр.да упражни надзор в/у едно лице е отговорен за вредите, които това лице причинява на други (трети) лица.
Отговорността се основава на виновно неизпълнение на особеното зад-ие – да не се вреди другиму. Това особено задължение тежи най-напред върху онези, които са натоварени да упражняват надзор над други лица. Всъщност отговорността за чужди д-ия е санкция за неизп-ие на лични зад-ия за надзор.
Според чл. 49 този, който е възложил на друго лице работа, отговаря за вредите, прич. от него при и по повод изп-ието на тази работа. Всъщност възложителят отговаря, защ. законът предполага виновността му – че зле е избрал или пък зле надзиравал лицето, на което е възложил работа.
Тази отговорност съществува при няколко предпоставки:
1) Необходимо е лицето, на когото е възложена работа, да е извършило виновно д-ие.
2) Виновното д-ие да е ивършено при или по повод изп-ието на възложената работа, т.е. да има установена връзка м/у деянието и службата, т.е. че д-ието е станало възможно вследствие заеманата служба, по време на упражняването й.
Този, който е възложил на друг някаква работа, отговаря солидарно с него за вредите, които е причинил същия на трети лица, т.е. счита се, че вредите са причинени от двамата. В случая законът дава възможност за водене на орбатен иск спрямо виновния причинител на вредата за това, което е платил на увредения, всъщност той се суброгира в правата на удовлетворен потърпевш.
Законът презумира вина за възложителя на работа, защото смята, че щом има вреда, възложилият работата е или избрал зле, или пък зле надзиравал лицето, на която я е възложил. Но законът дава възможност на възложилия работата да обори предположението за вина, а всъщност това предположение е необоримо и се стига до факта „отговорност без вина”.
В цивилистичната теория и в съдебната практика се приема, че това е обективна невиновна отговорност на работодателя, която има гаранционнообезпечителен характер и произтича не от вина на работодателя, а от вината на работника, който е причинил вреди по повод възложената му работа.
Затова тези, които са възложили работа, във връзка с която са причинени вреди, не могат да възразяват, че са невиновни и да се позовават на други лични основания за освобождаване от отговорност. Вината се търси не от този, който е възложил работата, а от онзи, който изпълнява работата, и ако последния виновно е причинил вреда на трето лице, гражданската отговорност за първият е винаги налице, макар той да няма вина.
88. Отговорност за вреди причинени от вещи.
Съгл.чл.50 – за вредите, произлезли от каквито и да е вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират.
Наличността на вредата от д-ието на една вещ показва, че нейният собств. е бездействал. Налич. на вреда сочи,че е налице прич.връзка м/у това безд-ие и вредата или безд-ието е виновно.
Отговорността за вреди, причинени от вещи се счита а безвиновна обективна отговорност. Собственикът на вещта и лицето под чийто надзор се намира вещта могат да се освободят от отговорност за причинените от вещта вреди, само ако те са резултат на непреодолима сила или са причинени при изключителна вина на пострадалия или на трето лице.
Законът предполага тази вина и отговорността е обусловена от едно единствено условие – вредата да е причинена от една вещ.
Отговорният за вреди от вещи може да докаже, че не е виновен, но предположението за вина е фактически необоримо. Отговорният тр.да докаже, че не е бездействал, че се е грижил за вещта, така че тя д ане увреди никого. Но вредата показва, че е бездействал, а законът предполага действието му за виновно. Всъщност в случая собственикът се държи отговорен, но не защото е виновен, а защото носи риск от вреди, причинени от вещите му – неговата отговорност е обективна, безвиновна – той отговаря без вина.
Всякакви движими и недвижими вещи могат да причиняват вреда: трамвай, автомобил, бутилка с газ и т.н. Отговорността тежи върху собственика на вещта, той е длъжен да осъществява надзор (да пази и наблюдава вещта), дори когато е поверил вещта си на друго лице. Ето защо при наличие на вреда, собственикът на вещта е солидарно отговорен с другото лице, на което е прехвърлен (с дог.за наем, залог и т.н.) надзорът. Но всъщност вредата възниква от виновното поведение на лицето, което упражнява надзор върху вещта. В тези случаи може да се приеме, че лицето, което си е служило с вещта и е причинило вреда другиму е отговорно по чл.45.
Единственото възмездие на невиновния собственик, който също отговаря за вредите от вещи, причинени от лицето, на което е прехвърлил надзора на същите, е да иска обезщетение от прекия причинител на вредата по чл.54.
Ако вредите са причинени от живтони, то собственикът или този, който има надзор в/у животното отговаря дори и когато то е избягало или се е изгубило, защото се счита че и тогава собственикът не е изгубил правото на надзор върху животното.
Отново отговорността на собственика е обективна, безвиновна – той отговаря без вина.
89. Отг-ст на държ.за вреди причинени на граждани. Правна уредба.Фактически състави.
Правната уредба на тази отговорност е в Закона за отговорността на държ.за вреди, причинени на граждани (ЗОДВПГ).
Това е специален закон, който е приет с цел засилване защитата на правата на гражданите и осигуряване реалното им обезщетение при вреди, нанесени от длъжностни лица и органи на държавата. Този закон отговаря на повелите на Всеобщата декларация за правата на човека и на Международния пакт за граждански и политически права, приети от
6 ООН.
ЗОДВПГ е специален нормативен акт, който изключва приложното поле на ЗЗД – ЗЗД отговаря само за виновно причиняване на вреди, а в ЗОДВПГ се регламентира обективната отговорност на държавата. ЗОДВПГ предвижда за неуредените в него въпроси да се прилагат разпоредбите на гражданските и трудови закони. Законът урежда два основни фактически състава:
І. Отговорност на държавата за вреди, причинени от дейността на администрацията.
ІІ. Отговорност на държавата за вреди, причинени от дейност на правораздавателните орагни.
Във връзка с тези два състава е уредена възможност на държавата за регресен иск срещу лицата и органите, които при изпълнение на служебните си зад-ия са причинили вреда на гражданите.
І. Отговорност на държ.за вреди, причинени от изп-ие на дейности от администрацията:
Държавата отговаря з авредите, причинени на граждани:
1) От незаконни актове – обезщетения могат да се искат след тяхното отменяне по съотв. ред.
2) От д-ия или безд-ия на нейните органи и длъжн.лица при или по повод изп-ие на адм.д-ст.
Когато вредите са причинени от нищожен адм.акт, д-ие или безд-ие, нищожността на акта, съответно незаконосъобразността на д-ието или безд-ието се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. В случая вредата не се причинява от всеки правен субект, а от длъжностни лица и органи, които извършват незаконни д-ия, изразяващи се в издаване на нищожни или унищожаеми актове при осъщ. на изпълнително-разпоредителна д-ст (а не нормотворческа д-ст).
Освен това държ.отговаря и за причиняване вреди на граждани от д-ия или безд-ия на нейните органи и длъжностни лица, които нямат форма на административен акт. В случая имаме поведение, д-ие на адм.орган или длъжностно лице.
Страни по възникналите правоотношения са държавата и гражданинът, на който са причинени вреди (увреденият е винаги ФЛ, ако е ЮЛ – то ще търси обезщетение по реда на чл.45).
Обезщетението за вреди от незаконни актове, когато са нищожни, нищожността на акта се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение. По този начин лицето, претърпяло вредата е улеснено, защото отг-стта на държавата ще се реши от един и същ съд и в един процес.
Обезщетението за вреди, причинени от унищожаеми адм.актове може да се предяви едва след отмяната им.
Отмяната може да се извърши по реда на ЗАП или по предвиден от закона друг ред.
Ако отмяната на акта и разглеждането на иска за вреди са от компетентност на един и същи съд, увреденият да предяви едновременно и двата иска – за отмяна на акта и ако бъде отменен – искът за претърпените вреди.
Освен това ЗОДВПГ предвижда, че причиняването на вреда следва да е станало само или по повод осъществяване на изпълнително-разпоредителна д-ст в рамките на работното време.
ІІ. Отговорност на държавата за вреди, причинени от дейност на правозащитни органи – това са органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции, а не са включени съдия-изпълнителите, арбитража и адвокатурата.
Хипотезите, при които държавата отговаря за вреди, причинени от правозащитните органи са:
1) Задържане под стража – това е посегателство върху свободата на гражданина. Тази мярка за неотклонение се определя от съответни правозащитни органи, но окончателното решение е на съда.
2) Обвинение на гражданин – ако лицето бъде оправдано или образуваното наказателно производство бъде прекратено.
3) Когато гражданин е осъден по НК или му е наложено административно наказание и впоследствие тази присъда е била отменена и е постановено оправдание н аосъдения, или пък е било отменено наказателното постановление за издаденото адм.наказание, причинило съответните вреди.
4) Във връзка с правомощие на съда при определени заболявания да постановява прилагане на принудителни медицински мерки.
5) Когато съдът постанови съответни административни мерки и те бъдат отменени поради незаконосъобразност.
6) При изпълнение на наложено наказание за извършено престъпление или изп-ие на административно наказание, наз определения срок или размер, държавата носи отговорност за причинените на лицето вреди.
ІІІ. Освобождаване на държавата от отговорност:
1) Изцяло се освобождава от отговорност за заплащане на обезщетение само ако увреждането е причинено при изключителна вина на пострадалия.
2) Намаляване размера на обезщетението, ако пострадалият виновно е допринесъл за уврежд.
ІV. Предявяване иска за обезщетение:
- само от гражданина, който е понесъл съответната вреда;
- наследниците на увредения – за имуществени вреди, а за неимущ. – само ако такъв иск е бил предявен вече от увредения преди смъртта му.
V. Компетентен съд:
- съдът по място на увреждането;
- съдът по местожителство на увредения.
В процеса задължително участва прокурор. Такси и разноски по делото не се внасят предварително. Ако искът бъде отхвърлен изцяло или частично, съдът осъжда ищеца да плати дължимите такси и разноски.
Исковото производство се разглежда по ЗОДВПГ, а не по общия исков ред (освен ако специален закон е предвидил друго).
Исковете се предявяват с/у учрежденията, които имат бюджетна сметка и чийто орган или длъжностно лице е причинило вредата (община, минист., обл. управа, сл. служба, съответен съд).
Ако вредата е съпричинена от съответните прокуратури или съдилища, то се прилага солидарната отговорност на длъжниците. Това означава, че гражданинът може да предяви иск за обезщетяване с/у един от тези органи или с/у всички тях. Платилият длъжник има право по общите разпоредби на регресен иск спрямо останалите солидарни длъжници.
Държавата има право на регресен иск за изплатени вече обезщетения. Предпоставките за предявяване са уредени в разл.закони: Кодекс на труда; Закон за държ.служ. и т.н.
При отговорност за причинени вреди от администрацията, при умишлено увреждане се дължи изплащане на обезщетение на гражд.в пълен размер, а при д-ие на непредпазливост се прилага ограничената отговорност, предвидена в съответсния закон.
При отговорност за причинени вреди от правораздавателни органи:
- дължи се пълен размер на обезщетението, ако д-ията или безд-ията им са признати за престъпление с влязла в сила присъда.
- те не носят гражданска отговорност в случаите, когато са действали непредпазливо.
VІ. Оповестяване – във връзка с причинени неимущ. вреди при търсене на наказателноправна отг-ст, освен обезщетението, което се дължи на гражданина за имущ.и неимущ.вреди, ЗОДВПГ предвижда и разгласяване, чрез ср-вата за масова инф. за прекратяването на предварителното пр-во или на постановената оправдателна присъда по обвинението. Условията са:
- престъплението да не е било извършено от гражданина
- дейнието, за което е обвинено лицето да не е престъпление
- гражданинът или неговите наследници да поискат това.
Оповестяването тр.да се извърши от органа, който е прекратил предв.пр-во,съотв.от съда, който е оповестил оправдателна присъда.
